- 10 Sep 2020
- 196
- 0
Проектите за нови газопроводи често са използвани като лакмус за оценка на геополитическата ориентация на българските правителства. Основните проекти, по които властите в София трябва да вземат отношение, са два – „Набуко” и „Южен поток”. Първият трябва да доведе каспийския газ през Турция и Балканите до Централна Европа. Вторият предвижда строеж на тръбопровод от Русия през Черно море до България и по-нататък в два лъча до Австрия и Италия. Оценявайки шансовете на двата проекта, медиите най-често се хлъзгат по повърхността на проблема и се вглеждат в личните отношения между българските и руските лидери. Строежът на нови газопроводи е преди всичко бизнес, макар и със силен геополитически отпечатък. Друг наивен подход е газовата търговия в Европа да се разглежда през кривото огледало на идеологическите сблъсъци – Русия срещу Запада, демокрацията срещу авторитаризма и т.н. Разбира се, „демократичният” и „недемократичният” газ горят еднакво, но за успокоение на идеологическите пуристи е полезно да уточним, че демократични държави добиват „синьо гориво” само на три места в света – Северно море, Северна Америка и Австралия.
<p>И трите локации са много далеч от България, така че географията ни е обрекла за вечни времена да купуваме газ от авторитарни режими.</p>
<p>Основен играч на газовия пазар в Черноморския регион е Русия. Извън неплатежоспособните бивши съветски републики трите най-важни клиенти на “Газпром” са Германия, Турция и Италия. Затова основна цел на руснаците е да задържат и по възможност да увеличат дела си на газовия пазар в ЕС. През 2008 г. с руски произход е 25% от „синьото гориво”, потребявано в ЕС, а за 2009 г. руският дял пада на 22%. За да постигне стратегическата си цел, Русия трябва да реши две тактически задачи. Първо, да не допусне прекъсване на продажбите за Европа заради конфликт с някоя от страните транзитьори (такъв бе случаят през януари 2009 г.) и второ, да предотврати появата на нови конкуренти на европейския пазар. Първата задача руснаците смятат да решат, като заобикалят Украйна чрез два нови подводни газопровода – „Северен поток” през Балтийско море (той вече се строи усилено) и „Южен поток”. Пускането на газовите потоци в обход на Украйна е категорично взето дългосрочно решение на Кремъл. То няма да се промени заради факта, че в началото на тази година украинците си избраха за президент Янукович, който смята Русия за свой геополитически съюзник. За Москва проблемът с Украйна не е личностен, а структурен. Освен това политическият цикъл в Киев трае максимум пет години, а един тръбопровод се експлоатира десет пъти по-дълго. Затова Русия няма да се откаже от „Южен поток”. Това е скъп проект, но Москва е готова да го плати поради дългосрочни геополитически съображения и да загърби далеч по-евтиния вариант, свързан с модернизирането на украинската газопреносна мрежа.</p>
<p>Ако за Русия „Южен поток” е преди всичко геополитика, за България той трябва да бъде бизнес. И този бизнес има два основни аспекта. Първо, „Южен поток” дава практически 100% гаранция за ритмичността на доставките на руски газ, защото елиминира несигурността, свързана с отношенията Москва – Киев. Второ, нашата държава се ангажира да бъде инвеститор и собственик на 50% от българския участък на бъдещия газопровод. Две поредни правителства се бият в гърдите, че не са допуснали руснаците да имат мажоритарен дял в смесената компания, която ще строи „Южен поток” на българска територия. От гледна точка на бизнес риска това е доста съмнително достижение. По-чистият вариант беше, щом на „Газпром” му трябва нов тръбопровод през България, да си го строи сам, да бъде собственик и да поеме всички рискове, като същевременно българската страна, без да дава нито стотинка, си гарантира заплащането за терените, през които ще мине съоръжението. Нашето участие в „Южен поток” не е априори губещо, но оттук нататък има сериозна опасност руснаците да надхитрят българските си партньори с транзитните такси и най-вече със степента на запълняемост на бъдещия газопровод, от която зависи и възвръщаемостта на инвестицията. По отношение на експертния капацитет в областта на газовата търговия българската и руската страна са като Давид и Голиат. При това като всяка велика сила Русия има ресурс да играе и „под масата” на преговорите. Допълнителен рисков фактор е поведението на българския премиер, който се лута в икономическата проблематика като слепец и спонтанните му решения зависят от това кой от неговите министри е успял да го хване за ръката в дадения момент.</p>
