- 10 Sep 2020
- 208
- 8
При въздушен удар на НАТО в нощта срещу неделя загинаха най-малкият син на Муамар Кадафи – Сейф ал Араб, и трима от внуците му. Либийската държавна телевизия определи удара като варварско убийство на цивилни граждани. В същото време в Бенгази избухна веселие. В неделя привърженици на полковника атакуваха посолствата на Италия и Великобритания в Триполи. ООН поиска изтегляне на своя персонал от Триполи, където седалището на организацията също е било нападнато. Ръководството на НАТО при всички случаи иска да отхвърли съмнението, че целта на въздушния удар е била убийството на Кадафи. Защото от морална гледна точка това би поставило под въпрос цялостната намеса на алианса в Либия. Пръст в раната сложи и Уго Чавес, който в свое изявление обяви военните действия на НАТО за „лудост” и допълни, че не разбира „как Европа ги подкрепя”.
<p>Думите му бяха насочени преди всичко към Италия, Франция и Испания, но проблемът всъщност засяга всички държави, членки на алианса. Защото с оглед на международното право те не трябва да убиват диктатора – поне не умишлено. А атаката над комплекса Баб ал Азизия в Триполи, където е резиденцията на Кадафи, повдига въпроса дали все пак тайната цел не е била именно тази.</p>
<p>Макар и на този етап да е потвърдено от няколко официални източника, все пак не е съвсем сигурно колко и кои са били жертвите в поразената едноетажна сграда в Триполи, където са заведени журналистите на оглед след атаката. Но въпреки това Западът е пред дилема: ако се затвърди впечатлението за целенасочен опит за убийство на диктатора, легитимността на цялостната операция в Либия е поставена на карта – особено след като в случая явно има и убити деца. Това обяснява и защо Муса Ибрахим – говорителят на правителството на Кадафи, спомена в изявлението си за директен опит да бъде убит лидера на страната и за нарушаване на международното право. „Това, на което сме свидетели, е законът на джунглата – добави Ибрахим. – Сега вече е ясно на всеки, че това, което се случва в Либия, няма нищо общо със защита на цивилните – то е ясна атака срещу моралния фундамент на Запада”.</p>
<p>Реакциите от Русия показаха бързината, с която този въздушен удар на НАТО може да има последствия на геополитическата сцена. В постинг във Фейсбук посланикът на Русия в НАТО Д. Рогозин написа: „Нима внуците на либийския лидер са военни обекти? НАТО поставя за обсъждане на срещата на Съвета НАТО–Русия непрекъснато нови и нови теми”.</p>
<p>В същия тон са и думите на председателя на Комитета на Държавната дума на Русия по международните въпроси Константин Косачев: „Това е потвърждение за безогледната употреба на сила на антилибийската коалиция. Все повече факти говорят, че целта на антилибийската коалиция е физическото унищожение на Кадафи”. Външното министерство на Русия също поставя под съмнение истинността на официалното изявление на алианса, че целта на военната операция не е убийството на диктатора. Смъртта на членове на семейството му противоречи на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, според която нападенията са разрешени само с цел защита на цивилни лица.</p>
<p>Намесата на НАТО в Либия бе разрешена въз основа на Резолюция 1973 на ООН, в която ясно се казва, че въздушни нападения са възможни само за защита на цивилни лица и на райони, в които живее цивилно население. Целенасочена атака срещу една от резиденциите на клана на Кадафи не попада в тези рамки. Досега съюзниците неведнъж атакуваха къщи на Кадафи, но винаги с аргумента, че това са важни от военна гледна точка обекти. Според тълкуванието на НАТО смъртта на диктатора в такъв случай би бил „колатерална щета”. В този смисъл беше и декларацията на командващия операцията на НАТО ген. Шарл Бушар: „Всички цели на НАТО имат военен характер и имат пряка връзка със системните нападения на режима на Кадафи срещу либийското население и населени райони”. НАТО изпълнявала мандата на ООН да възпира и предотвратява нападения над цивилни лица прецизно и внимателно – „за разлика от военните части на Кадафи, които причиняват толкова страдания”.</p>
<p>Лидерите на западните държави се въздържат от коментари. Говорител на Белия дом със стиснати устни прехвърли отговорността за смъртта на сина на Кадафи към НАТО. Дейвид Камерън – премиерът на Великобритания, също отказа изявления, ограничавайки се с думите, че стратегията на НАТО не е насочена към конкретни лица. Камерън обаче защити в интервю за Би Би Си военната намеса, като заяви категорично, че при набелязването на обектите на въздушни удари НАТО спазва стриктно Резолюция 1973 на ООН. Впрочем по същия начин отговарят всички политици от средите на съюзниците на журналистическия въпрос дали просто не се надяват да разрешат проблема с Либия чрез убийството на Кадафи. Разсейват се всякакви подозрения, че директната цел на атаките би могла да бъде самият диктатор. От друга страна обаче, както писа неотдавна британският либералдемократ Пади Ашдаун в „Таймс”: „Не е наша задача да се грижим за сигурността на Кадафи”.</p>
<p>Така или иначе, войната в Либия ескалира и времето за тежки решения предстои. Основния въпрос, на който Западът трябва да си отговори, е дали и по какъв начин да засили военния натиск срещу Либия.</p>
