- 10 Sep 2020
- 121
- 7
Или за цяра на вуду магията по повод „Апостолов“ от Сибиле Левичаров
Дали някой пише добре, става ясно от първата страница. Дали някой е Писател – след последната. Това си мисля, като затварям „Апостолов“. „Не съм искала да пиша конкретно за България. Това се получи повече случайно, защото разбрах, че фондацията "Роберт Бош" финансира литературни проекти, свързани с Източна Европа. Реших, че мога да попътувам из България и да събера повече информация за българските ми корени“ – в интервю пред в. „Капитал”.
<p>Левичароф (защото тя е германка, каквато и кръв да тече във вените й) притежава перо, остри го акуратно и регулярно. Избраният за декор български ландшафт я захранва с безброй възможности – подострящи плоскости. (Възмущението тип „Как си позволява да плюе родината ни!?” – масова реакция, се съизмерва по нелепост с обидата от акцията на Дейвид Черни. И дотук със „засегнатото родолюбие“.)</p>
<p> Освен надарена с перо, Левичароф е заредена и с много думи, много и сочни, сочни, месести и ароматни, тя самоопиващо лее с тях куршуми и ние, аз, с наслада събираме гилзите им. (За ефекта от леенето – по-нататък.) В някакъв миг обаче – не помня къде точно, някъде доста преди да преполовим книгата – наблюдаваме, наблюдавам, едно зацикляне – сецесионното боравене с езика и фигурите продължава да влива във вените ни сладост (мед ли, глюкоза...), но ни превзема чувство за глад в сгъстен темп. „Стилът – това съм аз“ спира да работи. Неизползван по предназначение – мост за общуване, съобщаване, проблематизиране, променяне – стилът се завърта около собствената си ос и след бесния си танц изтощено се свлича. Предсказуем финал на стратегия, в която „как“ описваш е в пъти по-важно от „какво“ казваш.</p>
<p>Защото „каквото“ се изчерпва бързичко. Още след няколко сеанса – няколко глави. Възможен ли е друг развой? Едва ли. Когато за партньор в терапевтичния диалог е избран не човек, система от хора или идеи, а ландшафт. Пейзажът, видян през стъклото на автомобила – независимо дали през задното, където вгадява лирическата героиня, или през шофьорското, откъдето го гледа пътуващата Сибиле, не удържа ролята си на провокатор терапевт. Никой ландшафт не може да го стори – той не задава въпроси, не разкрива дълбочини, той е лишен и от разум, и от сърце. Като ненаселен декор (човешките силуети, които се мярват при тази скорост на пътуването, са нищожен обект на авторов интерес; колко ли пъти е употребено прилагателното „грозен“, струва си бъдещ читател да преброи, аз късно си дадох сметка...), пейзажът може да предложи само естетика, не и етос. Той е само боксова круша, в която две детски юмручета се блъскат, с надежда да изтръгнат тленните останки на миналото от нощните кошмари и да ги пренесат към ритуалното им погребване – където им е мястото.</p>
<p> Така куршумите, които лее Левичароф, са за страх, не за външен враг. Както простичко заковава читател: „Авторката не мрази нас, тя мрази живота си“. Бих добавила – тя и не се интересува от нас, нито от света извън себе си. Не е и длъжна. Стига вътрешният й свят да напусне пределите си – и да стане и наш. Или да е така фикционално конструиран, че да ни засмуче в своя си вихър. При всякакъв случай, за да прекрачи изповедното от дневника в литературата, това общение трябва да се състои. В тъмния килер на Левичаров всички фенерчета осветяват един-единствен скелет. Бащата, който със самоубийстото си е предал малката си дъщеря. И предавайки я – оставяйки я без себе си – я е разполовил на две. Двете сестри – лошата, злъчна кучка, от чието име се води разказът и която мрази, мрази, мрази!, и сестра й, тази „романтична дрисла“, която приема, ласкае, харесва и дори ще се влюби. Този предложен свят е тъй свръхдоминиран от преработваща се в момента травма (поради чиято кървяща раненост за самоирония не може и дума да става), тъй обсесивно и монохронно самовзрян, че оставя читателя, мен, отвън. Наблюдател – да, съучастник – не.</p>
<p>Дълбоко се надявам, че упражнението по екзорсизъм, в което тя нас, мен, не кани, е помогнало на Левичароф да извърши това откъсване на езиците на собствените й демони – полза не по-маловажна от литературната – да ги накара веднъж завинаги да замлъкнат и да спрат вампирското източване на силите й. Да ре-постигнеш радостта от живота, обичта към родителите си (първи демони във всеки таен списък), любовта към съдбата си, мира към родината и упованието в Бог – след всичко, което са ти сторили – какво по-добро и красиво?<br />Дано „Апостолов“ е помогнал на Левичаров в пътя й. Моите демони, за искрено съжаление, не трепнаха от куршумната каскада. Но и една спасена душа стига. <br /><br />П.П. Идва Коледа и дългото четене – ще си подаря една протяжна Айн Ранд, предвкусвам богатствата, положени в „Атлас изправи рамене“.</p>
