- 10 Sep 2020
- 62
- 0
Всеки филм на турския режисьор от Хамбург Фатих Акин е малък празник – и той като Алмодовар и Уди Алън умее да разказва интелигентно и увлекателно, владее висшия пилотаж на историите в образи, без да отегчава или обижда зрителя с маниерни претенции. Независимо от жанра филмите му те приласкават и изтръгват дълбоко кътани емоции, а от салона си излизаш направо влюбен – в порочния Истанбул или изтърбушения подземен Хамбург, в слънчевата авантюристка с плитки и плахия й, малко смотан спътник от „През юли”, или трагично-романтичните самоубийци от „Срещу стената”, в покъртителните истории на полет и падение, щастие и скръб; съдбовни като антична трагедия и типажни като италианска комедия. Едва ли обаче щеше да е толкова зарáзен, ако бе преднамерен и не докрай откровен – интуитивно долавяме, че е заложил сърцето си и затова го следваме безрезервно, докрай.
<p>„Храна за душата” е първата му комедия от три филма насам и еволюцията е очевидна на фона на симпатичния, но малко тромав „Солино” от 2002 – също емигрантска комедия, също заплетена около семеен ресторант, само че за италианци в Германия като трибют към любимия на Акин Мартин Скорсезе, от когото е очевидно повлиян. И докато в „Солино” все още се упражнява в изкуството да разсмива, в „Храна за душата” вече умело жонглира с манталитети, стереотипи и знакови персонажи, които не само че ни изпълват с неописуем кеф, но и през тях научаваме доста за себе си – особено тук, на Балканите.</p>
<p>Главният герой този път е грък със знаковото име Дзинос Казандзакис и сякаш целият свят трябва да се срути върху главата му, за да не забравя, че е жив и че това е цената на лукса да остане себе си на чужда територия. Държи евтин ресторант с духовитото заглавие Soul Kitchen в нещо като бивш склад около железопътната линия в покрайнините на Хамбург, пържи бланширани картофи и шницели и страда, защото приятелката му заминава да гони кариера в Шанхай. Тя пък е фина, но префърцунена германка от снобско семейство и е видно, че въобще не са един за друг, ала страстта не пита. Междувременно брат му излиза от затвора и той, ще не ще, го назначава в ресторанта; сецва се в кръста, но няма здравни осигуровки, за да се лекува; стар съученик немец иска да го подхлъзне и да му вземе помещението за бардак, а новият луд готвач сменя таргета на ресторанта с изискани блюда и от вмирисан фаст фууд, Soul Kitchen се превръща в култово място за купони с жива музика и примамлив декадентски статут. До края Дзинос ще изгуби приятелката си, за малко и ресторанта, ще види как избухва апартаментът му, ще скандализира едно погребение, но поне ще си оправи кръста с драстична алтернативна медицина – все така поради липса на осигуровки. И ще продължи да живее сладко-тръпчивия полунелегален живот на свободолюбив балканец, независимо от уж непоклатимия европейски ред.</p>
<p>За разлика от „Срещу стената”, в който конфликтът извира от вътрешността на турската общност в Германия и няма много общо с правилата в самата държава, или пък от „На прага на рая”, където турци и немци са равни в страданието, тук акцентът е върху изконната маргиналност на балканеца в Западна Европа – наблюдение колкото печално, толкова и ласкателно. С опита си на второ поколение емигрант, Акин без всякакъв комплекс констатира, че сънародниците му все още са на ръба на закона, за сметка на което пък не приличат на зализаните германци – до един неприятни герои във филма му, с изключение на сексапилната сервитьорка Лучия, която си е избрала работа без особени отговорности, за да съхрани свободата си. Тази деликатна социална нотка прави от „Храна за душата” още по-страстен, някак бунтарски и особено ключов за хората в отсамния край на Европа, първосигнално вманиачени в подражание на западния модел, без да разбират докрай собствената си природа.</p>
