- 10 Sep 2020
- 128
- 10
Г-н Николов, познавате процесите на разсекретяване на архивите на някогашните тайни служби в страните от бившия социалистически блок. Кои са същностните разлики в начина, по който протекоха дискусиите за дейността и ролята на комунистическите тайни служби в страни като Чехия и Германия и у нас?
<p><br />Всяко връщане към миналото е болезнено актуализиране на нашата памет в настоящето, с днешна дата. Разсекретяването на комунистическото минало, технически наричано „отваряне на досиетата”, провокира навсякъде в Източна Европа доста гърчове в т.нар. „колективна памет”. И как другояче? В подхода, избран в различните страни, важна, според мен, е не толкова процедурата, колкото целта на цялото това начинание. Защото какъв всъщност е смисълът от разкриването на миналото? Мъст? Наказание? Морално осъждане? Или целта на това „припомняне” (за тези, които са го живели, както и за поколенията, които не са) трябва да е катарзисна? Тоест пречистване и лечение на обществото от морални недъзи, независимо от болезнеността на процедурата и на разкритията с днешна дата. Струва ми се, че това беше един от най-важните въпроси след 1989 г. за цяла Източна Европа. И пълната гама от предложени решения го показва. Чехия (но не и Словакия) тръгна през 1991 г. направо с „лустрация”: в срок от 5 г. на тайни сътрудници, офицери от службите и висши партийни функционери бе преграден пътя до заемане на държавни постове. Обединена Германия, изхождайки от опита си от нацизма, избра по-различен подход – още през 1991 г. източните германци получиха достъп до досиетата си чрез „комисията Гаук” (в Чехия това стана възможно едва през 1996 г.). Някъде по средата остана Полша, която пък през 1997 г. проведе частична лустрация (след като през 1992 г. мярката беше сметната за неконституционна). През 2005 г. журналистът Бронислав Вилдщайн, в миналото лидер на младежката „Солидарност”, когото познавам лично, оповести 240 000 имена на бивши сътрудници на тайните служби от архива на Института за национална памет. Резултатът беше скандален трус, от който полското общество още не може да се съвземе, защото става дума за списък, непроверен от комисия, а просто взет от базата данни, без да бъдат отчетени аргументите на засегнатите лица. Спирам се на този пример, защото за мен той е особено показателен как се стига до екстремални решения, когато обществото забавя процедурата по осмислянето на миналото. В наш разговор в София, малко преди да се реши на такъв отчаян жест, Вилдщайн многократно се връщаше към блокиралата памет на полското общество, довела до посткомунистическите реставрационни процеси в ерата „Квашневски”, към това колко пагубна е ерозията на паметта. Впрочем българското решение по отваряне на комунистическото минало мина през не по-малко перипетии.<br /><br /><strong>И през същото забавяне на процедурата по осмисляне на миналото. Как се отрази на качеството на тази дискусия и на интереса към нея у нас почти двадесетгодишното й закъснение? В състояние ли е днес българската интелигенция да осмисли изключително важната тема за досиетата, доносниците и ролята на бившата Държавна сигурност преди и след края на тоталитарния режим?<br /></strong><br />Що се отнася до българската ситуация, тя премина през всички етапи на половинчатите решения. Сякаш за да потвърди изключително точната формула на видния български политик и премиер Георги Кьосеиванов, че „в България всичко е или прекалено рано, или твърде късно”. В началото на 90-те, вероятно водени от примера с пожара на партийния дом, бившите комунисти настояваха за „испанско” или „гръцко решение – изгаряне на досиетата и национално помирение. Рано било да ровим миналото. Спомняте си към какво призоваваше Александър Лилов: да обърнем тази страница от историята на България, което щяло да ни донесе граждански мир. Демократичната опозиция (в целия си спектър – вътре или извън СДС) за съжаление по-скоро тръгна с някаква доста максималистка идея за лустрация, а не за прочит на миналото, водена от идеята, че досиетата така или иначе са „тотално манипулирани и частично фалшифицирани” (както се казваше и за изборите за Велико народно събрание). Междувременно вестниците се наводниха с едни или