- 10 Sep 2020
- 198
- 50
Или защо не ме интересува биографията на Тодор Живков от Христо Христов
От сутринта в главата ми звучи една песен: „Аз не съм комунист и никога няма да бъда...”. Песен, която слушах по цял ден от една синя касетка, когато бях на 5 години. Песен, с която се будех и заспивах в жилището ни на „Московска”, защото детството ми премина от митинг на митинг. 20 години по-късно, изправена пред безизходицата и абсурдността на предизборната кампания, аз обмислях как възможно най-стратегически да използвам гласа си и не изключвах възможността да гласувам за Коалиция за България.
<p>Мнозинството от младите хора са в това положение. Когато попитах приятелите си какво мислят за Тодор Живков, коментарите варираха от „Въобще не ме интересува”, през вицове за „матриала” и „пиримидиту”, до изказвания като: „Един истински лидер, какъвто трябва на милата ни държавица”, „Искам да живея в тогавашната сигурност с днешната псевдосвобода”, „По негово време обществото е било по-сплотено и човешко”, „Тодор Живков е бил много по-близък до хората, отколкото са сегашните нагласени политици”. Негативни коментари нямаше. Апатичността и неинформираността на младите хора (включително и моите) ме карат да се замисля дали наистина не е време „да закрием държавата”. Опитах се да обясня на някои от тях, че Тодор Живков не се е грижел за интересите на България. Но знае ли човек, може би интересът на хората е да я няма държавата.</p>
<p>В предговора на биографията Христо Христов казва, че тя е написана за „онези поколения млади българи, които имат щастието да са се родили след мъчителния край на "реалния социализъм". Защото, както е казал Оруел, „който контролира миналото, контролира и бъдещето”. За съжаление имам лоши новини за Христо – никой от тези млади хора няма да я прочете. Не познавам свой връстник, който би си купил тази книга. Аз я прочетох по задължение, по-скоро по диагонал. Не ме разбирайте погрешно – книгата е хубава. Написана е прецизно, научно, но и увлекателно. Но нас това просто не ни интересува. Признавам си – това ме притеснява. Гузно ми е, защото Оруел е прав. Защото знам, че политическата апатия е проблем. И от няколко дена се питам защо, защо, защо... Ами просто не ми пука. Не ми пука и знам, че това не е правилно, и ме е срам, но не мога да го променя. Гласувам по задължение. Защото ми е набито в главата, че трябва да имам гражданска позиция, че заради мен България е на тоя хал.</p>
<p>Какво се случи през тези 20 години? Как така мечтите, страданията, каузите на родителите ни се изпариха във въздуха? Нима не сме закърмени с идеала на демокрацията? Стигнах до извода, че причината за сегашното безразличие е амалгама от влияния – както на комунизма, така и на псевдодемокрацията и капитализма.<br />По време на комунизма апатията е добре дошла. Всичко е в ръцете на „лидера със силната ръка”, на бащицата, който ни дарява със спокойствие, стига да седим кротко в скута му. Апатичното общество се управлява по-лесно. Просто слушаш и изпълняваш, тези горе си знаят работата. След промените тази увереност бавно се превръща в усещане за безпомощност, в чувството, че не можеш да промениш нищо.</p>
<p>Постепенно политиците спират да се занимават с политика заради самата политика, заради определена кауза, а започват да възприемат работата си по един студен, пресметлив и кариеристичен начин, като служба в компания, където целта е просто да се задържиш на власт. (В интерес на истината, положението при Тодор Живков е същото, но поне се замазва по някакъв начин.)</p>
<p>Какъв е тогава изборът на младия човек, който вижда, че каквото и да става на върха, то е заради властта и парите, а не от любов към истинската политика, от любов към държавата? Избор номер едно: да се бори и възмущава, да се опита да промени системата... всички знаем колко наивно е това. Избор номер две: апатия. Това е прагматически най-добрият избор. Да си доволен от живота, какъвто е, защото нямаш контрол над него, защото никой няма.</p>
<p>И тук идва ролята на капитализма. През последните 20 години безучастността се култивира неусетно в обществото и на работното място, толкова неусетно, че хора като мен трябва дълго да се замислят, за да разберат себе си. За да оцелеем, ние сме развили няколко когнитивни навика: индивидуализъм (нищо друго не ме интересува освен това, което ме засяга пряко), лъжите са част от ежедневието (трябва да лъжеш, да вярваш на чуждите лъжи и да извличаш полза от тях), силните чувства са неуместни (в света на „сериозните” хора), шефовете идват и си отиват (единственото постоянно нещо е личният интерес), истина няма (реалността се размива в презентациите, гражданската култура всъщност е медийната култура). С една дума, важното е да не привличаш внимание към себе си, да се преструваш, че уважаваш това, което презираш, да плуваш по течението, да вършиш минимално количество работа за максимално количество пари, просто да преживееш и този ден. Почти всички мои познати се държат така.</p>
<p>Хората действат по подражание – ако това е основното ни поведение в ежедневието, какво се очаква да е отношението ни към политиката? Защо да се учудваме, че политиците лъжат и мамят? Та ние така сме възпитани, това е най-добрият начин за оцеляване. Защо да се учудваме, че никой не се пали и не говори с любов за държавата? Та тези чувства са смешни и неуместни. Защо да очакваме, че нещо ще се промени при идването на поредния управник? Нещата вече години наред не се оправят.</p>
<p>Ако искаме България да не бъде закрита, едно от главните предизвикателства, пред които сме изправени, е как да преоткрием (не да поддържаме или насърчаваме) политическия дух на индивида. И мисля, че това никак няма да е лесно, когато си седим вкъщи пред телевизорите, които сме купили с парите, получени с цената на дългогодишно култивиран непукизъм. Макар че може би и това е прекалено наивно и идеалистично, защото то предполага, че въобще някъде в миналото ни съществува демократичен политически дух, който да бъде преоткрит.</p>
