"Монд дипломатик": Старата израелска мечта да се опразни Газа

Палестинци напускат домовете си в Бейт Лахия в северната част на Ивицата Газа на 18 март, след като израелската армия издаде заповеди за евакуация. Снимка: "Ройтерс"

Автор: Ален Греш, "Монд дипломатик"

Предложението на американския президент Доналд Тръмп да се депортират повече от 2 милиона палестинци от Газа към Египет и Йордания предизвика много различни реакции, но и голяма подкрепа в Израел. То отговаря на стари блянове на израелската управляваща класа, за която от 1949 г. тази територия е пречка за ционисткия проект.

„ЩЕ ми се Газа да потъне в морето“. Септември 1992. Съветският съюз е изчезнал и една по една международните кризи, белязали Студената война, като се започне от Южна Африка и се стигне до Централна Америка, намират разрешение. Във Вашингтон Израел преговаря с арабските страни, но и с йорданско-палестинска делегация, за бъдещето на Западния бряг на река Йордан, на Газа и на Източен Йерусалим. Човекът, който изразява пожелание Газа да изчезне, докато в същото време преговаря с палестинците, е спечелил израелските избори през юни 1992 г. и е победил дясната коалиция, ръководена от Ицхак Шамир. Той се нарича Ицхак Рабин. Еврейски екстремист ще го убие три години по-късно, затова че е подписал мирните споразумения от Осло през 1993 г. Макар Рабин да уточнява тогава, че мечтата му Газа да потъне му изглежда нереалистична, той знае, че голяма част от съотечествениците му и политическите му противници споделят желанието му да се приключи с тази територия, където надеждите да се ликвидира палестинският народ се разбиват от близо петдесет години.

Градът пристанище Газа има дълга, на моменти славна история, която датира от древността. Но „Ивицата Газа“ никога не е съставлявала хомогенна административна общност нито по времето на Османската империя, нито под британски мандат (1922-1948). Израелско-арабската война от 1948-1949 г. очертава контурите ѝ. В нейния край Израел увеличава своята територия, в сравнение с онова, което му се пада по плана за подялба на Палестина, гласуван на 29 ноември 1947 г. от Общото събрание на ООН. Изплъзват му се единствено Западният бряг и Източен Йерусалим – Йордания ще ги анексира – както и 365 кв. км на границата със Синай. Това парче земя включва града Газа. Неговият статут дълго ще остане несигурен, тъй като Египет, който го контролира, навлиза в период на сътресения със свалянето на крал Фарук на 23 юли 1952 г.

Газа се характеризира с голям дял на бежанците – към 80 000 коренни жители се прибавят 200 000 до 250 000 палестинци, експулсирани от домовете им по време на Накба (1948-1949). Една единствена надежда ги държи – връщането. Онези, които Израел изобличава като „инфилтрирани“, преминават линията на прекратяване на огъня, за да се опитат да си възвърнат конфискуваното имущество или да си отмъстят. Най-добре разбра техния начин на мислене Моше Даян, на времето началник на Генералния щаб на израелската армия, след като през април 1956 г. на границата с Газа е убит един пазач на кибуц: „Да не порицаваме убийците, казва той на погребението. От осем години те са настанени в бежански лагери и пред очите им ние си присвоихме земите и селата, където те и техните бащи са живели“.

След индивидуалните акции на „инфилтрираните“ последват колективните действия на едно ново поколение бойци. Най-напред – срещу смъртоносните атаки на Израел, който създава тайно подразделение, за „да удари в зародиш центровете на инфилтрация“ (1), ръководено от един амбициозен офицер, призван да стане премиер – Ариел Шарон; след това – срещу плана на Кайро, заедно с Агенцията за палестинските бежанци (UNRWA), да се заселят десетки хиляди бежанци в Синай. Смъртоносната израелска атака на 28 февруари 1955 г., при която загиват десетки, води до бунта в Газа на 1 март, ръководен от координационен комитет, обединяващ „Мюсюлмански братя“, националисти и независими.

„Те подписаха проекта Синай с мастило, ние ще го изтрием с нашата кръв“; „Никакъв трансфер, никакво заселване“, се скандира по улиците на града и по цялата територия. Демонстрантите оплюват Израел, САЩ и новия силен човек на Египет Гамал Абдел Насър. Те настояват за оръжия, военно обучение и правото да се организират. Движението обхваща и Кайро. Насър се съгласява да приеме организаторите, обещава да се откаже от проекта за заселване и да помогне за създаване на милиции. Той официализира статута на територията, като обнародва на 11 май 1955 г. „основен закон на региона под контрола на египетските сили в Палестина“. Законът ще направи от Газа единствената част от историческата Палестина, която запазва автономия и поддържа жива идеята за държава, символизирайки едновременно с това драмата на палестинските бежанци.

