Николай Масалитинов: Всеки добър артист е школа

<p><em>От далечно разстояние ще познаете, че Масалитинов е &bdquo;русский человек&ldquo;. По вида му. А от близко разстояние &ndash; и по душата му. Но да чуем устата му!</em></p> <p>- Никога не съм мислил за сцена. Готвех се за лекар в Томск, Сибир. Интересуваха ме изобщо естествените науки. В университета попаднах в едно време на безпорядки, около 1899 г. В тая глуха провинция управляваха сатрапи &ndash; и веднага изключиха всички студенти.</p> <p>Постъпих втори път &ndash; <em>продължава Масалитинов, </em>&ndash; но пак студентски безпорядки, и пак изключване. Помня, изключиха ме по точка ж., според която изключеният не може вече да се върне в университета. Но трябваше да се учи нещо &ndash; и в 1901 г. постъпих в технологическия институт в същия град. И ако щете вярвайте &ndash; пак студентски безпорядки, и този път &ndash; изключване завинаги от всички университети в Русия.</p> <p><strong><em>- Може би за вас щастлив случай да намерите пътя към сцената&hellip;</em></strong></p> <p>- Уви, дълго още се лутах. Прекарах 2-3 години в какви ли не професии &ndash; по постройка на железници, землеустройство и пр. Но, блесна светлинка&hellip; Сестра ми, по-голяма от мен, завърши в Москва императорското театрално училище и започна чрез писмата си да ми влияе. Не обичах разните си професии и бързо се увлякох в любителските представления, които се даваха по онова време в Томск. С това не се свърши: в 1904 г. постъпих и аз в московското театрално училище, откъдето излязох през 1907 г. Още с излизането си постъпих в трупата на Московския художествен театър (МХТ) и оттук започва възходът ми, или заникът ми, ако щете.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34652_GU9d9JDBvYpckDTi4erojSnW2fqHAF.jpg" /><em>С Олга Книпер-Чехова в спектакъла &quot;Хамлет&quot;, съвместна постановка на Константин Станиславски и Едуард Гордън Крейг, 1911 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong><em>- Нещо за вашето участие в Московския театър, г-н Масалитинов?</em></strong></p> <p>- Отдадох се на театрална педагогия. В 1914 г. открих собствена школа, в която бяха преподаватели и някои артисти от МХТ. Тази школа доби голяма популярност, но за жалост войната я закри. От моята школа се образува II-ра студия при МХТ. Намерих един благороден човек, който си отвори кесията и щедро поддържаше бедни, но способни артисти &ndash; мои ученици. Това бяха стипендии, каквито само държавата има силата да дава. В школата учеше и Краснополска&hellip;</p> <p><strong><em>- Вашата съпруга?</em></strong></p> <p>- Тогава още не. Сега &ndash; да. А онзи благороден меценат сега е бежанец и мизерства. Във Варна.</p> <p><strong><em>- Революцията ви разпръсна. След като напуснахте Русия, коя страна посетихте най-напред? И цялата ли група?</em></strong></p> <p>- Ще дойдем и дотам. След като открих II-ра студия, на която бях режисьор, зачислиха ме към режисьорската колегия на МХТ, откъдето започва и моята системна режисьорска дейност. В 1915 г. бях приет съдружник в театъра и бях член на художествения му съвет, а през 1919 г. бях избран за председател на тоя съвет.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34652_jWkpUPtZRgxWbOnmDdP71GOq8clTIm.jpg" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>А сега ще ви разправя как станахме емигранти. По онова време, около 1919 г., предприех с една група от МХТ турне. Отидохме в Харков. Започнаха граждански войни и ние се озовахме на фронта между червеноармейци и белоармейци, които ни отрязаха пътя за Москва. Принудени бяхме да водим самостоятелно съществуване. Играхме в Харков, Одеса, Ростов и др., а през 1920 г. пристигнахме в България, първата държава, която посещавахме в задграничната ни обиколка.</p> <p>Намерихме радушен прием, който ни даде вяра и бодрост да продължим обиколката си. И посетихме Белград, Загреб, Виена, Прага, Берлин, Копенхаген, Стокхолм и др. В нашата група тогава влизаха Василий Качалов, Олга Книпер-Чехова (<em>съпруга на Антон П. Чехов &ndash; бел.ред.)</em>, Мария Германова и др. През 1921 г., когато играехме в Берлин, от Москва пристигна наш колега &ndash; куриер с покана да се върнем в Москва. За нас имало прошка. Някои колеги се върнаха. Аз отказах. Тъй се разтури групата ни и се пръснахме. Едни се отдадоха на нямото изкуство, други отидоха кой знае къде, а аз отворих драматическа школа. Някои от младите артисти на българския Народен театър бяха мои ученици.</p> <p><strong><em>- Как ви се откри пътят към България?</em></strong></p> <p>- През 1923 г. получих предложение да стана режисьор на българския Народен театър. Но тъкмо по това време пръснатите членове на трупата ни отнове се събраха, та отказах. Предприехме нова обиколка. В София идвахме още няколко пъти. В 1925 г., когато бях дошъл с трупата в София, отново бях поканен да приема режисьорския пост, и този път приех. Вече четвърта година съм тук.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34652_e3oPLR4Bvxbd96SHL43yKv96IaLw5Z.jpg" /><em>Малко след установяването в България, 1926 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong><em>- Признавате ли модернизъм в театъра? Знаете, че се правят много опити?