други списъци на депутати доносници тъкмо от опозицията – доста „селективни”, както можем да твърдим сега примерно за публикацията в отдавна несъществуващия в. „Факс” по повод на ВНС. За да се стигне до днешното решение – българска комисия „Гаук”, но двадесет години по-късно. Тоест решение се намери, но с толкова родилни мъки и двадесетгодишно закъснение. Това, което все още липсва на българското общество, е яснотата. Ние все още не сме в състояние да си дадем сметка за цялостната картина на пораженията от комунизма – в сферата на културата, в науката, в университетите, в изповеданията, в държавната администрация, сред малцинствата.<br /><br /><strong>Как се отнасяте към упреците, че четенето на досиетата в България „изравнява вините” и разликите между хората, защото публикуваната информация се свежда само до списъци („беден и несправедлив жанр” по думите на Пламен Дойнов). Доколко уникален е „списъчният” характер на българския прочит на досиетата и какви дефицити разкрива това непрестанно лашкане между апатията и възмущението?</strong></p>
<p>Идеята, че някъде зад кулисите, ей така, в чист вид се крие историята на отделните хора, е абсурдна. Спомням си, че след падането на Берлинската стена и отварянето на архивите на ЩАЗИ британският политолог Тимъти Гартън Аш прогнозира, че комунизмът сега се стоварва за втори път върху главите ни, само че чрез архивите си. И е абсолютно прав. На нас се падна отговорността вече не да живеем в комунистическия режим, а да го „разберем”: да проумеем и подредим на място всичко, което е било част от „параноята на разума” в онази епоха, което се е случвало с дядовците и бабите ни, с майките и бащите ни, със самите нас. Има нещо особено важно, което според мен никога не трябва да се забравя при четенето на досиетата на комунистическите тайни служби: както историята на войните, винаги се пише от победителите, тук истината за миналото неизбежно се трансформира през писанията на офицерите от репресивните служби и жанра на доносите. С което не искам да кажа, че нещо автоматично се „заличава” или „уравнява”, а че комунистическото минало предполага наистина внимателно четене на съхранените документи, задължително засичане между унищожени и съхранени досиета, за да се попълнят белите петна. Идеята не е и не би трябвало да бъде номенклатурното или „списъчното” комунистическо общество да бъде последвано от някакъв нов „негативен” списък, който автоматично остракира хората. Каква би била тогава ползата от всичко това? Разбира се, че ги има и апатията, и възмущението при поредната порция досиета, изчерпващи се с въпросите („какво от това…?”, „и тоя ли…?”). Струва ми се, че отварянето на досиетата може да има пречистваща сила, а да не се разлее в някакъв жълто-сензационен привкус, само ако нито за миг не забравяме, че става дума за реални човешки съдби. Много често и за индивидуални трагедии, както има, разбира се, болезнени примери и на крайна низост. И ако се наблюдава някакъв съществен дефицит в българското общество, той е тъкмо дефицитът на „разбирането”. Няма да забравя как при предишна вълна от отваряне на досиетата, още при управлението на СДС, възрастен земеделец, депутат от „БЗНС-Никола Петков”, лежал в Белене и обявен за сътрудник на службите, ми показа фотокопираното си досие. От него ставаше ясно, че е подписал декларация за сътрудничество след тридневно карциране в леденостудена вода, след което е отказал да сътрудничи, въпреки че е бил нееднократно притискан през годините. Няма как да забравя този случай. И никога не бих приел, че тази човешка съдба може да се приравни със случая на дъщерята на член на Политбюро, сама потърсила или пожелала сътрудничество със службите, водена от свои съображения, отиващи отвъд „цивилното изкуствознание”. Не мисля, че истината „изравнява” историята, стига да прочетем внимателно страницата.<br /><br /><strong>Имало ли е в такъв случай „добри” и „лоши” сътрудници на тайните служби и кои са основните манипулации и мистификации около дейността на Държавна сигурност и днешното разсекретяване на архива й? Как коментирате твърденията, че има разделителна линия между Шесто главно управление и всички останали управления на ДС, между „добрите разузнавачи” и „жалките доносници”, че е възможно да се окажеш сътрудник без да си знаел за това и без да си сътрудничил реално...?</strong></p>
