- Автор: Йожени Бастие, “Фигаро”
- 02 Май 2022
- 1187
- 4
Ученик на Реймон Арон, почетен изследователски директор във Висшето училище по социални науки в Париж, Пиер Манан анализира причините за затруднението и тревогата на много французи в края на кампанията и на президентските избори.
- На втория тур на президентските избори във Франция отново имаше сблъсък на “популистки” кандидат с кандидат, обединяващ десния и левия елит. Какво мислите за тази конфигурация?
- Резултатите от президентските избори потвърждават деполитизацията на нашия съвместен живот. Те показват една страна, която е станала неспособна да познае себе си. Вторият тур събра действащ президент, който нямаше никакъв риск да загуби изборите, и кандидатка, която нямаше никакъв шанс да спечели. Първият не представляваше строго политическа опция, той олицетворяваше една социална класа, класата, “притежаваща държава”, тази, която поради своята възраст, спестявания, умения, притежава най-важната част от колективните блага. Тази класа получава лихвите, натрупани от десетилетия колективно забогатяване, разбира се, неравномерно разпределено, от рентата от недвижими имоти, която се превърна в основен фактор на социалното разделение, а също и на качествено образование, което вече не е достъпно за голяма част от днешните деца. Разбира се, тази класа допринесе изключително със своя талант за националния живот, но тя бе свидетел с трудно разбираемо безразличие на ликвидирането на голяма част от френския индустриален апарат, на влошаването на цивилизоваността, на понижаването на нивото на образованието, на обезценяването на френския език.
Какво представлява Марин Льо Пен срещу Макрон? Тя представлява безсилния протест срещу политическото безсилие, в която затъва републиката. Подчертавам, безсилен протест. От тридесет години “почтените” партии и “жалките” популисти разиграват своя титаничен сблъсък, за да накарат хората да повярват, че крайната десница е на прага на властта… Нито Националният сбор, нито Марин Льо Пен ще дойдат някога на власт. Техните електорални успехи, ограничени впрочем до един тип избори, не представляват реална политическа сила. От тридесет години движението на “националната десница” не е способно да създаде и най-малкия синдикат, и най-малката асоциативна мрежа, и най-малката издателска къща, да придобие и най-малката основа за социално влияние или престиж, било то в медиите или университетите… Тази партия, която претендира, че е стигнала до билото на властта, е неспособна да накара онези, които гласуват за нея, да се обявят за нея. Напротив, всеки, който има и най-малкото положение в обществото, бърза да заяви, че абсолютно държи да ѝ “попречи”. Националният сбор иска да повярваме, че казва на глас това, което мислят французите тихо. По време на дебата преди втория тур самата Марин Льо Пен пропусна да каже на глас това, което мислеше - може би - съвсем тихо.
- Структуроопределящо ли е вече това разцепление между “екстремизъм” и “разумните”? Трябва ли да съжаляваме за старото разцепление дясно-ляво?
- Това, което прави ситуацията толкова трудна за анализ, е фактът, че се опитваме да опишем с обичайните политически термини това, което всъщност е процес на деполитизация. Представителната република, в която живеехме - и все още се предполага официално, че живеем - беше наследена от това, което би могло да се нарече “либерално-държавен” ред. До неотдавна се управлявахме сами, черпейки от нас самите принципите на политическата легитимност, като гражданското съсловие даваше своето доверие на управляващите, които отговоряха само и единствено пред гражданското съсловие. Това устройство предполагаше решаваща роля на партиите и тяхното редуване във властта.
Но се наложи друга концепция за съвместния живот, предполагаемо по-рационална и по-морална. Вместо самоуправляваща се общност от граждани - безпристрастни институции, които защитават равните права на всички и гарантират свободната и ненарушена конкуренция между всички членове, търсещи своя интерес. Тези безпристрастни институции няма да са непременно национални, те могат да бъдат “европейски” или предимно “международни”, защото колкото по-далеч са от “нас”, толкова по-безпристрастни, следователно по-справедливи и рационални ще бъдат. Следователно, и тук стигаме до корена на “френското нещастие”, в нашите очи има нещо дълбоко несправедливо в образуването на отделно политическо тяло, тъй като тогава неминуемо се отделяме от останалата част от човечеството и - върхът на неморалността - ние “предпочитаме” себе си пред останалите хора! Това, което беше условието на демокрация или на представителната република - създаването на отделна общност, способна да намери основания за действие вътре в себе си - се е превърнала в основната пречка за това, което вече е единствената защитима цел на колективната дейност, а именно формирането на универсално общество на човешкия род, в което ще има само “подобни”, между които няма никаква граница.
- Национален суверенитет, европейски суверенитет, народен суверенитет… Сблъскват се различни концепции за суверенитета… Коя е най-справедливата?