Губейки вяра в преговорите за мир с Израел под британска и американска егида, Насър се радикализира: той присъства на Конференцията на необвързаните в Бандунг през април 1955 г.: подписва с Чехословакия споразумение за закупуване на оръжия, обнародвано през септември 1955 г., и разчупва западния монопол в Близкия изток. Оповестява също така създаването на палестински части в Газа, но под строг контрол. Насър се отнася подозрително срещу всяко действие, което рискува да го въвлече във война с Израел. Той не се колебае да преследва и затваря прекалено буйните активисти.

В котела на Газа се коват кадрите, призвани да играят важна роля във „Фатах“ и по-специално Халил ал Уазир (Абу Джихад) и Мохамед Халаф (Абу Аяд), които ще бъдат първите заместници на Ясер Арафат (2). Заради колебанията на Насър и подчиняването на техните искания на регионалната и международната политика на Кайро, те хранят силно недоверие към арабските режими. Освобождението на палестинците може да е дело единствено на самите палестинците.

През април 1955 г. израелското правителство обсъжда едно предложение на Давид бен Гурион, по това време министър на отбраната, да се окупира Газа. Правителството го отхвърля, но работата само се отлага. Когато на 26 юли 1956 г. Насър национализира компанията на Суецкия канал, британското, френското и израелското правителство решават да го свалят. Всяка столица преследва собствените си цели. Париж се опитва да спечели в Египет една война, която Франция губи в Алжир, спирайки доставките на оръжия за Фронта за национално освобождение (FLN). Лондон се надява да си възвърне спадащото си влияние в Близкия изток, а Тел Авив цели да разшири завоеванията си, по-специално в Газа. Окупирането на тази територия ще продължи от 2 ноември 1956 г. до 7 март 1957 г. Едва след американски ултиматум израелското правителство предприема с голяма неохота да се изтегли.

Известни са епизодите на т.нар. Суецка криза, но по-малко известно е онова, което се разиграва в Газа по време на тази първа окупация. Тъй като много от палестинските водачи са в затвора в Египет, опитите за съпротива са ограничени. Но не и израелските репресии. „При 980 до 1200 души убити за население от 330 000 жители човешката равносметка (…) е ужасно тежка, припомня историкът Жан-Пиер Филию. Като се прибавят и ранените, хвърлените в затвора и изтезаваните, приблизително един жител на сто е пострадал физически от насилието на нашественика“.

„Ривиера на Близкия изток“

ВРЪЩАНЕТО на египетската администрация, за което населението на Газа е настоявало единодушно, поставя началото на един относително спокоен период. Броят на израелските нападения намалява. На „проникващите“ също. Насър утвърждава лидерството си в арабския свят. Налага се идеята, че арабското единство ще даде възможност за освобождаването на Палестина. Така от едно решение на Арабската лига през 1964 г. се ражда Организацията за освобождение на Палестина (ООП), плътно контролирана от Кайро, докато „Фатах“, създадена от Арафат, предприема първите си въоръжени акции от Йордания през януари 1965 г. Междувременно Газа е превърната от Насър във витрина на палестинското мъченичество. Следват посещения на Ернесто „Че“ Гевара (1959), Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар (1967). Пътуването вдъхва на известната двойка малко емпатия към бeжанците; по повод на тяхната съдба авторката на Вторият пол си задава въпроса „Не бяха ли те отчасти отговорни?“ (3).

През месеците след юнската война от 1967 г. и окупацията на Газа израелското правителство експулсира към Йордания 75 000 души – министър-председателката Голда Меир ги изобличава като „пета колона“. Докато други 25 000, намиращи се навън в момента на конфликта, получават забрана да се върнат. Между 40 000 и 50 000 цивилни бягат. През 1968 г. в Газа се създават две израелски колонии.

Макар федаините (бойците) да предприемат въоръжени атаки на Западния бряг откъм Йордания, точно в Газа се организира най-продължителната въоръжена съпротива, подкрепяна масово от населението на лагерите. Създава се широк фронт, но без „Мюсюлманските братя“, които избират пътя на законността до 1987 г. и създаването на „Хамас“. Трябва да настъпи 1972 г., за да може израелската армия да постави Газа под свой контрол при ръководството на Шарон, чиито булдозери прокарват широки пътища в лагерите за преминаване на танковете. Десетки хиляди жители са прогонени, хиляди домове са разрушени. Кланетата през 1971-1972, след тези през 1956 г. се запечатват в плътта и паметта на палестинците, без да разклатят волята им за съпротива.

