ДВУЛИКИЯТ МИТКО

<p>&nbsp;</p> <p>VIA DOLOROSA</p> <p><br />Изведен встрани от посредствената комунистическата патетика, реалният житейски път на Митко е път на болката. Подобно на всяко друго дете от произволно избрана точка на земното кълбо, той няма как да взима самостоятелни решения за собствената си съдба. Откакто свят светува, тази божествена отговорност е поверена в ръцете на майката и бащата, които в случая се наричат Ганка и Трифон Палаузови. Двама души от социалните низини на епохата, скромни хора от севлиевските махали &ndash; без какъвто и да е житейски трамплин, без образование, без собствен дом. Без късмет. Принуден от обстоятелствата да играе игрите на своите родители, първата игра, която момчето на Палаузови ще се наложи да научи, е играта на оцеляване.<br />През 30-те години на миналия век семейството се премества в Габрово, където сравнително добре развитата индустриална машина дава повече възможности за изкарване на пари. Трифон става работник в една от местните фабрики и постепенно се увлича по разпространените в тези среди пролетарски идеи. За човек, който живее с усещането, че всичко му е отнето по презумпция, подобен избор трябва да се приеме като напълно закономерен. След като е уволнен, има и достатъчно време да се захване с нелегална партийна дейност, която се изразява най-вече в разхвърляне на позиви и участие в стачки. В очите на Митко грее възхищение &ndash; баща му е герой за народна справедливост! А и какво приключение само &ndash; гласуват му доверие да стои на пост по време на конспиративни сбирки, пращат го да разнася нелегални материали. Големите са направили своя избор, малките нямат това право. За тях всичко е игра.<br />С началото на Втората световна война обаче нещата загрубяват. Ако съюзът между Третия райх и СССР принуждава комунистическите редици да запазват гузно мълчание, то с нападението на Хитлер срещу болшевишка Русия всичко си идва на мястото. От Москва към българските комунисти долита истеричен призив: на борба до смърт срещу фашизма (по принцип) и срещу българския монархофашизъм (в частност). Организират се градски и извънградски бойни групи, в които като член на Габровския отряд влиза и Трифон Палаузов. Натоварват Митко с още по-отговорни яташки задължения. Каквото ще му се случи, ако го хванат, някак се приема като премерен риск.<br />И все пак най-странният ход е отвеждането му в гората и животът сред партизаните. Ганка и обкръжението й са притиснати от полицейските органи да разкрие дейността на съпруга си, което кара Трифон да вземе авантюристичното решение да прибере жената и детето при себе си в планината. Вместо да бъдат отведени колкото се може по-надалеч от опасността, те се озовават в нейния епицентър. Доколкото и до този момент го е имало, с детството на Митко е свършено окончателно. Чакат го дни на страх, студ, глад, преумора &ndash; физическа и психическа, кръв. Посреща 1944 г. в землянка за ранени партизани, където заедно с майка си носи вода и сменя бинтове. Все още не е напълно ясно дали вследствие на предателство или поради пълна случайност на 1 април 1944 г. жандармерийски отряд се натъква на землянката и почти без да забавя ход, хвърля няколко гранати в укритието. Дори не спира, за да види дали има оцелели. Такива впрочем няма. Няколко дни по-късно Трифон Палаузов отива до землянката, за да открие разчленените тела на съпругата си и сина си. Приключението на Митко е завършило.</p> <p>ДИСКРЕТНИЯТ ЧАР НА ПРОПАГАНДАТА</p> <p><br />Трагичната история на Митко Палаузов сигурно щеше да остане един от многото мрачни документи от изпълнена с крайности епоха, ако с нея не се бе захванала пропагандата. Установилата се месеци след смъртта му народна власт спешно се нуждае от герои и по методология, изпипана до съвършенство в Съветския съюз, ще ги търси и там, където ги няма. А Митко е същинско бижу в набързо скования иконостас на новото мъченичество. Разполага с всички необходими данни &ndash; произход/възраст/смърт &ndash; за да оглави най-важния отдел в комунистическата клиника за промиване на мозъци. Отдела на подрастващите.