- Живеем под властта на идея за справедливостта, която се свежда до следното: несправедливо е да създаваме и защитаваме наше собствено общо благо. На тази политически заповед се дават три отговора, формиращи три партии, които си поделят общественото мнение.
Управляващата класа приема този нов принцип на справедливост. Тя не иска да утвърди нищо за Франция, без да го разшири за “Европа”, да обяви нищо “френско”, без да подчертае, че то е неразделно “европейско”. Оттук идва и странният солецизъм, в който нашият президент упорито възхвалява “френския и европейски” суверенитет, “суверенитета на Франция и Европа”… Франция и Европа могат да бъдат свободни заедно, силни заедно или дори слаби заедно, но със сигурност не са “суверенни заедно”. Ако сме малко по-строги, трябва да допуснем само две възможности. Или има европейски суверенитет, като нациите запазват някои прерогативи съгласно принципа на субсидиарността; или има френски суверенитет, както италиански, германски и т.н. суверенитет, тези нации се съгласяват да прехвърлят компетенции към общите европейски институции, като последният източник на легитимност остава в народите, както Германският конституционен съд ясно повтори. Отказвайки да приемем тази алтернатива, смятайки за престижно да култивираме един двусмислен език, ние сме неспособни да различим и да изразим разумно общото френско благо и европейското общо благо.
От друга страна, и именно това е слабостта на “националистическата” аргументация, се предполага, че при европейската узурпация и елитарното управление, един силен и непокътнат френски народ само чака добрата фея да го събуди. Но основата на нашия колективен опит днес, констатацията, което всимчки ние споделяме, е, че костите на този народ са крехки, а мускулите атрофирали: работническата класа, селячеството, така да се каже изчезнаха, отслабените синдикати вече не изпълняват своята голяма асоциативна роля, духовните семейства са безкръвни, историческата религия е в безстопанственост, френският език е третиран с безразличие или пренебрежение, развлеченията, дошли от Америка, са пламенно приети… всеки може да допълни списъка. Ако мюсюлманската имиграция представлява такова предизвикателство, то е на първо място поради контрастта между увереността, с която новото население пази своята религия и нрави, и лекотата, с която старото население остава да повехне онова, което е формирало неговата морална и духовна физиономия.
Единственото сериозно усилие за политически размисъл идва от третата страна, “Непокорната Франция”. Жан-Люк Меланшон ръководи политическо начинание. Той бързо разбра, че в нашата страна политическият народ е изчезнал. Затова иска да създаде нов политически народ. Той знае, че самата дума “народ” е подозрителна, но знае също така, че няма политика без политически народ. Затова предлага нов народ, който да обедини новата, предимно мюсюлманска Франция, най-радикалната част от прогресисткото («wokiste») обществено мнение и тази крайна левица, която все още е жива сред нас, която пази безутешна носталгия по насилствените революции или поне по барикадите. Той се надява, че достатъчна част от стария народ също ще бъде завладяна от перспективата отново “да образува народ”, с риск да пожертва най-добрата част от своето наследство. Ако наистина се осъществи, това начинание би било изключително вредно за нашата страта, но то трябва да ни напомни, че няма да се измъкваме безкрайно от необходимостта да формираме нов народ, способен да се самоуправлява.
- Как да възродим гражданството, изправени пред тази демократична криза? Трябва ли реформираме институциите си, за да се справим с кризата на представителството?
- Ако трябва да обобщя проблема, пред който сме изправени, бих казал следното. Трябва да се научим отново да мислим заедно и да свържем отново Франция и републиката. В нашата история републиката е формата на управление, което си дадохме в края на ХVIII век, за да продължим френското приключение, започнало и състояло се при съвсем друг режим. Създаването на съюза между старата нация и нейния нов режим не беше лесно, то отне близо век. Третата република имаше своите грешки и дори пороци, но аз се възхищавам на начина, по който тя съумя да наложи своя режим и да го вмъкне в приемствеността на историята на Франция, в частност със своето схващане за преподаването на френски език и история, така че всеки малък французин да се чувства свързан с дългата поредица векове и да го подтикне да се възхищава на творби, създадени в много различен от неговия свят, от хора, много различни от тези, които го заобикалят. Ние предпочитаме да сломим душата си и да разбием носа си в стената на настоящето, призовавайки миналите векове пред нашата увереност, родена вчера. Но не чрез призоваване на славата на Франция срещу бедите на настоящето ще извършим нужната политическа “реформа”. Ако не успеем да свържем елементите на застрашеното наследство с общите действия, които трябва да предприемем днес, ще останем в сферата на носталгията, несъмнено искрена, но безплодна. Ако двете части на нашия народ - управляващата класа и “популисткия” или просто деморализирания народ - успеят да излязат от размяната на презрение, в която са изпаднали, те без съмнение ще открият, че страдат еднакво, ако не по същия начин, от отслабването на представителната република и пустотата на вътрешния живот на нацията.
Превод от френски: Галя Дачкова
