- 10 Sep 2020
- 65
- 4
Повече от месец не беше идвала тук. Коридорите са пълни със страдащи хора. От години го виждаше, беше свикнала с чакащите, това беше и нейното ежедневие. Днес е различно. Ваня застана пред лабораторията, попита кой е последен. Преди нея бяха десетина жени, всички скупчени около вратата. Коридорът беше тесен, на двете пейчици едва се побираха шест-седем души. Останалите се тълпяха наоколо. Между тях забързано вървяха сестрите и лекарите в бели престилки, хората плахо се отдръпваха, за да не пречат. Някои познаваше, други виждаше за първи път. Сестра Маринова, бяха работили заедно, се спря за момент: “Д-р Гаврилова – позна я тя, – чух, чух, неприятно, но ще се оправите. За комисия ли? Поседнете малко, нали знаете как е при нас, д-р Попов е още на визитация, сигурно ще се забави… Или може би доцентът ще преглежда днес, още не са решили. Познавате ли се с него?… Дано всичко бързо мине – стисна й тя ръката и забърза към отделението”.
<p>В лабораторията се бавеха. С риск да загуби реда си Ваня тръгна за тоалетната, тя беше в края на коридора. Протегна ръка, симпатичен възрастен мъж, който чакаше на пейката отсреща, я спря: “Да не ви се скарат, това е за персонала, за пациенти е зад ъгъла – посочи той и се засмя – само трябва да придържате вратата с ръка, не се затваря. И чешмата капе, вече от година… Но иначе е чисто”.</p>
<p>Изглежда санитарката скоро беше мила, на пода имаше голяма локва вода. Не се реши да мине през нея. Дожаля й. Беше невисока и винаги носеше обувки с висок ток. А днес обу най-новите, за повече самочувствие. Това беше единственият лукс, който си позволи. И без това в стационара щяха да й дадат други дрехи, сложи си само блузка и пола. Над мивката имаше огледало, пооправи привично грима. Очите й изглеждаха сега по-големи, вчера се подстрига съвсем късо. Без пухкавата кестенява коса лицето й приличаше съвсем на момичешко.<br />Лаборантките бяха дошли и опашката бързо намаляваше. Болницата се събуждаше, от някои кабинети ухаеше на кафе, другаде вече извикваха номерата на чакащите.</p>
<p>След доста време от отделението излезе съвсем млада сестра, не беше я срещала досега в болницата. Едра, добре сложена, даже хубавка с черните навити на кок коси. Май не си беше отспала, намусено и грубичко подкани жените да се съберат заедно: “Всички ли са за прием? – строго ги изгледа”. Поведе ги към съблекалнята. Там им раздаде чехлите, поръча да се приготвят и изчезна. След малко се върна, седна на единствения стол до масичката в ъгъла, започна да ги вика една по една. Жените, вече без дрехи, скупчени в ъгъла, се приближаваха към момичето, а то бавно записваше имената им в тетрадката. Сърдеше се, когато някоя се объркваше или забавеше, ядно каза на една от по-възрастните: “Не чуваш, а? Не внимаваш, а не че не чуваш. Това тук не ти е “уши, нос и гърло“, тук си доброволно, ако искаш да се излекуваш, ще се научиш да внимаваш... Иванка!” – Дойде и нейният ред. Д-р Гаврилова излезе напред. Чехлите й бяха големи и похлопваха при всяка крачка. Момичето я погледна и пак се скара: “Ти какво, Иванке, и ти ли искаш да викаме? Ела по-близо!”.</p>
<p>Не беше свикнала така да й говорят сестрите, все пак се сдържа. Отговаряше на въпросите ясно, видя, че момичето сбърка буквите на диагнозата, но не го поправи: “Колегите и така ще разберат”. “Приближи се – заповяда пак сестрата”. С черния маркер, с който самата тя доскоро отбелязваше поразените участъци, определени за облъчване, очерта два кръга около гърдите и написа на ръката й номера на картона.<br />- Това пък защо? – попита Ваня изненадана. – За първи път виждам такова нещо.<br />- Затова, защото! – разфуча се неочаквано девойчето. – Не питай много, тук си в болница и ще изпълняваш каквото ти се каже. Каква ти е професията, Иванке? – Погледна в току-що попълнения лист. – Не те е срам, уж лекарка, а не разбираш… Сега си пациентка, за да те излекуваме, ще слушаш. Разбра ли ме?... Питам, разбираш ли? <br />- Да – отговори със закъснение д-р Гаврилова с тъничък фалцет, от момичешките години гласът й не беше звучал така, – разбрах ви… сестра. <br />- Добре, хм – удовлетворено каза момичето, доволно от победата… – Дай сега да те нарисуваме и отзад. Ваня покорно се обърна и сестрата отбеляза нещо на гърба й. Готова си… Жанет!<br />Д-р Гаврилова с треперещи крака се присъедини към групата на начертаните. След малко всички бяха готови. Момичето със замах затвори тетрадката и седна на масата, като кръстоса крака: “Така! – натърти то. – Сега ме слушайте внимателно, защото няма да повтарям. Днес ще ви представим на комисия. Преди това искам хубаво да се изкъпете, преди да ви приемем в болницата, трябва да сте чисти, да не ни донесете някоя зараза. Всяка да си измие хубаво чехлите, при доцента ще пускам само с чисти чехли. Отпред са халатите, като сте готови, ще ги облечете, а в кабинета ще се съблечете пак за прегледа. И никакво бельо… Да, и внимавайте да не измиете нарисуваното. Ще се триете една друга, около чертите. Има ли въпроси?”</p>
