Германия е изправена пред бурни времена. АзГ е напът да помете "крепителите на демокрацията"

Автор: Фердинанд Кнаус, cicero.de

След разпадането на злополучно провалената „светофарна“ коалиция сред политици и влиятелни обществени фигури се разпространява един израз: „последен шанс“. Смисълът му е следният: партиите на старата Федерална република, които обичат да се наричат „демократични партии“ или „демократичния център“, трябва непременно да се заемат с належащите политически проблеми през този мандат и да ги решат убедително. В противен случай на следващите парламентарни избори, най-късно през пролетта на 2029 г., „Алтернатива за Германия“ (АзГ), която поне имплицитно се определя като недемократична или „частично крайнодясна“, ще спечели абсолютно мнозинство. Или поне ще стане толкова силна, че без нея да не може да се управлява. Наскоро генералният секретар на ХДС Карстен Линеман използва този разказ в предаването на Майбрит Илнер: „Трябва да постигнем нещо… Това е последният шанс, най-важното време, и сме обречени на успех!“

Зелените пазители на Светия Граал и послушният съюз ХДС/ХСС

Тези, които говорят по този начин, сами се поставят под екзистенциален натиск и в типичен немски брутален манихейски стил предизвикват усещане за последна битка. Според този разказ няма разлика между провала на утвърдените партии, към които самите те принадлежат, и края на демокрацията. Германската социалдемократическа партия (ГСДП), Зелените и Християндемократическият съюз/Християнсоциалният съюз (ХДС/ХСС) (ако останат послушно отвъд „огнената стена“), както и с известни уговорки "Левицата" и (може би скоро вече не) "Свободната демократическа партия" (СвДП) се приравняват имплицитно с демокрацията.

Това става особено очевидно във все по-често използвания израз „нашата демокрация“. Учудващо е, че именно Зелените, последното ново попълнение в този клуб, се смятат за основните пазители на „нашата демокрация“. А старата, първоначална партия на Федералната република – ХДС/ХСС, в решаващи моменти отново и отново се подчинява на догмите на Зелените и Левицата. Че Федералната република като демократична държава може да продължи да съществува и без една или друга – или дори без всички тези досегашни партии – изглежда е мисъл, която нито политиците, нито наблюдателите и коментаторите в медиите са готови да си представят. Самата идея е истинско табу.

Това е една исторически неиздържана и дребнава перспектива, която показва както изключително ниското самосъзнание (в истинския смисъл на думата), така и арогантността на утвърдените германски партии. Защото всъщност същността на стабилните и трайни демокрации е именно в това, че партийната им система може да се променя фундаментално през историческото си развитие. Във Франция и Италия, например, почти не са останали партии от ХХ век. В САЩ, класическата двупартийна демокрация, двете партии съществуват от почти два века, но политическите им ориентации са се променяли радикално – най-скоро с трансформацията на Републиканската партия под влиянието на Доналд Тръмп и движението MAGA. Днешните републиканци почти нямат нищо общо с неоконсерваторите на Джордж Буш-младши, а „будните“ демократи на Камала Харис споделят с расистките демократи от времето на Удроу Уилсън единствено името.

Една от големите благодати на плуралистичната демокрация е именно това – че представителите на гражданите се адаптират към исторически изменчивите им нужди, включително чрез създаването на нови партии или радикалното трансформиране на старите. Тази гъвкавост и отвореност прави плуралистичните демокрации толкова подвижни и по този начин стабилни в бурните времена – за разлика от представата за „демокрация“ като фиксирана програма за осъществяване на прогреса от всезнаеща партия (или няколко), каквато съществуваше в ГДР и подобни режими.

Радикална драматизация с „1933“

В радикалната драматизация - Маркус Зьодер говори изключително войнствено за „последния патрон на демокрацията“ - прозира и една манихейска представа за политиката: или „нашата демокрация“ ще бъде спасена от „демократичните партии“, или всичко е свършено. Наред с различни политици от СДПГ, Зелените и Левите партии, Мерц също така съчинява опасността от ново нацистко завземане на властта със забележително историческо невежество („Една 33-а е достатъчна за Германия“). Тук се разиграва своеобразна последна битка за демокрацията, която не познава корекции, компромиси, договаряне на мир с врага отвъд огнената стена, изход от примирието. Самопровъзгласилите се за демократи са решени да не познават друг път освен пътя към победата. И за тази цел те мобилизират най-големия морален резерв, а именно историческата вина на Германия.