<p><strong>Аргументите „за” </strong></p>
<p>Привържениците на войната в Либия припомнят, че сръбският диктатор Милошевич капитулира едва през юни 1999 г., т.е. 87 дни след като НАТО започна въздушните удари над Сърбия. Първоначалните предвиждания за бърза победа бяха погрешни.</p>
<p>Аналогично и в настоящата ситуация с Либия не трябва да се очаква бърза развръзка. Най-важните фактори за съюзниците в момента са търпение, издръжливост и здрави нерви. Операцията в Либия продължава вече четиридесет и няколко дни – за част от участниците мисията обаче изглежда все по-непосилна. Военната коалиция, в която се включиха държави от САЩ до Катар с различни способности и водени от разнородни интереси, със сигурност е податлива на подобни кризи в нагласите. А съществува и риск международната общественост, която морално подкрепи намесата заради жестокостите на диктаторския режим, постепенно да се отегчи и да отклони вниманието си към други проблеми.</p>
<p>Затова според някои анализатори в момента е много важно да се изяснят реалностите. Например, че времето всъщност не работи в полза на Кадафи, а в негова вреда. Той все по-малко ще може да разчита на лоялността на приближените си, на морала на военните и на настроенията в столицата Триполи. Необходими са му пари, за да плаща на войниците, и силна власт, за да всява страх. А всеки следващ ден, в който бунтовниците успяват да удържат позициите си, накърнява имиджа му на ефективен лидер.</p>
<p>Колкото по-дълготраен е натискът на бунтовниците и на съюзниците, толкова по-голям е шансът Кадафи да загуби властта си.</p>
<p>Въпреки това обаче за НАТО не са достатъчни издръжливостта и волята да продължат операцията. Кадафи и хората му трябва да усетят ясно, че не могат да извоюват победа – за тази цел противниците на диктатора трябва да са готови за ескалация на конфликта и да са способни да отвърнат на удара. Все още обаче не става въпрос да се пристъпва към сухопътна операция. Поне според част от специалистите възможностите извън тази опция все още не са изчерпани. САЩ разполагат със самолети и вертолети, с които биха могли по-успешно да се противопоставят на лоялните към Кадафи военни части, отколкото включените в момента в операцията европейски джетове. Но американците се въздържат от по-сериозно включване във войната – поведение, заплашващо успеха на цялата операция, и по тази причина по-рисковано от рисковете, които трябва да бъдат избегнати. Броят на съюзниците, които не само патрулират във въздуха, но са и готови да участват в бойни действия, не трябва да се ограничава само до Франция, Великобритания и по-късно присъединилата се Италия. В Косово те бяха несравнимо повече. И други държави биха могли да последват примера на французите и да признаят опозиционното правителство в Бенгази за легитимно представителство на либийския народ. Военна помощ и консултации, освобождаване на замразени сметки на режима на Кадафи за бунтовниците, подпомагане на маркетинга на петрола в източната част на страната, където са бунтовниците – много са възможните стъпки, които постепенно биха затруднили действията на правителството в Триполи, докато накрая го елиминират.</p>
<p>Що се отнася до сухопътната операция, най-напред трябва да спрат внушенията, че тя е изключена от действащия мандат на СС на ООН. Резолюция 1973 позволява „всички необходими средства” за защита на цивилното либийско население извън окупацията на страната. Намесата на сухопътни войски, която няма да доведе до окупация, изобщо не е забранена.</p>
<p>Тези, които искат да избегнат сухопътната операция, не трябва да се заричат категорично, че никога и при никакви обстоятелства няма да наредят провеждането й. Защото впечатлението, че Западът страда от непреодолим страх от рискове, може да засили още повече твърдоглавието и наглостта на Кадафи. Милошевич например се отказа от войната в Косово едва когато дебатът за първоначално изключената намеса на сухопътни войски стана застрашително активен.</p>
<p>Макар и в Резолюцията на ООН да не се споменава смяна на режима, Западът може и трябва да работи заедно с бунтовниците в тази посока. Бруталната продължителна обсада на Мисрата окончателно показа, че ефективната защита на цивилното население е невъзможна, докато диктаторът е на власт. Моралният дълг и стратегическите интереси в еднаква степен изискват политическия край на Кадафи.</p>
<p>Това няма да се постигне чрез голяма война, каквато никой – най-малко Обама – не иска да води. Няма да се постигне и чрез някакво чисто политическо решение, за каквото мечтаят противниците на войната, защото преди всичко страхът от западната бойна машина е в състояние да обезсърчи и разклати властта. Само съчетаването на военен с политически натиск може да доведе до падането на режима на Кадафи – натиск отвътре на бунтовниците и отвън чрез военната намеса на съюзниците, сложен, мъчителен и несъвършен процес, който не е описан в нито един учебник.</p>
<p><strong>Има аргументи и „против” продължаването на либийската операция.</strong></p>
