Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение. Ако не беше повелителката забрава с умението си да забулва страстните мисли и ги предава на паметта, за да ги подреди, мозъкът би се превърнал в обикновен контейнер.
Но може ли идващият ден да започне без забрава.
<p>И какво би се случило, ако трябваше да следваме страданието като едно безкрайно излъчване от сърцевината на нашата душа и ако забравата не засенчваше тежката история на нашия живот, така както облакът скрива слънцето?</p>
<p>Не бихме могли да преживеем. Така е и с нещата, които носят голяма радост. Ако забравата не ги упои, ще полудеем от щастие. И пак забравата е тази, която смекчава болката от изгубената любов.</p>
<p>Как човек преживява историческите кризи? И преди, и след събитията царува забрава.</p>
<p>Склонността на масите да забравят причините за големите катаклизми в историята и да приемат по-сетнешното обяснение като истина, ме накара да отделя забравата от причинно-следствените мисловни връзки.</p>
<p>Когато след войната в Босна видях как сочат клерикал-националистите като най-големи борци за мултиетническа Босна само за да бъдат постигнати военностратегическите цели на една велика сила, а дадените от другите жертви, с изключение на онези, които бяха служили на посочената цел, биват пренебрегвани, аз осъзнах истината, че забравата е килер, в който се складират мислите, избягали от миналото, също както и тези от бъдещето.</p>
<p>Така е заради простата истина, че малко са нещата в човешкия живот, които променят в съдържателен смисъл.</p>
<p>Нещата с кризите и войната се променят, а забравата с течение на времето става утеха. Защото как би свикнал човек с перверзните идеи на съвременния свят, ако не беше забравата. Как би приел например война в името на хуманността.</p>
<p>Ако принадлежиш на малък народ, който отказва да следва безропотно идеите на великите и в разгара на пренареждането на света въпреки всичко пита: „Къде сме ние в тази история?”, могъщите сили те обсипват с бомби, които наричат милосърдни ангели.</p>
<p>Забравата, по-късно, изиграва решаващата партия в процеса на приспособяване.</p>
<p>Защото колкото по-скоро забравиш, че са ти разбили носа, и бързо преформулираш посочения въпрос от множествено в единствено число, тоест запиташ: „А къде съм аз в тази история”, толкова по-бързо напредваш.</p>
<p>Така е и в личния живот. Колкото по-бързо забравиш онзи шамар в училищния двор, толкова по-скоро ще се появи възможността за ново влюбване.</p>
<p>Забравата е доза памет, нейна ключова съставка, на която се разчита и залага в историята. Не само в случай на счупен нос заради лошо поведение.<br />
<br />
По времето, когато бях тийнейджър, по централните площади на Ню Йорк, Лондон и Париж младите се редяха на опашка за новите плочи на „Бийтълс”, Спрингстийн, Дилън. Днес вместо авторски творби тийнейджърите чакат iPhone number 4.</p>
<p>И тук забравата пак идва на помощ. Напъхваш</p>
<p>Дилън в забравата и по-лесно заживяваш с истината, че предметът е център на внимание, а не любимите герои, които пеят за любовта и свободата и се борят против неправдата.</p>
<p>Забравата играе решаваща роля за приемането на основните закони на научната култура, която се готви да архивира архетипната култура в депата на музеите.</p>
<p>Онези, които патентоват iPhone, естествено, не са създали своята играчка заради човешката склонност към забрава, но им е помогнала истината, че човек забравя, че в чакалните, където забравата царува, винаги има свободно място, за да се заселят в него героите, които времето е прегазило.</p>
<p>И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) форма на съществуването, иска ми са да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне.</p>
<p>Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най-много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията „за края на историята”, която завладя света през деветдесетте години на миналия век.</p>
<p>Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най-значимите житейски процеси.</p>
<p>Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата…</p>
<p>Желая внимателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците.</p>
<p>Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна по вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход.</p>
<p>Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва:</p>
<p>„Абонатът в момента не е достъпен…!”</p>
<p>От „Смъртта е непотвърден слух”<br />
</p>