- 10 Sep 2020
- 68
- 3
Най-силният актив на социалните мрежи – анонимността, „вирусността“, свързаността, е и най-голямата им слабостНе е трудно да се види как интернет може да усили информационните каскади и по този начин да укрепи позициите на активистите. Този аспект на нещата е обяснен най-ярко от американския уебгуру Клей Шърки. Той е любимец в света на социалните медии, консултант на правителствени, корпоративни и филантропични организации, както и постоянен източник за репортерите, търсещи цитати по въпроса как интернет променя протеста. Същевременно той е и човекът, най-отговорен за интелектуалната галиматия по въпроса за политическата роля на интернет. В бестселъра си „Тук идват всички” (2008) Шърки адаптира за епохата на MySpace теориите на Ломан.
<p>Основната поука, която той извлича от Лайпциг е, че хората трябва „да протестират по начини, за които е малко вероятно да предизвикат намеса от страна на държавата, и да разпространяват широко свидетелствата за своите действия“. Защо? Протестиращите се намират в ситуация, в която само могат да спечелят: „Ако държавата не реагира, документацията ще послужи като свидетелство за това, че протестирането е безопасно. Ако тя реагира, то документацията за преследването може да се използва, за да се предизвика международен протест“.<br /><br />Но истината много често е по-различна. В Беларус повечето колебаещи се наблюдаваха реакцията на държавата и действайки рационално, не се включиха в протестите. В Иран миналата година известната фотография на Неда Ага-Солтан, убита на улицата, се разпространи като вирус и се превърна в символ за „зелената революция“. Дали тя е окуражила които и да било колебаещи се, е нещо далеч по-неясно.<br /><br />Информационните каскади често не успяват да се предадат на тълпите, дори и да липсва държавно преследване. Миналогодишните протести срещу революционните армейски сили на Колумбия (FARC) – подпомогнати от Фейсбук – привлякоха огромни тълпи. Но тазгодишните анти-Чавез протести не успяха да го направят, макар че бяха организирани от същата група и със същите средства. Целта беше да се организират 50 милиона души за протести по цял свят, но се събраха само няколко хиляди. Същото се случи и когато хората се опитаха да организират протести в Азербайджан и Русия.<br /><br />Но дори когато интернет невинаги извежда хората на улиците, привържениците на тази теория имат и един друг, по-фин аргумент. За да успее демокрацията, гражданските движения трябва да направят така, че протестите да станат по-интензивни, чести и масови. Едно вибриращо гражданско общество може да предизвика властниците, като документира корупцията или разкрива например убийства на политически опоненти. При демокрациите тази функция се изпълнява най-често от медиите, неправителствените организации или опозиционните партии. В авторитарните държави – така поне се твърди – това зависи най-вече от отделни личности, които като последствие често биват затваряни. Но ако гражданите съумеят да оформят специални групи, да съберат непреднамерена информация и да се свържат едни с други, предизвикателствата към държавата стават по-вероятни. Социолози като Роберт Пътнам твърдят, че появата на такива групи увеличава социалния капитал и доверието сред гражданите.<br /><br />Вярно е, че интернет създава нещо, което аз наричам „дигитална гражданска инфраструктура“ – нови начини за намиране на информация и мрежи за нейното разпространение. Това е логиката, която стои в основата на много опити от страна на Запада да се преоформи виртуалното пространство на авторитарните държави. Британският външен министър Дейвид Милибанд говори ентусиазирано за потенциала на комуникационната революция да „подклажда порива за социална справедливост“. Също така той казва: „Ако е вярно, че в Иран има повече блогъри на глава от населението, отколкото в която и да е друга страна, то това ни прави оптимисти“. В ранния ноември на 2009 г. държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън обяви Гражданско общество 2.0, един проект, предназначен да подпомогне независимите организации по цял свят при употребата на дигитални технологии, който ще включва обучение по онлайн активизъм и създаване на социални мрежи.<br /><br />Но появата на тази привидно благотворна инфраструктура може да доведе и до нежелани от западните правителства резултати. Първото неочаквано препятствие се състои в това, че превръщането на интернет в нова платформа за гражданско участие изисква сигурност относно типа участници – дали те ще бъдат само прозападни и продемократични сили. Но повечето авторитарни общества не се вписват в лесната класификация на парадигмата „добри срещу лоши“ от ерата на Буш. В Египет например екстремисткото „Мюсюлманско братство” е политическа сила – макар и силно липсваща в египетския парламент – която може да дава уроци по гражданска активност на Хосни Мубарак. Тя има завидно дигитално присъствие и изтънчена интернет стратегия: например онлайн кампании, призоваващи към освобождаване на активисти от затвора. Западните правителства не би трябвало да бъдат изненадани, ако групи като тази се окажат най-шумните в новите дигитални пространства: те се ползват с огромна популярност и на тях по правило се отказва място в здраво охраняваната традиционна обществена сфера.<br /><br />По същия начин най-умният и активен потребител на новите медии в Ливан е не поддържаното от Запада правителство на Саад Харири, а фундаменталистките размирници от „Хизбула”, чиято умела манипулация на виртуалното пространство можеше да се наблюдава по време на войната с Израел от 2006 г. В Русия интернет подпомогна изключително много крайно десните групировки като Движението против нелегална имиграция, което използва картите на Гугъл, за да представи местата, където в руски градове живеят етнически малцинства, след което насърчава членовете си да ги прогонват оттам. Криминални банди в Мексико могат да се открият в YouTube, където се перчат със силата си, качвайки видеоклипове, представящи жестоки убийства. Общо взето, при липсата на силни демократични норми и институции, интернет по-скоро подхранва един порив към бандитска справедливост, отколкото към социалното разнообразие, очаквано от Милибанд.