- 10 Sep 2020
- 333
- 18
„Мисия Лондон” на Димитър Митовски постигна своето. Досущ като едноименния литературен първообраз от Алек Попов – един от четените и харесвани от по-широка аудитория български романи – филмът е забавен, остроумен и актуален. Освен това още в трейлъра се изпъчи с атрактивна визия и широк финансов размах не само като за българска, но и като за европейска продукция, а гвоздеят в кастинга е любимият на Гай Ричи британец Алън Форд от „Две димящи дула” и „Гепи”, чието лице респектира и подсказва какъв тип комедия да очакваме. И разбира се, повлия положително на опашките пред касите в мултиплексите, но успехът този път не е напънат.
<p> За разлика от „Прогноза” – със силен PR, основан на суперлативни обещания, които се сгромолясаха веднага след премиерата заради плосък сюжет, или пък от „Светът е голям и спасение дебне от всякъде”, който от две години се върти до откат, за да събира боксофис, но цифрата зрители не го спаси от досадния схематизъм – и двата с ясно заявена претенция, че са „филмът, който ще реабилитира вярата в българското кино”, „Мисия Лондон” си е шарената комедия, която обеща, а масовата ориентация не му пречи да е интелигентен и без очевидни пропадания в сценария. Занимава се с неизкоренимата байганьовщина, като ползва външна действителност за контрапункт (обратно на повечето останали български филми, които докарват чужденец на родна почва да ни гледа сеира), а хуморът е безмилостно саркастичен към провинциалния манталитет на политици, шоумени и обикновени хорица. Чак да се чудиш как Коцето Калки например се е съгласил да участва, след като образът му окарикатурява самия него.</p>
<p>Още в първия епизод е изстреляна същността на мисията – „светската” инициатива на президентшата Селянова (Ернестина Шинова) да спретне високопоставено парти в Лондон, за да покани на него английската кралица, а после да се хвали на гиздавите си приятелки. Президентът вдига ръце, само и само да бъде оставен на мира, а тя веднага изпраща като нов посланик на Острова амбициозния Варадин Димитров (Юлиан Вергов). В посолството, естествено, цари тотално разпищолване – мазето е обърнато на склад за алкохол и цигари, придворният дипломат действа като бавноразвиващ се и само студентката, която чисти офиса (Ани Пападополу) е що-годе нормална, но тя пък се оказва стриптийзьорка, а после става и компаньонка. До края Варадин ще го сполетят още забравена в тоалетната президентска реч, фалшива кралица алкохоличка, пироманско шоу с прабългари и пожар в посолството, а ятото патици, изчезнало от лондонски парк, безславно потъва в стомаха на иначе невинната Селянова и добре, че не я разкриват публично, инак резилът би бил пълен.</p>
<p>Малко е тъжно обаче, че за да се смеем от сърце, трябва да си покажем кирливите ризи. Ключовата реплика – без конкуренция – е: „От всичко на света най-много мразя българите”, отправена от българин към българин. Ужасяващо адекватна, тя обяснява и ситуацията в киното ни. Когато се чудим защо български филм стои „фалшиво” на действителността, това е най-често, защото авторът му не я харесва – нито средата си, нито принудата да работи в нея, нито дори себе си. И все иска да е някой друг или поне критично да констатира отстрани, сякаш се срамува от идентичността си. Главният герой в „Мисия Лондон”, Варадин, е уж от „читавите” българи, но и той е малко несимпатичен сноб, защото стои и презира безучастен. Точно като създателите си. А от филма си тръгваш хем развеселен, хем с неприятно чувство към собствения си произход, за да притуриш още комплекси към онези, на които досега си се смял.<br /></p>
