Европа е в институционална криза

<p>Растежът в Еврозоната е впечатляващ, а „прасетата” генерират само 6% от брутния й вътрешен продукт (БВП). Но с упоритото отричане, че тези страни са изправени пред ликвидна криза, а не само пред проблем с платежоспособността, европейските власти поставят цялата система в риск. Големи европейски икономики като испанската и италианската също имат огромни дългови проблеми, особено на фона на анемичния растеж и очевидната липса на конкурентоспособност. Последното, за което хората имат нужда да бъдат заблуждавани, е убеждението, че има неограничени възможности за трансфери от общността и че реформите и икономическото преструктуриране могат да бъдат отложени.<br /></p> <p>Властите в Европейския съюз са категорични, че ще бъде катастрофално прибързано да се преструктурира дългът на която и да е страна членка. Заразата ще плъзне навсякъде, ако гръцкият дълг бъде преструктуриран. Разпространението й може да бъде овладяно само когато Германия изгради здрава преграда около испанския и италианския правителствен дълг. Точно това е практичното решение, което някои виждат за една наистина интегрирана валутна зона. Затова въпросът е защо европейските лидери намират това взаимно приемливо решение за толкова неосъществимо?<br /></p> <p>Вероятно защото смятат, че нямат подходящи управленски механизми да вземат твърдо решение, калкулирайки загубите и ползите. Слабите и крехки европейски институции се поддържат с по-малко от 2% от БВП на Еврозоната. Всяко трудно решение трябва да се взима с пълно единодушие. Един за всички и всички за един, независимо от размера, от състоянието на дълга и от отговорностите. Няма място за реализация на План „Б”, ако няма властта и капацитета той да бъде изпълнен.<br /></p> <p>Може ли Европа да извади късмет? Има ли някакъв шанс дълговата лавина, нефункционалността и съмнението да бъдат преодолени безболезнено, преди да наберат още скорост?<br /></p> <p>При тази несигурност всичко е възможно. Особено ако растежът в Еврозоната надмине много очакванията в следващите няколко години, балансовите отчети на банките укрепнат и се бръкне в джобовете на германските данъкоплатци още по-дълбоко. Периферните страни просто трябва да се опитат да постигнат достатъчен ръст, за да подкрепят амбициозните си планове за затягане на дисциплината. <br /></p> <p>Сегашната стратегия обаче е много по-вероятно да доведе до взривоопасно и безконтролно преструктуриране. Защо трябва гърците (да не говорим за ирландците и португалците) да приемат години наред строги ограничения&nbsp; и забавен растеж, за сметка на стабилността на френската и германската банкова система, освен ако не дадат тлъст подкуп, за да я постигнат? Както показахме с професора от Станфорд Джереми Булоф в наша разработка, посветена на държавните дългове през 80-те, страните рядко могат да бъдат притискани да правят нетни плащания (плащания минус нови заеми) към чужденци, които са по-големи от няколко процента от БВП за няколко години. В настоящата стратегия на ЕС/МВФ се призовава за разсрочване с едно-две десетилетия на тези плащания. И това трябва да се случи, за да не би германските данъкоплатци да се разбунтуват, ако бъдат постоянно молени да плащат дълговете на цяла Европа.<br /></p> <p>Може би този път е различно. Може би въвеждането на резервна валута ще облекчи последиците от рецесията и ще направи строгата фискална дисциплина поносима по начин, рядко виждан в историята.<br /></p> <p>Всъщност, противно на всякаква историческа логика, Европа, както изглежда, ще успее да удържи лидерството в МВФ. Удивителното е на фона на отказа да бъдат избирани на ръководни постове, че лидерите на нововъзникващите пазари все още не са разбрали, че нямат шанс да отнемат правото на Съединените щати да посочват човека за позиция номер две в йерархията на Фонда. МВФ досега винаги е бил извънредно щедър към „прасетата”. Навремето, когато новото, благоразположено към финансово подпомагане на закъсалите страни ръководство зае поста си, можехме да очакваме единствено по-голяма щедрост, независимо дали страните се придържаха към наложените от Фонда мерки.<br /></p> <p>За съжаление Европа най-малко имаше нужда от свръхмек МВФ точно в този момент. Заради институционалната криза определено стигнахме до момента, в който МВФ трябва да помогне на Еврозоната да вземе твърдо решение, защото Европа е неспособна да го вземе сама. Фондът трябва да създаде такива програми за Португалия, Ирландия и Гърция, които да възстановят конкурентоспособността им и да изчистят дълговете им и които да създават реалистични очаквания за възстановяване на икономическия растеж. МВФ трябва да предпази европейците от институционална парализа, която да превърне дълга на Еврозоната от снежна топка в глобална лавина. <br /></p> <p>Освен МВФ, другата институция, която е способна да предприеме действия, е независимата Европейска централна банка (ЕЦБ). Но ако ЕЦБ не поеме ролята на „основен кредитор”, накрая самата тя ще банкрутира. Фалитът не е начинът да се гарантира бъдещето на единната валута.<br /></p> <p>Краят на която и да е криза е трудно да бъде предвиден. Може би един голям срив на еврото ще бъде достатъчен, за да отприщи експортен бум. Може би Европа така или иначе ще преживее бум. Но е трудно да се предвиди дали единната валута ще оцелее дълго без решително придвижване към по-задълбочено фискално обединение.<br /></p> <p><em>*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет, и бивш главен икономист на МВФ.<br /></em></p> <p><em>Текстът е публикуван в сайта на „Project Syndicate”.<br /></em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em><br /></p>