<br /><br />Днес нещата стават още по-лоши. Ултралоялистки групи, поддържащи монархията в Тайланд, бяха активни както по време на преврата от 2006 г., така и при по-скорошните улични протести, посочвайки антимонархически материали, които да се конфискуват чрез един уебсайт на име Protecttheking.net. По този начин те вършат работата, която обикновено е запазена за тайната полиция. По много подобен начин иранските революционни гвардейци публикуваха онлайн фотографиите на най-активните протестиращи по време на събитията от юни 2009 г., искайки от иранците, поддържащи Ахмадинеджад, да ги идентифицират. А през август 2009 година религиозните фундаменталисти в Саудитска Арабия стартираха кампания за откриване на YouTube видеоклипове, които те считат за обидни, след което да притискат фирмата да ги премахне – една форма на дигитален „хактивизъм“ (от „хак“ – разбивам, насичам.), която сигурно много се харесва на официалните цензори.<br /><br />Не помага особено много и фактът, че всеки човек, снабден с интернет връзка, може да предприеме виртуална атака срещу която и да е суверенна нация. Миналата година аз взех участие в една такава акция – само за експеримент – на сайта на грузинското правителство. Докато руските танкове навлизаха в Южна Осетия, аз седях в едно кафене в Берлин с лаптоп и инструкции, взети от руските националистически блогове. Всичко, което трябваше да направя, беше да подам на компютъра предварително определените цели – интернет адресите на враждебните грузински институции (странно, но в списъка се намираше и Британското посолство в Тбилиси) – а после да натисна „Старт“ и да се облегна назад. Аз го направих от любопитство; хиляди руснаци обаче го правеха от патриотизъм. А руското правителство си затваряше очите. Резултатите от атаката бяха неясни. За кратко време някои държавни имейли и няколко десетки сайтове бяха недостъпни, а част от грузинските банки не можеха да предлагат онлайн услуги.<br /><br />Дори и ако интернет намалява властта на авторитарната (или която и да е друга) държава или институция, то тази власт не бива задължително предадена на продемократични групи. Вместо това тя често попада в ръцете на групи, които са може би дори още по-лоши от тези на власт. Най-силният актив на социалните мрежи – анонимността, „вирусността“, свързаността – е също и тяхна най-голяма слабост.<br /><br />***<br />Няма защо да се самозалъгваме. Никой не знае как се създават устойчиви дигитални публични пространства, способни да насърчават демокрацията. Западната намеса може дори да забави естественото развитие на такива пространства. Правителствата обикновено дават пари на предпочитаните от тях неправителствени организации – често разположени извън въпросната авторитарна страна – които имат задачата да създават нови социални медийни инфраструктури: групови блогове, социални мрежи, машини за търсене и други услуги, които се подразбират от само себе си на Запад. Тези НПО след това наемат местни таланти, които да работят по белоруския Туитър или по египетската версия на платформата Technorati за търсене по блоговете.<br /><br />Но тези услуги функционират на Запад, защото са родени в предприемачески култури, където бързо могат да бъдат изградени и приспособени към местните условия. Тромавият процес на попълване на формуляри или кандидатстване за следващата сочна субсидия, който всъщност движи повечето НПО, се намира на светове разстояние от свободната култура на някоя нова фирма в Пало Алто. Резултатът е тромаво споразумение, при което НПО-тата се влачат, правейки скъпи и ненужни проекти, вместо да ги зарежат, когато стане ясно, че те няма да проработят. Въпреки милионите долари, налети в бившия Съветски съюз, основаните от НПО нови медийни проекти, които все още функционират, след като първоначалната стипендия се е изчерпала, се броят на пръстите на една ръка.<br /><br />Така че трябва ли да спрем да финансираме проекти, стимулиращи използването на интернет за насърчаване на демокрацията? Разбира се, че не. Дори и един скептик като мен може да види предимствата. Западните правителства и НПО не трябва да изоставят подкрепата за дигиталната демокрация, те просто трябва да я подобрят. Един от пътищата може би е да се инвестира в инструменти, които правят дигиталните пространства по-малко достъпни за правителствено наблюдение. Има някои интересни прототипи – вече използвани в Уикипедия – които подсказват по графичен начин на читателя, че един или друг материал не заслужава доверие. Туитър и Фейсбук, които се оформят като платформи за виртуален активизъм в авторитарни държави, трябва да осъзнаят глобалните си задължения, включително и необходимостта от защита на информацията, поверена им от активистите.<br /><br />И една последна идея. Нека в бъдеще бъдем малко по-скептични относно необходимостта от повторно изобретяване на колелото на протеста. В почти всички страни, управлявани от авторитарни режими, има една недокосната маса от активисти, дисиденти и антиправителствени интелектуалци, които почти не са чували за Фейсбук. Достигането до тези „офлайн” групи ще донесе повече резултати от подтикването на блогърите към политически действия. В края на краищата, именно това са хората, които донесоха демокрация в Централна и Източна Европа. И най-вероятно те ще бъдат ония, които ще спечелят свобода и за Китай, и за Иран.<br /> <br /><strong>Текстът е публикуван в http://www.prospectmagazine.co.uk</strong></p>
<p><em>Продължение от миналия брой на в.Гласове<br /> </em></p>