<p>Една от големите заблуди около „Южен поток” е, че този тръбопровод можел да заобиколи България, излизайки на сушата на румънския черноморски бряг. Такова нещо могат да твърдят хора, които не са гледали географската карта. Румънските териториални води граничат само с украинските и българските, но не и с руските. А нима някой си представя, че пред риска да бъде заобиколена, Украйна ще даде съгласие руснаците да строят „Южен поток” през нейната черноморска зона?</p>
<p>Големият въпрос е дали „Южен поток” засилва енергийната зависимост на България от Русия? На пръв прочит – не. И сега всичкият газ, който България внася, е руски. Повече от 100% не може да стане. И все пак има едно съмнение – дали „Южен поток” няма да убие други алтернативни проекти, чрез които нашата страна би могла да внася газ от нови източници. Най-големият такъв проект е „Набуко”. Наистина, Русия се бори с всички сили да не допусне появата на газ от Азербайджан, Ирак и евентуално Туркменистан на европейския пазар. При това след 2008 г. конкуренцията между „Южен поток” и „Набуко” става още по-ожесточена. Първоначално тя беше главно за източниците на суровината – т.е. дали каспийският газ ще потегли към „Набуко”, или голяма част от него през Русия ще влезе в „Южен поток”. Но потреблението на газ в ЕС през 2009 г. падна с повече от 6% и прогнозата е, че търсенето отпреди икономическата криза няма да се възстанови до 2015 г. Така че в краткосрочен и средносрочен период „Южен поток” и „Набуко” вероятно ще си оспорват и клиентите, които ще купуват суровината в Европа.</p>
<p>Със или без намесата на Русия „Набуко” не може да заработи преди 2017 г. За тогава е предвидено началото на добива от втората фаза на азербайджанското находище „Шах Дениз”. До 2017 г. азерите ще имат сравнително малки количества газ за износ, които са договорени почти изцяло с Турция, Грузия и Русия. Ирак е много ненадежден източник, като се има пред вид ситуацията със сигурността и неяснотата дали кюрдските автономни власти или правителството в Багдад могат да дават газови концесии. Иран има огромни газови залежи и многократно предлага да захранва „Набуко”, но американското ембарго е незаобиколим фактор, който вади Техеран от европейското газово уравнение. Остава Туркменистан, който е на четвърто място в света по газови запаси, но се намира от източната страна на Каспийско море. Това означава, че туркменистанският газ може да влезе в „Набуко” или през Иран (САЩ затварят тази опция), или чрез тръбопровод по каспийското дъно. Проблемът с юридическия статут на Каспийско море обаче е отворен и е абсолютно сигурно, че в обозримо бъдеще няма да бъде решен заради обструкциите на Иран. Поради това Транскаспийският газопровод е невъзможен, ако правно-политическият риск трябва да бъде поет само от частни инвеститори. Всъщност в момента се води битка дали „Набуко” да го има след 2017 г. Той ще се провали, ако руснаците успеят да сключат договор за покупка на газа от втората фаза на „Шах Дениз”. От икономическа гледна точка „Газпром” въобще няма нужда от азербайджанския газ, но тук доминират геополитическите съображения.</p>
<p>В крайна сметка „Набуко” може да бъде препънат и от други два по-малки проекта, които също влизат в т.нар. Южен газов коридор и разчитат на същите източници на захранване. Това са Трансадриатическият (Гърция–Албания–Италия) тръбопровод и ITGI (Турция–Гърция–Италия).</p>
<p>При това положение поне в следващите няколко години за България не остават много алтернативи за разнообразяване на източника на газови доставки. Лансирана бе идеята за пренос на втечнен или компресиран азербайджански газ от грузинските пристанища до Варна, но от икономическа гледна точка това не е ефективно, а за разлика от Русия България не може и не бива да плаща за проекти с висока геополитическа надбавка в цената. Шистовият газ също е по-скоро фикция – дори и да го има на българска територия, най-късият срок от получаването на концесия до реалния добив е десетина години. Затова всички ресурси трябва да бъдат хвърлени в изграждането на газова връзка с Гърция. При достатъчно настойчивост именно по този бъдещ тръбопровод България може да си осигури около 1 млрд. куб. метра азербайджански газ годишно – нищожно количество за мащабите на европейската търговия, но напълно достатъчно за диверсификация на българския пазар.</p>
