Самозапалването: последният жест на безнадеждност

<p>&nbsp;</p> <p><strong><span style="color:rgb(0, 0, 0); font-family:open sans,arial,sans-serif; font-size:14px">Пред погледа на всички: повечето самоубийци правят това публично.&nbsp;</span></strong></p> <p><em>Това е желание да покажеш пред свидетелите на сцената и чрез тях на цялото общество болката от това, което ти се случва</em><span style="color:rgb(0, 0, 0); font-family:open sans,arial,sans-serif; font-size:14px">, обяснява френският историк Мишел Вовел, автор на множество трудове върху смъртта.</span></p> <p>В Китай през 2009 г. почти 100 тибетци опитаха да се самоубият чрез огън, за да протестират срещу опеката на Пекин над тяхната земя и репресията срещу религията и културата им. Повечето от тях починаха от изгарянията си, но не успяха да огънат режима.</p> <p>Други самозапалили се са се превърнали в мъченици, а историята помни техния жест. През януари 1969 г. студентът Ян Палах се самозапали в Прага на площад &bdquo;Венцеслас&rdquo;, за да протестира срещу съветското нашествие в родната си Чехословакия. 21-годишният младеж почина няколко дни по-късно и се превърна в емблема на Пражката пролет. 20 години по-късно споменът за него беше в основата на демонстрациите срещу комунистическия режим.</p> <p>Друга революция, друга икона: през декември 2010 г. смъртта след самозапалване на Мохамед Буазизи, която възпламени Тунис. Той се самоуби пред околийското управление в родния си град Сиди Бузид, за да протестира срещу конфискацията на стоката му от властите.</p> <p>За какво става дума? Краен акт на протест? Режисиране на собствената смърт? Мъченичество?&nbsp; Историкът Мишел Вовел се връща към корените на това явление в интервю за &bdquo;Поан&rdquo;.</p> <p><strong>- Откъде идва жертвоприношението чрез огън?</strong></p> <p>- Това не е западна практика. Съществува типология на самоубийствата, която съответства на много различни наследства. В някои страни се бесят, в други се хвърлят в кладенеца. Констатираме, разбира се, пространствени, времеви различия, също така в зависимост от пола. За огъня има много стари свидетелства. В древността кремацията става истински модел, референция. При Омир, благодарение на огъня, Херкулес успява да предаде тялото на Ангиус на неговия баща и така да изпълни обещанието си. Тук има едно героично измерение, но въпреки това смъртта чрез огън не намира подражатели.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43713_pI4Pmq5VFqY1XV0jKOGqprQASjR94m.jpg" /></p> <p><em>Гравюра от края на ХІХ век</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- А големите мъченици в историята, като Жана д&rsquo;Арк например?</strong></p> <p>- С Жана д&rsquo;Арк, с Ян Хус също &ndash; чешкия теолог реформатор, смятан за предшественик на протестанството и осъден да бъде изгорен на &nbsp;кладата през 1415 г. &ndash; си даваме сметка, че това, което преди е могло да се възприема като героично, може да бъде изживяно като мъчение. Но това, което дълбоко ще промени нещата, са големите географски открития и всички тези разкази, предадени от пътешествениците и антрополозите. Интрига, екзотизъм... Чрез трудовете на Жак-Анри Бернарден дьо Сен-Пиер научихме например значението на жертвоприношението&nbsp;<em>sat&icirc;. &nbsp;</em>Защо тези индийски жени се хвърлят в кладата, в която кремират съпрузите им? Просто за да не свършат в ръцете на враговете. Тяхната смърт е благородна по друг начин. И тази практика съществува и днес!</p> <p><strong>- Кога нашето общество преоткри жертвоприношението чрез огън?</strong></p> <p>- Съвсем наскоро. Мисля например за източните общества, в който самоубийството е последното средство, за да бъдеш чут. Многобройните самозапалвания по време на &quot;Арабската&quot; пролет добре илюстрират това. Днес този феномен видимо се усилва. Когато ръководех Института по история на революцията, веднъж при мен дойде един изследовател. Той беше сляп и искаше да сподели, че се чувства преследван, че пречат на повишението му в Националния център за научни изследвания (CNRS). Накрая ми довери: &bdquo;Ако това продължи, ще се самозапаля&rdquo;. Бях поразен, слисан. Но трябва да призная, не без съжаление, че тази практика чисто и простро се разпространи.</p> <p><strong>- Каква е причината за това според вас?</strong></p> <p>- В нашето общество липсва чуваемост. Индивидуализмът затвори всеки в себе си, единственият начин да огласиш ефикасно своята болка е чрез сензационното. А в днешната гама на индивидуалните протестни актове жертвоприношението чрез огън си остава най-зрелищното. Това предполага също еволюция в отношението ни към тялото. В нашите общества, които отказват даряването на органи, където тялото е цар, върховен и неприкосновен, унищожаването чрез огъня се възприема като най-голямото посегателство. Това е атака към целостта на тялото.</p> <p><strong>- Все пак има и други начини да се посегне на тяло в знак на протест. Гладната стачка например.</strong></p> <p>- Това е вярно. Става дума за приношение на своя живот като знак, явление, което е преминало от колективния протест а ла Зола към един по-урегулиран, по-институционализиран акт. Мисля, че голямата разлика е в това, че гладната стачка предизвиква състрадание. Жертвоприношението поражда повече ужас, идеята за красивата смърт. Героична в смисъла, в който са я разбирали в древността.</p> <p><em>По материали от &quot;Поан&quot; и &quot;Нувел Обсерватьор&quot;</em></p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p> <div style="margin: 0px; padding: 0px; color: rgb(0, 0, 0); font-family: 'Open Sans', Arial, sans-serif; font-size: 14px; line-height: 21px; float: left; width: 530px;"> <div style="margin: 0px 30px 0px 0px; padding: 0px; float: left; width: 250px;">&nbsp;</div> </div> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>