Защо правят това? Всеки, който наистина вярва, че е способен да разгроми напълно врага, може също така предварително да обяви, че няма да преговаря и ще приеме само безусловна капитулация. При това предположение може да се окаже доста хитро заклеймяване на противника като враг и абсолютно зло („сигурен десен екстремист“), за да се мотивират собствените поддръжници, с които не трябва да се преговаря, а само да се воюва, докато той не бъде напълно победен. 

Доверието на избирателите на АзГ

Но могат ли тези, които сега призовават за своеобразен последен отпор, наистина да очакват победа? По-конкретно: Има ли вероятна перспектива чрез действия на правителството решително да се обърне недоволството на все по-голяма част от гражданите и по този начин подкрепата за „Алтернатива за Германия“ да се сведе до маргинално явление в обозримо бъдеще? 

Най-важната предпоставка би била да се възстанови доверието на повече от 20 % от избирателите на АзГ в утвърдените партии и най-вече да се запази доверието на останалите избиратели, че техните интереси (като например по-малко имиграция, свързана с бедността, и повече парична стабилност) са ефективно представени от тези партии, не на последно място от партиите ХДС/ХСС. Всички онези, които говорят за „последния шанс“ и твърдят, че правителство с участието на АзГ би означавало край на демокрацията, всъщност трябва да направят всичко възможно, за да накарат гражданите да им повярват. 

Авторитетът на Съюза е изчезнал

Не е нужно да сте особено мъдри, за да знаете това: Институциите са надеждни само ако действията им винаги отговарят на думите на участниците в тях. Щом това престане да бъде така, те бързо се разпадат. И ако доверието в институциите изобщо може да бъде възстановено след това, то само много трудно и бавно. И то само ако ключовите играчи са били заменени. Защото, както се казва: ако излъжеш, няма да ти повярват, дори и да казваш истината. 

Мерц и ХДС/ХСС се оставят да бъдат зашлевени без съпротива

От онзи паметен вторник следобед с така обсъжданите поправки в Основния закон как някой избирател ще повярва отново, че правителството и партията, ръководени от Фридрих Мерц, ще спасят Федерална република Германия от прекомерния държавен дълг и свързаната с него нестабилност? Как след този ден някой гражданин може да повярва, че политиците от (ХДС) наистина приемат сериозно своите обещания и предполагаемата си основна цел, а именно защитата на демокрацията? 

Когато не само нарушават собствените си предизборни обещания с прозрачен и софистичен трик, но и за пореден път мамят избирателите, като вземат вероятно най-важното и мащабно решение от години насам с вече гласувалите членове на стария Бундестаг, защото в новия няма да намерят лесно достатъчно мнозинство за него. Допустимо ли е да се измами демокрацията, за да се защити „нашата демокрация“? Историята на Федерална република Германия вероятно не познава нито един предишен пример за политици, които толкова ефективно да са накърнили собствения си авторитет и този на своите партии и държавни институции. 

Надявате се на когнитивен дисонанс?

От друга страна, хората са доста доверчиви. Много хора все още искат да продължат да вярват, дори ако е очевидно, че са били излъгани. Това е толкова по-вярно, колкото по-дълбоко вкоренено е убеждението и по този начин желанието да се продължи да се вярва е преплетено със собствената личност. Психологическият термин за това е „когнитивен дисонанс“: ако е възможно, обръщате внимание само на информацията, благодарение на която взетото от вас решение за посоката изглежда правилно, а останалите отхвърляте, като ги игнорирате, защото биха разклатили представата ви за себе си. 

Като изобретатели на „нибелунговата вярност“ германците може би са особено надарени в това отношение, което те доказаха с особено ужасяваща и (само)разрушителна последователност в заключителната фаза на Втората световна война например. 