<br />Разбира се, клонингът на Митко няма много общо с реалността. Одухотвореното му лице вече е по-мъжествено, строго. Носи изпъната партизанска униформа, каскет, наръч гранати, а с оръжието стреля като Вилхелм Тел. Понася мъчения със стоицизма на Прометей. Владее хитростите на Макиавели. Неустрашим е като Будьонов. В свободното си време чете революционна литература и рецитира стихотворения пред партизаните. Поколения нови българи трябва да припознаят себе си в този образ и в изпълнението на отговорната задача няма да се жалят нито средства, нито морал. Издигат се паметници, дом-музей, землянка-музей и въобще &ndash; музеи. Регулярно се организират вечеринки и чествания. С името &bdquo;Митко Палаузов&ldquo; се кичат чавдарчета, пионерчета, комсолци, трудови колективи.<br />Художествено-творческата интелигенция също е призвана да даде своя принос в обезсмъртяването на детето герой. Сред най-оборотните в редицата е писателят Марко Марчевски с повестта &bdquo;Митко Палаузов&ldquo; (1951), превърнала се в задължително училищно четиво. Същият се отчита и с пиеса на тази тема, която по-скоро трябва да бъде причислена към хорър жанра. Не остават по-назад и поетите &ndash; вече споменатият Авгарски, Мария Грубешлиева, Николай Зидаров. Специално се композират модерни &bdquo;народни&ldquo; песни и естрадни такива. През 1964 г. излиза и посветеният на Митко игрален филм &bdquo;Незавършени игри&ldquo;.<br />&bdquo;Там, де пеят най-милите птици / и росата най-светло роси, / е затворило жадни зеници / партизанчето с руси коси&hellip;&ldquo;.<br />Бедни ми Митко.</p> <p>МИТКО ПАЛАУЗОВ: ПРЕЗАРЕЖДАНЕ</p> <p><br />И докато милиони унесено пеят химни в прослава на &bdquo;най-младия партизанин&ldquo;, в оцелялата част от семейство Палаузови се случват събития, които слагат финален щрих на усещането за Шекспирова трагедия. От предишния вариант на семейството е останал само Трифон, който след Победата се жени за втори път. През 1954 г. отново му се ражда момче. Което отново ще бъде наречено&hellip; Митко. Митко Палаузов, второ издание. Коментарите са излишни.<br />В интерес на справедливостта ежедневието на Трифон след смъртта на жена му и детето му е по-страшно от всички кръгове на ада, взети заедно. Да, изповядваната от него идея е взела властта, да, повече никога няма да познае бедността. Но на каква цена? Съгражданите му го помнят като преждевременно състарен, съсипан човек, който въпреки всички опити така и не успява да се върне към нормалния живот. В един момент връща и партийния си билет. Съвестта му е проядена от непосилна вина, която ще го преследва до гроба. Неговото наказание е с библейски привкус: почти всеки ден в продължение на години ще бъде развеждан като панаирджийска мечка по кръжоци и пионерски отряди, за да преразказва отново и отново семейната си трагедия. Никога няма да получи възможността да забрави.<br />Колкото до Митко Палаузов Втори, той, за разлика от оригинала, успява да порасне. Но да растеш с подобно име е непоносимо бреме. От него се очаква да оправдае митологичната жертва, да живее не собствения си живот, а живота на своя брат. Затова и съвсем не е за учудване, че вторият Митко е пълен противовес на героичния образ на първия. Избира си ролята на бунтар и гамен именно за да покаже &ndash; на себе си, на баща си, на обществото &ndash; че е самостоятелен човек, различен от тринайсетгодишното момче на пиедестала. Но и от този капан няма измъкване.<br />Двуликият Митко продължава да скита между сенките в търсене на заслужения покой, безжалостно отказан му от живите.</p> <p>Текстът е публикуван в списание "L'Europeo"</p>