Китайската финансова система навлиза в зрелостта

<p>За по-малко от десетилетие всичко се промени. Старите проблеми с лошите кредити бяха решени главно чрез основаването на компании за управление на активи, които да поемат контрол над съмнителните активи и да влеят свежи капитали в търговските банки. Днес лошите кредити възлизат на по-малко от 1% от всички активи. Чуждестранните партньори донесоха със себе си нови практики, а броят на миноритарните държатели на дялове се увеличи значително. Според днешни оценки има четири китайски банки в топ 10 на света по пазарна капитализация. Сега същите тези банки се разрастват и към други страни, защитени от солидния си капиталов гръб.</p> <p>Разбира се, остават много предизвикателства. Дори Китай не притежава магическа пръчка, с която може да съживи кредитирането. А големите китайски банки заемат огромни суми, охотно или не чак толкова, на местните правителства за инфраструктурни проекти, много от тях със съмнителна икономическа полза. Съществува още един постоянен риск, свързан с възможния срив на имотния пазар, макар че банките са в по-добра позиция, отколкото бяха банките в Съединените щати и Великобритания, понеже повечето спекулативни инвестиции са правени в брой или със съвсем скромни заеми.</p> <p>Управляващите в Пекин, особено КБРК и Китайската народна банка (по същността си истинска централна банка), имат добър опит при управлението в условия на бум и на срив и не бих заложил срещу техните способности да се справят и този път. Те притежават впечатляваща гъвкавост, дължаща се главно на набора от политически инструменти, включващ различни капиталови и резервни буфери, както и директен контрол върху ипотечното кредитиране. Те вече затегнаха кранчето на ръста на кредитирането за няколко месеца и това даде добри резултати.</p> <p>Ще бъде наивно да си мислим, че &bdquo;обръщането&rdquo; на китайската финансова система се дължи единствено и само на мъдрите съвети на чуждите съветници. Но ако досега външното влияние се оказа полезно по някакъв начин &ndash; стимулите по Базел 1 и 2 дадоха тласък на управляващите в Пекин и спомогнаха за изчистването на банковата им система &ndash; сега Китай, не непременно безразсъдно, приема съветите, идващи от Лондонското Сити и от Уолстрийт с известна доза скептицизъм.</p> <p>Например наскоро отправените критики към азиатските регулатори от страна на финансовия министър на Съединените щати Тимъти Гайтнър, бяха приети в целия регион с презрение, да не кажа с недоверие. В известна степен подобно отношение е оправдано, имайки предвид неспособността на американските регулатори да извадят страната от кризата. Хора, живеещи в къщи от стъкло, не бива да си позволяват да хвърлят дори и словесни камъни.</p> <p>Най-впечатляващото събитие е, че ставаме свидетели на увеличаване на допирните точки в регулаторната философия и нарастване на броя на регулаторните инструменти в Пекин, Лондон и Ню Йорк. Съвсем доскоро, всъщност до началото на кризата, предизвикала почти колапс на западния капитализъм, управляващите от двете страни на Северния Атлантик мислеха, че е достигнат краят на финансовата история (по Франсис Фукуяма &ndash; б.пр.). Финансовият климат сякаш беше управляван само с един инструмент &ndash; краткосрочните лихвени равнища &ndash; използван предимно за преследване на една цел, пряко или косвено, а именно удържане на инфлацията на потребителските цени.</p> <p>Критерият за капиталова адекватност на банките е един и същ за целия свят и никога не се е променял. Иначе казано, този критерий е пазарът. Всяка банка изработва свои собствени критерии за кредитиране и контролът върху кредитирането почти никога не е ефективен. Противно на това, в Китай всички аспекти на банковия бизнес бяха под пряко наблюдение. Истината е, че повечето банки работеха под прякото ръководство на централната банка.</p> <p>Сега в Пекин управляващите видяха предимствата на новия подход на разхлабване на контрола и на преместването на институционалния фокус върху търговията. Но те все още използват различни капиталови и други похвати, съотношението кредити към депозити и праговете за минимални депозити и максимални заеми като начин да се контролират заемите за покупка на имот.</p> <p>В същото време в развитите капиталови пазари, активно се преоткриват тези &bdquo;макроикономически инструменти на благоразумието&rdquo;, които отново са на мода в Базел. Днес отново виждаме полезността на употребата на по-гъвкавите инструменти като отговор на прекомерното кредитиране или за надуването на балон на активите, където играта с краткосрочните лихвени равнища може да се окаже рязане с тъпата страна на ножа или дори по-лошо, нож с две остриета. Повишаването на лихвените равнища може и да охлади пазара на ипотеки, но то също така ще вкара във фризера и останалата икономика.</p> <p>Философиите на регулациите също се сближават. Репликата на бившия премиер на Великобритания Маргарет Тачър, че &bdquo;не можем да дразним пазарите&rdquo;, беше част от регулаторните принципи на предкризисна Англия. А бившият шеф на Федералния резерв (Фед) Алън Грийспан се противопоставяше на всеки опит да бъде сложена юзда на животинските нагони за забогатяване на Уолстрийт.</p> <p>Китайците вече не следват сляпо идеологията. Те не изпитват угризения да нарекат балона балон или да се намесят, за да го изпуснат малко. Днес май само Сара Пейлин споделя гледната точка на Тачър по всички въпроси, а Грийспан беше изритан от финансовата история, пишеща се сега от Китай.</p> <p>Когато Г-7 стана Г-20 в началото на 2009, много хора напълно разбираемо изразиха своите притеснения, че с такова разширяване на участниците, идващи от различни култури, ще бъде трудно да се постига консенсус по регулаторните правила както в Базелската комисия, така и навсякъде другаде. Тази загриженост се оказа преувеличена. Елементите на широк консенсус за бъдещата роля на финансовите регулации вече са налице, а американците като Гайтнър трябва да сдържат непрестанното си желание да наставляват останалия свят и да се вгледат в себе си.</p> <p><em>*Хауърд Дейвис е бивш шеф на Данъчната служба на Великобритания, бивш подуправител на Английската централна банка, бивш директор на Лондонското училище по икономика и автор на книгата &bdquo;Бъдещето на банкирането: възходът и падението на централното банкиране&rdquo;.</em></p> <p><em>Текстът е публикуван в сайта на &bdquo;Project syndicate&rdquo;.</em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>