Страх от народа

Фридрих Мерц и неговият ХДС/ХСС сега изпитват този талант сред 28,6 % от германските избиратели, които са им дали гласа си с убеждението, че се обявяват срещу прекомерния държавен дълг и за обрат в миграцията. Вместо това Мерц сега дава възможност за мегазадлъжнялост за неуточнена „инфраструктура“ (т.е. почти всичко в случай на съмнение) и за политика в областта на климата, която надхвърля дори целите на Хабек от Зелената партия. И изведнъж дори обявеният от Мерц „миграционен обрат“ вече не изглежда сигурен в преговорите с ГСДП. 

Просперитет и социален мир

Като цяло обаче останалите партии от старата Федерална република Германия, които напоследък обичат да се наричат „демократични партии“, за да се дистанцират коренно от АзГ, също изпитват способността на своите избиратели, т.е. гражданите на тази страна, да запазят вяра в тях. Вярванията са например: „Ние можем да се справим“, „Ние сме цветни“, „Ние сме повече“ и „Кой, ако не ние...“. (може да покаже на света пътя към климатична неутралност без ядрена енергия).   

Изменението на Основния закон, прието неотдавна от стария Бундестаг като основа на бъдещото федерално правителство, сега очевидно е предназначено да бъде този „последен патрон“ за спасяване на „нашата демокрация“. Не е нужно да си пророк (в днешно време те се изявяват предимно като икономисти), за да предвидиш, че комбинацията от мегадълг и „неутралност по отношение на климата до 2045 г.“, която сега се вписва в Основния закон за тази страна и нейните данъкоплатци, ще има опустошителни последици за просперитета и социалния мир. 

Деиндустриализация чрез конституционното право

Малко вероятно е една твърде зряла икономика като германската, обременена от спадаща производителност и нарастваща армия от пенсионери имигранти, някога да може да изплати такива мегадългове чрез растеж. Целта по отношение на климата обаче вече окончателно премахва всякаква възможност за постигане на това. Затова почти сигурно дългът ще трябва да бъде изплатен от субстанцията на просперитета - чрез инфлация. Накратко: Германия ще обеднее. А обеднелите гласоподаватели обикновено губят вяра в политиците, които са ги вкарали в тази каша. Дори ако предишната вяра и оповестената сила на мнението, която стои зад нея, са много силни.

Перспективи за власт и фундаментални промени

Мерц не е икономически лаик. Той знае, че високият държавен дълг винаги е дестабилизиращ в дългосрочен план. Но преди всичко той е топ политик от ХДС. И като такъв той явно дава приоритет на пътя към кюфтетата на правителствената власт пред собствените си „вчерашни клюки“, т.е. пред икономическия и политическия здрав разум и благото на страната. Така че той и всички онези депутати, които във вторник гласуваха за обратното на това, което Мерц беше обещал само преди три седмици в края на предизборната кампания („Лявото свърши!“), ще се утешават със загубата на достойнството си с бъдещата власт. Макар че това едва ли може да бъде истинска съзидателна власт, а само власт за осъществяване на лява и зелена програма. 

Оцеляване на най-силните

Ето защо е малко вероятно последната битка за защита на демокрацията, която същите политици от Съюза водят, да завърши с пълна и безкомпромисна победа. Най-вече защото тя изобщо не се случва. В края на краищата привидната сериозност на техните войнствени слова за уж върховните ценности е в пълно противоречие с действията им, които по-скоро съответстват на мотото „След нас потоп“. Това от своя страна навежда на мисълта, че тези политици всъщност не се страхуват от края на демокрацията, а са водени от краткосрочни мотиви. Това прави още по-голям потенциалът за разочарование от самите тях, което те рискуват с тази манихейска постановка на предполагаемата си борба за всичко или нищо. 

В „Дорш“, енциклопедия по психология, е описано това, с което много граждани на тази страна могат да се сблъскат през следващите години, ако реалността, която преживяват, все по-малко съответства на обещанията и предложенията на техните политици: „Много силен когнитивен дисонанс (особено ако е съпроводен със заплаха за положителната самооценка) може да доведе и до трайна промяна в нагласите и поведението. Ако е необходимо, могат да бъдат променени и фундаментални лични убеждения и ценности.“ Следователно Германия е изправена пред много неспокойни времена. 

Източник: cicero.de