<p>Въпросът отново ни връща към начина, по-който е функционирала цялата „машина на злото” на Държавна сигурност. Допирът до злото със сигурност повлича всеки попаднал в механизмите на службите, уронва личното му достойнство. Че все още има много мистификации около дейността на ДС, е факт, но през последните години се появиха и много изследвания, които хвърлят достатъчно светлина върху това, което е било и което трябва да се знае. Така че който иска да разбере какво е представлявала ДС, може спокойно да се информира, без да се поддава на медийните шаманства на бивши кадри на службите като Цвятко Цветков или Димитър Иванов. И веднага бих насочил интересуващите се към изследването на моя колега Момчил Методиев „Машина за легитимност: Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава” (2008). В нея много ясно е показано с какво са се занимавали отделните управления на службите, както и че не е възможно да си бил сътрудник, без изобщо да подозираш, без да си имал поне частичен „допир до злото”. Книгата на Христо Христов „Убийте Скитник” (1999), посветена на Георги Марков, пък повече от ясно показва как тъкмо „добрите разузнавачи” от Първо главно управление (ПГУ) са подготвили хладнокръвно убийството на един български писател емигрант в Лондон само защото открито е пишел и говорел срещу комунистическите власти. Над което не е зле по-дълбоко да размислим покрай споровете напоследък около отзоваванията на посланици, сътрудници на ДС. С какво дипломатите от ДС, следели и инфилтрирали емиграцията, са по-добри от кадрите на Шесто управление на ДС? Отговорът е ясен и той отново се намира в архивите.</p>
<p><strong>Интелектуалците и Държавна сигурност – какво разкрива разсекретената и публикувана до този момент информация за сътрудничеството на българския интелектуален елит с тайната полиция на комунистическия режим? Какви са най-често причините, довели да това сътрудничество, и как бихте обрисувал профила на интелектуалеца агент, на допусналия да влезе „в тогавашния безреден ред”?<br /></strong><br />Това, което все още не знаем в пълнота по темата „интелектуалците и ДС”, е мащабът на пораженията, на „мрежата на сътрудничеството”. С разсекретяване на досиетата на членовете на ВАК дойде нова вълна на стъписване за мнозина, включително и за мен, при появата на едни или други имена. Предстои отварянето на досиетата на хора, които са заемали ключови позиции в СУ „Св. Климент Охридски”, сетне и в други културни институции. Едва когато всичко приключи, ще стане ясна окончателната картина. Важно е да се изясни дали комунистическите тайни служби са задавали рамката за развитие на интелектуалния елит през всичките тези години, дали те са били „кадровикът в сянка”, колко голямо е било изключението от правилото. Изобщо ще стане ясно кое е било изключението и кое – правилото. Защото един социален ред в тоталитарните общества никога не е „безреден”, а си е доста щателно подреден, без значение дали става дума за нацистка Германия или Съветска Русия. За мен, пак се връщам към темата за „разбирането”, най-важно в така структурираното време са мотивите. Смятам, че много съществено е да правим разлика между случаите на принуда и шантаж (поради всякакви възможни причини) и профила на хората, кариерно изкласяващи добре тъкмо в такива времево-структурирани редове. <br /><br /><strong>Как бихте описал типовете реакция на обявените за съпричастни към ДС публични фигури, в частност интелектуалци? Какви са нюансите между „не знам, нямам нищо общо” и „не съм виновен, не съжалявам”?