Оттук и подемането на една стара идея на ционисткото движение – „трансфера“ – невинна дума за означаване на етническо прочистване, експулсирането на жителите от техните домове. „Трансферът“, както обобщава израелският журналист и историк Том Сегев, е „самата същност на ционистката мечта“. В продължение на месеци в доминираното от „левицата“ израелско правителство министрите обсъждат темата без никакви задръжки (4). „Ще им кажем да се преместят в Ел Ариш [в Синай] или другаде, обяснява един от тях… Първо им даваме възможността да го направят доброволно. Ако лицето не идва да си вземе нещата, ние изпращаме булдозер да разруши къщата. Ако останат хора, ние ги експулсираме. Даваме им четиридесет и осем часа“. Друг признава: „Ако искаме тази територия да е част от Държавата Израел, трябва да се отървем от част от населението, независимо от цената“. И не трябва да има колебание за използване на принуда, посочва трети: „Става дума за точно определена болка и можем да обясним, че е необходимо от съображения за сигурност“. Един от министрите, признавайки, че няма необходимите услови за подобна операция на международно равнище, прави предсказанието, че използването на сила би довело до „голямо сътресение“.

След като въоръжената съпротива е смазана в Газа, политиката поема щафетата. ООП и нейните различни организации се утвърждават в ущърб на традиционните елити. Не е никаква случайност, че първата интифада избухва на 9 декември 1987 г. Тя ще разбърка картите и ще доведе до обявяването на палестинска държава през 1988 г., на Палестинския национален съвет, събрал се в Алжир, а по-късно до онова, което ще бъде наречено „Процес от Осло“. Провалът на този процес ще засили „Хамас“, която го е заклеймила и която печели изборите през 2005 г. Отказът на САЩ и на Европейския съюз да приемат този резултат, арабският и международният натиск, сектантството на „Фатах“, както и това на „Хамас“, ще подхранват разногласията и разделението и ще доведат до това втората да вземе властта в Газа. Израел установява блокада на територията и предприема половин дузина последователни войни до атаката на 7 октомври 2023 г.

Очакваното отдавна „голямо сътресение“ разтърсва Израел. То отново поставя на дневен ред проекта за експулсиране, който президентът Доналд Тръмп подкрепя. Това несъмнено е първият път от края на Втората световна война, когато държавен глава открито призовава за нещо, което международното право определя като престъпление срещу човечеството. Смесица от цинизъм и алчност: неговият антураж от олигарси вижда в „Ривиерата на Близкия изток“ възможност за изгоден бизнес с недвижими имоти.

Израелското правителство не закъсня да откликне на тази възможност. Докато 40 000 палестинци от Западния бряг на река Йордан вече са прогонени от домовете си, израелският министър на отбраната Израел Кац призовава армията да се подготви за „доброволното заминаване“ на жителите на Газа. И добавя: „На жителите на Газа би трябвало да бъде разрешено да напуснат района и да емигрират, както става навсякъде по света“ (Таймс ъф Израел, 6 февруари 2025) Кац забравя, че от 1967 г. Израел предоставя тази „свобода“ само при условие да не се връщат. Добре разбраха това палестинците, които със стотици хиляди, пеша, на кон или каруца, сами или със семействата си, със или без багаж, се върнаха в унищожените си домове, за да се подслонят в палатки, въпреки всички опасности, невзривени бомби или срутвания. Така те показват привързаността си към своята земя и дух на съпротива, който десетилетията на война и окупация не можаха да прекършат.

Ален Греш

*Директор на онлайн вестника Ориан XXI; автор на "Палестина, един народ, който не иска да умира," Париж, 2024; съавтор (заедно с Елен Алдегер) на "Любовна песен. Израел-Палестина, една френска история", Либерталия, Монтрьой, 2023.

Превод Мария Петрикова

(1) Jean-Pierre Filiu, Histoire de Gaza (История на Газа), Фаяр, Париж, 2012.

(2) Виж „Непокорната Газа“, Монд дипломатик в Дума, 7 август 2014.

(3) Simone de Beauvoir, Tout compte fait (В крайна сметка ) Галимар, Париж, 1972.

(4) Ofer Aderet, „We give them 48 hours to leave“: Israel’s plans to transfer Gazans go back 60 year“ (Даваме им 48 часа, за да напуснат: плановете на Израел за прехвърляне на жителите на Газа датират отпреди 60 години) и „The zionist dream in essence“: The history of the Palestinian transfer debate, explained“ (Ционистката мечта по същество: историята на дебата за прехвърлянето на Палестина), Аарец, Йерусалим, съответно 5 декември 2024 г. и 12 февруари 2025 г.

Източник: "Монд дипломатик"