- 10 Sep 2020
- 156
- 0
2011 е добра година за всички, притеснени от явлението „Гуантанамо“. Не само защото затворът ще бъде разтурен, но и защото това ще стане по-скоро рано, отколкото късно. Това пришпорване няма да дойде само от президента Обама, но и от един нов инструмент за борба с държавния произвол – конвенция на ООН, влязла в сила навръх Нова година. Това е първият практически приложим международен документ, който може да се определи като „анти-Гуантанамо“, макар и да не е създаден точно заради този затвор.
<p>Накратко казано, конвенцията забранява на държавите да арестуват и да отвличат разни хора, а после да крият, че са го направили. Феноменът се нарича „насилствено изчезване“ (каквото и да мислят филолозите за тази синтактична екзотика, българският преводач на израза всъщност е спазил аналогичното английско недоразумение с “enforced disappearance”). От Нова година насам са наказуеми всякакви потулени отвличания на хора, извършени от „представители на дадена държава“ или пък от хора, които „са действали с разрешението, подкрепата или съгласието“ на дадена държава. Да преведем от български на български: ако гражданин на държавата Х е отвлечен и заключен на неизвестно място от някакви хора, действащи със съгласието на държавата У, като държавата У всячески отрича да има нещо общо с цялата работа, но всъщност лъже, то държавата Х има право да приложи новата конвенция ето така: като започне дело на своя територия и изисква от всички останали страни съдействие в предаването на заподозрения извършител (въпросните хора, действали със съгласието на държавата У, както и техните началници). Според една любопитна подробност от текста страните нямат право да откажат да предадат на държавата Х заподозрян, като се позоват на политически причини.</p>
<p>Не че една конвенция ще сложи край на държавните отвличания. Няма, разбира се. Но поне ще спомогне за най-сложната от всички първи стъпки – да накара обществата по света да приемат, че няма кауза, която да оправдае изчезването на хора. В случаи като Гуантанамо например редица анализатори са изкушени да си затворят очите в името на „по-висшата“ цел, наречена борба с тероризма. Това зле прикривано мълчание се подсилва от факта, че общественият натиск да се прекрати практиката „Гуантанамо“ е подозрително по-голям от обществения натиск за създаване на ефективни инструменти за борба с тероризма. Този дисбаланс не е от вчера и след влизането в сила на новата конвенция ще изпъкне още повече.</p>
<p>Впрочем, конвенцията, която влиза в сила през 2011, е замислена преди дълги години заради Латинска Америка и исторически няма нищо общо с днешната война срещу тероризма. Обмислянето й започва с престъпленията на хунтата в Аржентина през 70-те – първото мащабно преследване на хора, което съвсем буквално е кръстено „изчезване“. „Изчезналите“ (desaparecidos) в Аржентина официално са 9 000, а неофициално – повече от 30 000. Дебатът за това как да се формулира престъплението започва в средата на 80-те, след края на хунтата, когато става ясно, че Аржентина няма да разследва изчезванията. Този отказ продължава цели двайсет години, а когато съдебните разследвания са възобновени, сред тях липсва обвинението в това, че държавата е образувала групи от безследно изчезнали хора. Между 2005 и 2009 година са осъдени около 60 участника в „Мръсната война“ - предимно за убийства и изтезания, понякога приемани от съда и като престъпления срещу човечеството.</p>
<p>Приблизително същата участ постига и съучастниците в режима на Пиночет – второто мащабно престъпление, предизвикало обсъждане на понятието „насилствено изчезване“. По време на този режим не остава следа от хиляди хора, но правосъдието закъснява със същите две десетилетия. Едва през 2000 Чили най-после събира сили да повдигне обвинение към Пиночет за едно от най-прочутите „изчезвания“ - това на 75 политически опоненти, унищожени от т. нар. „ескадрони на смъртта“. Всъщност, точно това е и случаят, в който най-ярко се проявява дефицитът на формулировката с „изчезването“. Тези 75 човека със сигурност са убити, но от телата им няма следа. Това прави невъзможно повдигането на обвинение за убийство. По тази причина Пиночет беше обвинен чак в следващото най-близко до истината престъпление – отвличане. Той умря преди делото да може дори да започне. Целият юридически дебат пет години подред беше със сменен фокус – вместо да се обсъждат убийствата, изчезванията и изтезанията, се обсъждаше физическото здраве на Пиночет и неговата способност да издържи един тежък процес.</p>
<p>По ирония на съдбата последният щрих към недостига на понятието „изчезване“ в света на правото дойде няколко дни преди конвенцията да влезе в сила – през декември 2010 г. Тогава френски съд за първи път произнесе осъдителна присъда за престъпления, извършени по време на режима на Пиночет. Това стана в дело за „изчезването“ на четирима френски граждани в Чили през 70-те години. И понеже „изчезването“ не фигурира в Наказателния кодекс на Франция, виновните бяха осъдени за незаконно задържане и за изтезание на четиримата французи.</p>
<p>Аржентина и Чили като че ли са изчерпателен пример за мудността, с която ООН осмисля мащабни престъпления. И тук не става дума само за това, че латиноамериканските „изчезвания“ датират от 1973, а понятието „изчезване“ става наказуемо едва през 2011. Въпросът е в това, че от момента, в който ООН взима и без това закъснялото решение да формулира и да осъди „изчезванията“, до момента, в който конвенцията влиза в сила, минават две десетилетия. Всъщност този документ има съвършено необясним 19-годишен период на изобретяване и влизане в сила.</p>
<p>През 1992 думата „изчезване“ възниква за първи път в официален документ – това е декларация на Общото събрание на ООН, която осъжда феномена. Година по-късно започва сформирането на работни групи с техните експертни групи и препоръки. Конвенцията е гласувана чак през 2006 и влиза в сила сега, когато има над 20 страни, ратифицирали документа.</p>
<p>Впрочем, има една обяснима част за това изоставане. В края на 90-те години светът все още се надява, че бъдещият Международен наказателен съд ще се превърне в неоспорим и универсален съдебен орган, чиято юрисдикция ще бъде призната от всички. И че именно този орган ще формулира и прилага „насилственото изчезване“ /сред множество други престъпления/. През 1998 международната група юристи, която изработва Устава на бъдещия съд, за първи път вписва „насилственото изчезване“ като елемент от престъпленията срещу човечеството. Този Устав има силата на международен закон от 2002 г., но той няма ретроактивно действие. Той не може да спомогне за осъждането на онези мащабни престъпления, заради които думата „изчезване“ изобщо е вписана в международното право. Единственото за което тя може да послужи, е да формулира обвинения по престъпления, извършени след 2002. Проблемът обаче е в това, че някои от най-уязвимите по темата с „изчезването“ държави не признават юрисдикцията на този съд. Такива са Русия и Китай, а също и САЩ.</p>
<p>Приемането на конвенцията на ООН като отделен инструмент, различен от Устава на МНС, донякъде компенсира този вакуум.</p>