</em></strong></p> <p>- Всичко това е много интересно и съжалявам, че отдавна не съм бил из Европа, за да му се полюбувам. Но временни са всички тия опити. В тях човек може да се освежи, да налучка нещо, но в края на краищата пак ще се върне към истинското изкуство. Защото то е едно единствено.</p> <p><strong><em>- Бихте ли могли да ни кажете добрите и лошите страни на българския театър?</em></strong></p> <p>- Като славянска нация, българската е много талантлива. Но има още време за работа. Всичко ще дойде постепенно, с време. При добрия материал, който има в Народния театър и изобщо в средата на българските артисти, може да се разчита на добро бъдеще на театъра. Неприятно е, че разни нови изкуства или неизкуства убиват интереса на публиката към театъра. Но, според мен, то е временно.</p> <p><em>Заговорихме за школите.</em></p> <p>- Школа? Всеки добър артист е школа. Но не може да се отрече влиянието на Московците и изобщо на русите на Запад. Руският театър, както и литературата, са взети едва ли не за школа от някои много културни народи.</p> <p><strong><em>- Какво отношение имате към българската драма?</em></strong></p> <p>- Сторонник съм за представянето на повече български пиеси. Смятам, че до голяма степен тази е мисията ми тук. На &bdquo;Албена&ldquo;, новата българска пиеса от Йордан Йовков, възлагам големи надежди. Смятам дори да я преведа на руски и се надявам, че Московският театър ще я приеме с радост.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34652_NxEuIQAHNraK1eCwQBlx9tji5LbJpT.jpg" /><em>Участници в конгрес на Съюза на артистите в България пред Народния театър. Сред присъстващите са Кръстьо Сарафов (отпред с белия панталон), над него е Николай Масалитинов, Стефан Македонски (над Масалитинов), София, 1930 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>От идването на Масалитинов всички български пиеси са поставени от него. Главното &ndash; всички имат успех.</em></p> <p><strong><em>- Това вероятно се дължи на добрата режисура, г-н Масалитинов&hellip;</em></strong></p> <p>- Не мога да кажа. Но сигурно и на качеството на пиесите, и на нарасналия интерес на публиката към родното&hellip;</p> <p><strong><em>- Но тоя интерес не идва от само себе си, а се създава.</em></strong></p> <p>- Аз гледам на бъдещето весело. Оптимист съм. Малките премеждия нямат значение &ndash; инак и не може, всред морето от страсти, каквото море представлява един театър.</p> <p><em>Напоследък се празнува 30-годишнината от основаването на МХТ. Г-н Николай Масалитинов има голям дял в неговото дело. По-малък по време, но сигурно по-голям по значение е делът, който има той в делото на българския театър. Да му бъдем благодарни, както и той ни е благодарен за обичта и уважението, с които сме го обкръжили.</em></p> <p><strong><em>&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; В-к &bdquo;Литературен глас&ldquo;, февруари 1929 г.</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34652_s5eJtAkaxiehJXaK6ElsAVGjQYIb1E.jpg" /><em>В ролята на княз Александър Горчаков във филма &quot;Героите на Шипка&quot;, 1954 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Николай Осипович Масалитинов е роден на 16 (28) август 1880 г. в старинния руски град Елец, дн. Липецка област. Баща му е търговец, а майка му домакиня. Семейството се мести в Западен Сибир, град Томск, където Николай израства и започва да учи медицина. След смяната на няколко университета и специалности, той най-накрая открива призванието си и започва да се занимава с театър. Масалитинов е един от сподвижниците на Константин Станиславски. Първоначално се изявява като актьор, а по-късно и като режисьор. Обикаля Европа със създадената от него трупа и през 1925 г. се установява в България, приемайки поканата за главен режисьор на Народния театър. На този пост той остава близо 20 години &ndash; до 1944 г., а след това продължава като режисьор, чак до смъртта си през 1961 г. Първата постановка на Н. Масалитинов на сцената на Народния театър е &quot;Дванайсета нощ&quot; от У. Шекспир през 1926 г. Особено важна и значима е работата на Н. Масалитинов за развитието и сценичното утвърждаване на българската драматургия. Именно той за пръв път поставя на сцената пиеси, които сетне се превръщат в национална класика. През 1931 г. приема българско гражданство. </strong></p> <p><strong>Още след пристигането си в България той създава и оглавява студийна школа към театъра, в която пренася сценичните принципи на МХАТ. Въвежда практически занимания, които помагат на актьора да владее гласа и тялото си &ndash; часове по глас, техника на говора, дикция и декламация, изразително четене, сценична пластика, танц, фехтовка. През 1948 г. школата прераства в институт (от 1954 г. &ndash; Висш институт по театрално изкуство), в който Масалитинов се утвърждава като педагог и преподавател. Междувременно продължава да поставя спектакли и в други театри в България и Югославия, не спира и да играе, снима се и в киното &ndash; &bdquo;Героите на Шипка&ldquo; (1954 г.). През 1948 г. е удостоен със званието Народен артист на България.</strong></p> <p><strong>Втората съпруга на Николай Масалитинов, Екатерина Краснополска, е била негова студентка в Москва. През 1922 г. в Прага им се ражда дъщеря &ndash; обичаната днес актриса Таня (Татяна) Масалитинова.</strong></p> <p><strong>Големият режисьор, актьор и преподавател умира на 22 март 1961 г. в София.</strong></p>