<p>При всички случаи немалка роля играе умората на Запада от т.нар. хуманитарни намеси – като се замисли човек, това не е изненадващо. През последните петнайсетина години западните държави в различни коалиции и под различни флагове водиха четири войни – в Босна (1995), в Косово (1999), в Афганистан (2001) и в Ирак (2003), а сега и в Либия. Всяка от тези намеси беше аргументирана в различна степен с хуманитарни мотиви. Резултатът: нито един диктатор не е бомбардирал толкова много през последните години, колкото демокрациите. Никой не е прилагал толкова военна сила в името на доброто, колкото Западът.</p>
<p>Четирите войни в съответствие с различни оценки са стрували между 100 000 и 300 000 човешки живота и около 4 билиона долара, приблизително 1 милион войници от 60 държави са взели участие в тях. Заради военните разходи САЩ се доближиха до ръба на банкрута. Затова допреди повече от месец западните държави преобладаващо отхвърляха намесата в Либия.</p>
<p>Тогава обаче избухнаха арабските бунтове. Въстанаха и срещу либийския диктатор Муамар Кадафи – след първоначалните успехи бунтовниците бяха притиснати. Когато тяхната крепост Бенгази беше заплашена, международната общност се намеси с мандат на ООН чрез гласуваната Резолюция 1973. От този момент нататък сякаш наблюдаваме добре позната пиеса. При по-внимателен поглед обаче става ясно, че операцията в Либия само формално е на НАТО. Старите колониални сили Франция и Великобритания бомбардират, колебливо подпомагани от САЩ. Останалите членки на алианса се дърпат.</p>
<p>Както всички предишни войни и войната в Либия беше лесна за започване, но ще е трудна за приключване. Защото и тя следва известната логика на ескалацията. Краткосрочната намеса – от налагането на зони, забранени за полети, през въоръжаването и обучаването на бунтовниците до включването на сухопътни войски – накрая отново ще се превърне в дългосрочно начинание по познатия модел „Nation-Building”, т.е. изграждане на правителство, съставено от чужди чиновници, демократични институции и пр. Макар че от самото начало имаше предупреждения, че точно това не трябва да се случва в Либия, този сценарий изглежда от ден на ден все по-вероятен. Напоследък зовът за помощ от Бенгази гласи: „Ако не засилите военната си намеса, ние ще умрем!”.</p>
<p>А Западът не е готов за това – нито има политическата воля, нито моралните аргументи да продължи войната. Да не говорим за стратегия...</p>
<p>Опитът от предишните войни показва, че макар и привидно да са били безалтернативни, те са подкопали моралната легитимност на Запада. Намесата в Босна наистина беше най-коректна – в крайна сметка тя прекрати кланетата и войната. Косовската война, също мотивирана най-вече от защитата на човешките права, се оказа значително по-спорна. След като прогони сръбската армия от Косово, НАТО безучастно наблюдаваше как косоварите прилагат насилие спрямо сърбите. Освен това разчиташе на мафиотската организация "Армия за освобождение на Косово". След 10-годишна интервенция в Афганистан и хиляди човешки жертви моралният кредит на Запада беше проигран дори и в очите на онези, поискали да бъдат защитени, т.е. самите афганистанци. Войната в Ирак в нито един момент нямаше валидна морална обосновка – това беше агресия.</p>
<p>Защо всичко това се забрави, възкликват противниците на либийската операция?</p>
<p>Движенията за свобода и демокрация в арабските страни предизвикаха неразумно въодушевление сред западната общественост. Има наистина искрена радост от борбата за свобода на тези хора, но идеологически тя се инструментализира от един дълбоко обезокуражен Запад. Напоследък с оглед на успехите на авторитарни режими като Китай от една страна се прокрадва тезата за криза на демократичния модел. От друга страна, стотиците хиляди араби, излезли на улицата и рискували живота си в името на демокрацията и свободата, доказват внезапно и неочаквано за самите западняци, че техните ценности са жизнени и силни.</p>
<p>Поддръжниците на войната в Либия я възприемат в контекста на глобалното съревнование на идеите. Те очакват морална победа за себе си, която може да се трансформира в сила. Но само ако Западът е готов да защити собствените си принципи, той ще остане дееспособен субект на международната сцена. Бомби в името на човешките права, това би укрепило геостратегическите позиции на Запада. Тъй като вече не може да се конкурира с китайските стоки, поне в сферата на ценностите да продължи да е конкурентноспособен. Там да остане непобедим. Затова Западът се почувства длъжен да се намеси, когато арабските бунтовници са в опасност – дори и само за да запази привидно единственото си конкурентно предимство. Това е тъжната идеологическа същност на интервенцията в Либия – защитата на човешките права е само инструмент, средство за постигане на целта. „Ние трябваше да помогнем, но не да се намесваме, още по-малко с бомби”, тръбят противниците на войната в Либия. Защото според тях трябва ясно да се каже, че арабите не въстанаха срещу Запада, нито заради Запада, те въстанаха независимо от Запада.</p>
<p>Какви са в детайли позициите на България по тези аргументи и контрааргументи, дебатирани от международната общност, едва ли е нужно да питаме. Като имаме предвид „задълбочеността”, с която премиерът Борисов обича да отговаря на подобни въпроси...</p>