<br /></strong><br />Индивидуалните реакции на засегнатите след отварянето на досиетата за мен са най-важни от обществена гледна точка. И те са точно такива, каквито можеше да се очаква. Първо, искам да подчертая, че прави чест на всички, които доброволно, под една или друга форма, публично оповестиха своите досиета. Те обаче не са никак много. А все пак, с малко кураж, една такава стъпка е възможна. И тя е важна не само за отделната личност, а и за всички останали, най-вече за тези, които не се живели в онова време, за да могат те да разберат „как” и „защо” са се случвали нещата. За да престанем да се залъгваме с крилатата формула: „времето беше такова”. Някои като Веселин Бранев или Петко Бочаров превърнаха личните си истории в книги, което, пак да кажа, също им прави чест. Има, разбира се, проблематични казуси. Можем винаги да имаме съмнения дали в някои от случаите службите не са „пришивали” някого, за да отчетат спуснатия план. Но това, което лично мен особено ме жегва, е вълната от панегирици на „достойни кадри на службите”, ден и нощ бранили Родината, докато всички ние сме спали. В допълнение с някои арогантни ответни реакции от типа: „на вилнеещата посредственост не дължа нищо”.</p>
<p><strong>От една страна се твърди, че Законът за досиетата „изравнява вините” на бившите сътрудници на службите, а от друга страна прави впечатление избирателното заклеймяване на някогашните „ченгета” от страна „демократите политици”. Как ще обясните този двоен стандарт?</strong></p>
<p>Избирателност винаги ще има, особено в политически план. Това е напълно разбираемо. През годините се нагледахме на това, най-вече в опитите да се прикриват досиета, в игрите на „наши” и „ваши” ченгета. Струва ми се, че това изцяло оправдава действието на сегашния Закон за досиетата, който, макар и протяжен във времето, е изграден върху обективни критерии. За мен обаче е доста по-интересна обществената реакция по редица категории сътрудници на службите. Защо например отварянето на досиетата на дипломатите предизвика толкова силен интерес, а към досиетата на учени от БАН или университетски професори нямаше почти никакъв интерес? Поляризацията или двойният стандарт се задава от самите хора: те са тези, които искат или не искат да „разберат”. Винаги например съм се питал дали обявяването с „Държавен вестник” на доносниците на Стамболовата полиция е имало някакъв положителен ефект върху обществото в края на XIX в.? Би ми се искало да е било така, но традициите на политическата полиция в България опровергават подобни надежди. <br /><br /><strong>Коментирайте опасностите, пред които ни изправя изкусително телеологичното обяснение на компромиса, дадено от проф. Богдан Богданов в неговата публична изповед по повод огласената му принадлежност към ДС. Насочен в голяма степен към младата аудитория, този текст внушава, че злото („опетненото в човека”) преминава в добро („в по-пълното разбиране на онзи и на сегашния свят”) и тази парадоксална диалектика прави възможни „добрите постигания”, които иначе „не биха били възможни”. Какво би останало от това разсъждение, ако го оголим от привидната му сложност?</strong><br /><br />Остава, според мен, нещо, което знаем още от Платон: докато душата има живот в нашето тяло, тя е в непрекъснато търсене на нещо, което не й се удава да забрави – това е „припомнянето” на миналото (anamnesis). Ние сме своето минало; животът ни е това минало, включващо миналото на нашите близки, на хората около нас, на предшестващите поколения. И обратно, забравата е зло, тя е смърт. „Припомнянето” е в този смисъл „добро”, защото ни носи истината за нашия свят, защото ни освобождава от всички мъчителни нагари по съвестта ни. Впрочем всеки психиатър или психоаналитик може да потвърди, че всъщност това е медицинската „анамнеза”: „припомнянето” е акт на лечението, прекъсване на връзката с болестта. Нима Германия или Западна Европа могат да си позволят да забравят нацизма: лагерите, преследванията на евреите, нощта на Холокоста? Нима някои „добри постигания” на Хитлер (инфраструктура, липса на безработица, сплотяване на нацията) са съпоставими с ужаса на извършените престъпления? Даже от другата страна на везните, по формулата на Достоевски, да не беше целият спектър на ужаса, а само прекъснатият живот на едно еврейско момиче (Ане Франк)?</p>
<p>С какво е по-различна диалектиката на злото в Източна Европа? С какво е по-различна истината за този пагубен режим, в който сме живели и в чиито „постигания”, уви, все още се съдържа битието на сегашния ни свят? Ето това са въпросите, на които сме длъжни да си отговорим и те са понятни за всички – включително и за най-младите, въпреки привидната им сложност <br /><br /><em><strong>* Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”.</strong></em></p>
