Кой можеше да го предположи? Барак Обама стана по-голям специалист по прилагането на външната политика на Джордж Буш-младши от самия него и загърби съвсем прилагането на своята. Причината, мисля, е очевидна. По свой си начин президентът Обама реализира вярната стратегия за „войната с тероризма” на Буш. Това е сериозна, добре фокусирана комбинация от глобално координиране на разузнавателни инициативи, това е целенасочено ликвидиране на лидери на терористични организации и ограничени интервенции – като тази в Либия – подпомогнати от усилията на местни бойци и съюзници, допълнени с разумна употреба на американски войски, с което свихме значително разходите и намалихме човешките жертви.
<p>В Либия Обама опази човешки животи и даде на либийците шанс за изграждане на стабилно общество. Какво те ще направят с дадената им възможност, си е тяхна работа. Аз все още съм доста скептичен, но Обама изигра картите си впечатляващо добре.</p>
<p>Без съмнение Джордж Буш и Дик Чейни (вицепрезидентът на Буш – б.пр.) мислеха, че Ирак и Афганистан ще бъдат овладени с добре фокусирани и ограничени операции. Вместо това те се превърнаха в бездънни ями, поглъщащи огромно средства и костващи хиляди човешки жертви. Те си мислеха, че ще успеят да се справят бързо, преди да се е спукал балонът. Но отчасти заради тяхната некомпетентност и липса на планиране отне доста повече време и ресурси да „освежат къщичката” и да я предадат на новите собственици, за което Америка плати огромна цена. Резултатът в Ирак е малко по-приемлив – за което се надявам и което е доста важно – но дори и да се превърне в Швейцария, платихме доста скъпо за това.</p>
<p>Затова нека е ясно: отсега нататък, като върховен главнокомандващ на въоръжените сили във войната с тероризма, Обама, заедно със своя екип по националната сигурност, трябва да бъде доста по-разумен, по-твърд и пестелив в опазването на сигурността на страната от своите „възрастни” предшественици на поста. Той дори не се е доближил до този резултат, заради което геронтите от Републиканската партия ще го атакуват остро.</p>
<p>И докато Обама показва завидни умения в изпълнението на антитерористичната политика на Буш, той се проваля в своята собствена външна политика. Арабско-израелските му дипломатически инициативи са пълен хаос. Надеждата му да въвлече Иран се сблъсква с неуспех. Той полага твърде малко усилия за създаване на многостранна коалиция за поддържане на Арабската пролет, особено в страна като Египет, и да се справи със следреволюционните предизвикателства. Неговите необмислени решения да удвои числеността на войските в Афганистан може да се окажат фатални. Той е в словесна война с Пакистан. Неговата политика по климатичните промени е напълно неясна. А пресметливите китайци и руснаци, макар понякога да им подхвърля по някой и друг кокал, преследват собствените си интереси, без да се съобразяват с желанията на Обама. Защо е така?</p>
<p>Всъщност искам да защитя Обама, а не да го съдя.</p>
<p>Истината е, че той се оказа наивен по отношение на влиянието, или на влиянието на своя държавен секретар, което упражнява над нас. Но изнервеността на Обама е голяма, понеже осъществяването й се корени в по-широки структурни проблеми, което обяснява защо не можем да излъчим променилите хода на историята държавни секретари от времето на Студената война като Хенри Кисинджър, Джордж Шулц и Джеймс Бейкър.</p>
<p>Причината е, че светът стана по-хаотичен, а Америка загуби доверието в себе си. Когато Кисинджър преговаряше в Близкия изток през 70-те, той трябваше да убеди само трима души за сключването на споразумение: сирийския диктатор Хафез ал Асад, египетския фараон Ануар Садат и израелския премиер, спечелила съкрушително мнозинство – Голда Мейр.</p>
<p>За да творят история, обаче, Обама и държавният секретар Хилари Клинтън трябва да се договарят с разпадащия се режим в Сирия, с несигурното управление в Египет, с раздразнителния и слаб Израел и с палестинското движение, разделено на две части – „Фатах” и „Хамас”.</p>
<p>Дори не трябва и да си помисляме да преговаряме с гражданското управление на Пакистан. Просто трябва да се разберем с военните, които искат единствено продължаването на конфликта с Индия – и използват Афганистан като коз в тази война – за да могат по този начин да оправдават безкрайните държавни разходи за армията.</p>
<p>Коването на история чрез дипломация „зависи от сключването на споразумения с другите правителства”, казва Майкъм Манделбаум, експерт по външната политика в университета „Джон Хопкинс”. „Но днес, за да се стигне до такива споразумения, ни се налага първо да изградим подходящите правителства, с които искаме да преговаряме, но не можем да го направим”. Всъщност днес в много горещи точки по света ние трябва да първо да изграждаме нации, преди да правим дипломация. Толкова много страни, устояли по време на Студената война, се провалиха.</p>
<p>А където страните все пак устояха – като Русия, Китай и Иран – ние имаме твърде малко кредит на доверие, понеже доверието е преди всичко функция на икономическата мощ. И въпреки че много от американските компании все още са силни, правителството ни е затънало в дългове. Когато нация като нашата е затънала в дългове – и се налагат огромни съкращения на разходите за отбрана – тя се възприема по-скоро като куче, което лае, но не хапе.</p>
<p>Най-добрият начин да си върнем влиянието в страни като Русия и Иран ще бъде с прокарването на такава енергийна политика, която да намали цената и важността на петрола. Единственият начин да възстановим влиянието си върху Китай е като увеличим значително нивото си на образованост, а също и като изнасяме повече и потребяваме по-малко. Това обаче не се прави.</p>
<p>Затова кажете на своите деца да не растат с мисълта да стават държавни секретари или президенти, които първо изграждат нации зад граница, преди да са изградили собствената си държава.</p>
<p><em>Превод: Героги Киряков</em></p>