Автор: Андрей Рудальов, литературен критик. Превод: Владислав Наков
Едуард Лимонов предизвикваше различни емоции. Можеше да дразни, да отхвърля, да предизвиква гняв. Но той усети волята на историята на своето отечество и постъпи в съответствие с нея. Ето това е гениалността – и на писател, и на велик мислител.
Преди точно пет години от този свят си отиде Едуард Лимонов. Скоро след смъртта му се случи пандемията от коронавирус, която удари планетата, а по-малко от две години по-късно започна Специалната военна операция (СВО) в Украйна, която той несъмнено щеше да подкрепи.
Бунтар, неспокоен, ересиарх и човек, който лесно прекрачваше всякакви условности и пренебрегваше учтивостта. Самият той беше безкраен дразнител, никога не измерваше гледната си точка с обществения вкус, никога не се приспособяваше към него. По-скоро умишлено хвърляше ръкавицата. Човек на предизвикателствата.
Каква беше тайната му? Какво му позволи да остане такъв какъвто беше, да не се промени или продаде? Отговорът е очевиден и той не го криеше: „Великата епоха“, която имаше. И която имаме. Вкорененост, топло ръкостискане на поколението на победителите от войната, което той пренесе неотслабено, въпреки факта, че външно изглеждаше като подобие на „листчето на Лермонтов"(Дъбовото листче се откъсна от родния клон - стихотворение на Михаил Лермонтов - бел. прев.). Чужденец. Но преди всичко винаги син. Никога не забравяше това и го казваше при всякакви обстоятелства.
Тази съпричасност разви особено усещане за провиждане на историческите процеси, свързани с Отечеството.
Още в книгата си „Чужденец в смутно време” Лимонов дава много точна диагноза на разрушителните процеси на перестройката. В публицистичните си изявления от онова време той сравнява Русия с падащ асансьор.
В края на 80-те години Лимонов предупреждава в речите си в съветската преса, че украинската независимост обещава да бъде много кървава. По онова време това, до голяма степен, се възприемаше като фантазия на ексцентричен човек. Той е писател, какво да очакваш... значи си фантазира.
В началото на 90-те години Лимонов вече открито говори, че „тече необратим процес на нарастващо отравяне на украинците с отровата на агресивния национализъм“ и отбелязва, че „това, което се случи в Хърватия, се повтаря“.
Писателят цитира като пример куп украински националистически публикации, на които е попаднал, и отбелязва: „Някой ден нашите потомци ще търсят тези публикации, опитвайки се да разберат как започна гражданската война в Украйна и кървавият, продължителен конфликт между Украйна и Русия.“ Те вече ясно показаха „първите трусове на гражданската война“. Той написа всичко това тогава, когато ние не вярвахме в самата възможност за война между Русия и Украйна.
След това имаше изявления за Крим, че Севастопол е руски град и конкретни действия на неговите поддръжници за защитата на изоставени сънародници, внезапно оказали се извън страната. Между другото, дискусията засягаше ветерани от Великата отечествена война, срещу които бяха извършени репресии в балтийските страни.
Той се обяви и срещу разрушителната траектория, която страната поема по пътя на външна, културна и икономическа окупация. Когато Лимонов, или Александър Проханов, или Василий Белов, Валентин Распутин (подписали прочутото "Писмо на 74-мата" - бел.прев.) говореха за това, подобна позиция беше представена като маргинална и почти екстремистка. Но времената се променят и словото на писателя, чувствително към духа на нашата национална цивилизация, вече е официална позиция.
Можем да говорим не само за точна диагностика и предусещане на логиката на развитие на историческите процеси, но и за идеологическа насоченост, вектор на бъдещето. Циментът, който скрепява цивилизацията заедно, без който се създава вакуум, който се запълва от най-примитивните идеологии, като национализма. Което се случи в бившите републики на Съветския съюз.
За разлика от това, писателят призова за „всички усилия за насърчаване на традициите на съжителството на народите заедно, свързвайки ги с традициите на отделните народи“. Това е самата история на общността и единството, за чиято необходимост се говори много и днес. Отново трябва да наблегнем преди всичко на традицията на „съжителството между народите”, изградила уникална цивилизация. Това е най-важното конкурентно предимство, което нашата страна може да предложи на света.
През последната година на Съветския съюз Лимонов, разчитайки инерцията на разрушителните процеси, настояваше за необходимостта от „емоционално положителна“ идеология, която да рестартира страната. През годините на вихрещ се нихилизъм той говори за спешната нужда от положителни ценности. Така постепенно се изгражда архитектурата на руския свят, противопоставяща се на чужди интервенции.
Тогава той предложи своята формула за идващата идеология: „лидер – националност – традиция – народноикономическа революция“. Много различно ли е от това, което руското общество обсъжда в момента, когато си поставя целите?
В началото на 90-те Лимонов пише за необходимостта от лидер, който да „спре епидемията от малодушие“ и да сложи край на смутните времена. Този човек е „плът от плътта и кръв от кръвта на народа“, той трябва да се стреми „не за себе си, а за доброто на държавата“. „Естествен лидер“. Лимонов предсказа Путин.
Идеологията на народността. Характерна за предреволюционна и съветска Русия. Точно за това можем да говорим в контекста на традиционните ценности. В същото време не трябва да има класови посегателства или нещо подобно на това, което се случи по време на шоковите реформи от 90-те години, които потъпкаха правата и интересите на мнозинството от населението.
Сега именно тези широки слоеве от народа се проявиха по време на СВО и демонстрираха вътрешна историческа приемственост. Тяхната воля и енергия трябва да задвижат страната. Те са новите елити. Хора, влезли и избухнали в историята.
Също така си струва да припомним, че Лимонов се застъпи за „временно затваряне“ на икономиката. "Такава управлявана и интелигентна изолация би довела до самодостатъчност и икономически суверенитет", пише той. Този подход стана известен през последните 2 години, на фона на западните санкции, наречен "заместването на вноса".
В годините, когато мнозина се самоутвърждават чрез изобличаване на традиционната система от ценности и история, писателят говори за консерватизма: „Ако ме помолят да назова елементите на новата идеология на съветската държава, първото нещо, което бих назовал, ще бъде общата традиция на многонационалната руска цивилизация.“
"Почувствайте волята на историята на вашето Отечество и действайте в съответствие с нея". Ето това е гениалността – и на писател, и на мислител.
На Троекуровското гробище в Москва се извисява замислен Дон Кихот, изработен от бронз. Арматурното му копие е забито в земята. Всъщност този образ е много близък до Егор Прокудин на Василий Шукшин от "Калина Алена", който полага бузата си на родната земя. Лимонов винаги е търсил опора в нея.
Автор: Андрей Рудальов, литературен критик
Източник: VZ.ru
Превод: Владислав Наков за "Гласове"
Едуард Лимонов е автор на 19 романа и повести, 9 сборника с разкази, 10 стихосбирки, 10 биографии и безброй статии и есета. Ярка и противоречива е политическата му активност още от времената на СССР и особено след разпада му. През 1974 г. Юрий Андропов, тогава председател на КГБ, нарича писателя „убеден антисъветски човек“. Същата година Лимонов емигрира в САЩ. Работи в емигрантски вестник и пише яростни статии против капитализма, въпреки че живее в самото му сърце. Участва активно във всички военни действия, в които участва Русия. По-късно се обявява против украинския Майдан. На български Лимонов е публикуван само веднъж – през 2005 г., когато излиза сборника „Това съм аз – Едичка! Велика беше нашата епоха“.