<p>Двайсетината жени мълчаха. Ваня искаше да попита дали д-р Попов няма също да присъства, но сестрата гледаше така навъсено, че не посмя да се обади. Докато чакаха да донесат ключа за банята, учудено си помисли: “Ами че тя даже е права, сигурно е справедливо – да видя как е от другата страна”. <br />Макар че още от стажантските години се стараеше да бъде внимателна с пациентите, някои бяха наистина неразбрани и с времето се бе научила да ги отпраща по-бързо. А повечето гледаха така уплашено – все още бяха в шок от диагнозата! Беше излишно да им обясняваш подробно, тя бързо преценяваше възможностите, вписваше в картона решението и викаше следващия. Болните, и без това потиснати, с надежда я гледаха в очите, опитваха се да прочетат в тях... И благодаряха.<br />В банята жените малко се поотпуснаха, сестрата я нямаше, започнаха да споделят болежките, помагаха си една на друга. По-сведущите авторитетно обясняваха коя от сестрите можеш да помолиш за услуга, а коя само ще те наругае; колко пари трябва да дадеш на санитарката, за да ти обърне внимание; кой лекар е по-добър. Даже нейното име беше споменато, нито с добро, нито с лошо, така – една от тези, от които зависиш, пред чиято врата трябва да чакаш.</p>
<p>Момичето дойде отново и те се умълчаха. Послушно нахлузиха халатите и в редичка се упътиха към коридора. “Няма да ходите никъде, даже до тоалетната – строго нареждаше сестрата. – Ще извиквам имената, който си изпусне реда, остава за следващата комисия”. И влезе в кабинета.<br />Наоколо беше пълно с хора, минаваха лекари и сестри, пациентките в халати пречеха. Хирургът, стаята му беше отсреща, излезе и недоволно ги изгледа: „На какво прилича, заели сте целия коридор – скара им се, – защо не сте си в отделението?”. “Но те са за комисия, за комисия чакат – защитиха ги други болни”. Лекарят недоволно изсумтя. С него се познаваха добре, отдавна работеха заедно. Сега той като че ли не я позна, плъзна равнодушен поглед върху нея и недоволен затръшна вратата. “Толкова ли съм се изменила – учуди се Ваня, – може би заради косата? И не очаква да ме види сред болните…”</p>
<p>“Иванка!” – извика сестрата през вратата. Влезе, бързо се съблече, окачи халата на закачалката в ъгъла и застана пред доцента. Едва чу гласа си, като поздрави. Той пишеше нещо и не отговори. Сети се, че се бяха виждали на конференции, един-два пъти бяха разговаряли. В кабинета беше тихо, само една муха бръмчеше. Слънцето, закъсняло, надникна иззад съседната кооперация. В стаята стана по-светло. Сестрата разглеждаше внимателно ноктите си.</p>
<p>Доцентът със замах се подписа, захвърли артистично химикалката на масичката, погледна през прозореца и чак тогава пое картона от момичето. Сравни номера с написания на ръката, прелисти небрежно, като тук-там се зачиташе, и без да я погледне, каза: <br />- Е, Иванке, какво ще те правим? Ела да те пипна. <br />Тя се приближи, той намери бучката на гърдата: <br />- Всичко е ясно, какво избираш, възможностите са две? <br />- Аз – заекна Ваня – може би… да се посъветваме.</p>
<p>Искаше да каже, че не всичко е ясно, че е колега, че някои изследвания вероятно трябва да се повторят… Доцентът, все така без да я поглежда, премести картона на съседната купчинка: <br />- Е – с отегчение каза, – съветвай се с когото искаш, тук си доброволно, никой не може да те принуди да се лекуваш. Като си готова, ще дойдеш пак.<br />Тя се обърка, след всички изследвания и съмнения защо той така… нали е тук, за да й помогне да вземат правилното решение? Всичко се смеси в главата й: днешният ден и изминалият месец, множеството специалисти, сестрата и вечното чакане пред кабинетите… Слънцето светеше в очите й, мухата отново забръмча по стъклото, напразно търсеше пролуката, през която да излезе. “Добре – изрече тя неочаквано и за себе си, – избирам облъчване”. Не позна гласа си, звучеше съвсем като детски. Уплашено и несигурно погледна лекаря. Той сви рамене, отново взе картона, написа две изречения, подписа се и погледна въпросително сестрата: “Следващата?”.</p>
<p>Момичето затърси сред книжата. Някъде отсреща отвориха прозорец, слънчевият лъч пробяга по масата, направи пътечка на пода. Ваня разбираше, че прегледът е завършил, и сама не знаеше защо още продължава да стои пред доцента. Беше съвсем близо, усещаше миризмата му на пушач. По улицата с трясък премина камион, после отново стана тихо. Неволно закри гърдите си с ръка, полуобърната към него, тръгна да се облича: “Довиждане и много ви благодаря… благодаря ви – чу се да казва с тъничкия момичешки глас”. Той кимна леко.<br />“Мария, хайде Мария!” – извика момичето, жената забързано влезе и се засъблича. <br />“Колко има още – поинтересува се лекарят, – не стана ли време за кафенце?” Сестрата прелисти картоните, пресметна нещо, после погледна пациентките: “Вие изчакайте отвън, ще направим почивка… И не затваряйте, нека се проветри“.</p>
<p>Двете мълком се загърнаха и тропайки с чехлите, излязоха при останалите.<br />След малко от кабинета се чу звънкият смях на момичето. През открехнатата врата се виждаше – с доцента стояха прави до прозореца, може би бяха видели нещо забавно на улицата? В коридора се разнесе миризмата на кафе.</p>
