Мариан Гяурски*: Голяма част от онези, които са били влиятелни преди 1989 г., продължават да бъдат влиятелни и сега

<p>- По-сериозното изследване на комунистическия режим в България започна едва преди няколко години. Проблемът обаче е в това, че основата, която предлагат историческите изследвания &ndash; колкото и малко да са, те все пак предлагат някаква основа &ndash; не се използва за масовата публика. Например Института за изследване на близкото минало издаде доста книги, и то по магистрални теми, свързани с комунизма. Те обаче останаха встрани от общественото внимание. Да, езикът и методите, с които си служат тези изследвания, са строго научни, но един публицист спокойно би могъл да компилира някаква част от тях и да ги представи на аудиторията по един по-достъпен начин. Става дума за 12&ndash;13 по-сериозни изследвания, посветени на тоталитарната система като цяло, на колективизацията, на случилото се с Църквата и пр.</p> <p>В учебниците по история обаче на този период не е отделено достатъчно внимание. Разбира се, съществува част, която е специално посветена на комунистическия режим, но тя е по-скоро фактологична, а не аналитична. Текстовете за този период са насочени към нормализиране на режима в общоисторическия контекст и към представяне на комунизма като един обикновен и нормален период в българската история. Комунистическите лидери са представени като държавници, а вниманието е фокусирано преди всичко върху държавната структура за сметка на партийната, макар всички да знаем, че всъщност Българската комунистическа партия е тази, която налага модела на управление на държавните институции, като при това им го налага по един безпрекословен начин. Така че Министерският съвет, Народното събрание и останалите държавни институции са просто марионетни структури, които изпълняват зададените директиви.</p> <p><strong>- Как ще обясните този подход?</strong></p> <p>- Може би трябва да попитате хората, които са писали тези текстове. Не искам да обвинявам никого и вероятно това се прави, защото се следва официалната гледна точка на държавата &ndash; по този начин се пропагандира някаква държавност. Един сериозен историк обаче не би следвало да си позволи такава грешка, защото, в крайна сметка, всеки знае, че става дума за тоталитарна система и че по време на комунистическия режим у нас командва една-единствена партия &ndash; БКП. Може би е време да бъде потърсен малко по-различен ъгъл и да се каже ясно, че това все пак е тоталитарен режим, изграден от една партия, която завладява цялото общество и абсолютно всички негови структури.</p> <p><strong>- А имате ли впечатления какъв е ъгълът, от който е погледнат този период в учебниците по история в други страни от бившия социалистически лагер?</strong></p> <p>- Това, което знам, е, че в учебната литература на страни като Чехия, Германия и Полша е обърнато доста по-сериозно внимание на комунистическия режим. Знам, че там има учебни помагала, които са фокусирани само и единствено върху комунизма и са предназначени за часовете по задължително избираема подготовка. За съжаление в нашите училища няма такива помагала и учебници, които да помогнат на учениците да се запознаят по-добре и по-подробно с този период. Разбирате, че в един учебник по история, който включва период от Средновековието до наши дни, няма как да бъде отделено достатъчно серозно внимание на комунистическия режим.</p> <p><strong>- Твърдите, че най-важна за вас е темата за паметта, какво имате предвид?</strong></p> <p>- Трябва да се прави разлика между история и памет, макар по принцип сътрудничеството между тях да е нещо хубаво. Има един сполучлив израз на историка Пол Рикьор, който казва, че на историята принадлежи пактът на истината, докато на паметта принадлежи обетът на верността. Паметта е способна да привиква спомени, които самата общност иска и търси, докато в същото време общността неглижира и забравя други спомени. Паметта е малко избирателна, тя избира определена теза, която да подкрепи с определени спомени. Докато задачата на историята е да се вгледа в абсолютно всички аспекти на случилото се в миналото и да го представи чрез исторически анализ, без да забравя умишлено определени факти, а други да преекспонира. В България се работи предимно върху паметта и доста публицистични изследвания са насочени именно към паметта, докато историята се неглижира по една или друга причина.</p> <p><strong>- Работите върху изследване, посветено на спорта като един от пропагандните инструменти на комунистическия режим. Кога комунистическата власт осъзнава, че може да използва спорта и спортистите с пропагандни цели?</strong></p> <p>- Моето изследване обхваща периода от 9 септември 1944 г. до 1971 г., когато е приета новата конституция. Насочих се към подобна тема, тъй като спортът е един от основните инструменти на държавата, благодарение на които тя налага своите виждания върху обществото. Спортът е един от начините за масова мобилизация на много хора &ndash; става дума за масовите спортни прояви като спартакиади, първенства с широко участие на населението, заводски и училищни състезания и пр. Режимът изплозва спорта за легитимиране на властта си и разбира се, за външнополитическа пропагада. Поради тази причина някои индивидуални спортове, както и емблематични за българина колективни спортове, са дотирани от държавата много сериозно, за да се покаже, че социалистическият спорт превъзхожда капиталистическия. Става дума за спортове като борбата, бокса, волейбола, баскетбола и др. Това е модел заимстван директно от Съветския съюз. Така спортът се превръща в изключително успешна пропаганда на режима и успява да мобилизира много голяма част от населението. По този начин са създадени много шампиони, особено през 70-те и 80-те години, когато българският спорт преживява своя връх.</p> <p><strong>- Как са били подбирани и държани в зависимост добрите спортисти?</strong></p> <p>- Добрият спортист е трябвало да бъде и добър комунист. Те са подбирани именно по морален критерий, въпреки че не всички се вписват в тази категория, защото сред спортистите е имало хора, които са били настроени антикомунистически. Има един случай с много известния футболист Георги Соколов, който е изхвърлен насила от футбола поради &bdquo;несъответветствие с комунистическия морал&rdquo;, както пише в документи на Държавна сигурност по този въпрос. Той е бил малко по-буен по нрав, не се е вписвал в представите на режима за идеалния социалистически спортист и неговото развитие е спряно, въпреки че е бил един от най-талантливите спортисти по онова време. Разбира се, изграждат се и много сериозни социалистически спортни образи като например този на Владимир Стойчев, който е дългогодишен представител на България в конния спорт. Той става председател на Централния съвет за физическа култура и спорт, а впоследствие и председател на Българския олимпийски комитет. Всъщност Стойчев представлява образа на идеалния спортен човек в социалистическа България.</p> <p><strong>- Какво включва образът на идеалния спортен човек по време на тоталитарния режим?</strong></p> <p>- На първо място, той трябва да е комунист, макар че конкретно Владимир Стойчев не е точно такъв. Той, разбира се, става член на БКП, но преди 9 септември не е имал нищо общо с комунистите и те дори го наричат буржоа в досиетата. След това обаче той е рециклиран като комунист и се влива в редовете на партията. Всъщност те го използват, макар да не е ортодоксален комунист, тъй като виждат в него изключително подготвен човек. Поради тази причина много видни комунистически дейци се застъпват за него след 1944 г., за да не бъде репресиран, и постепенно го изтласкват на върха. Така той става емблематнична фигура за българския спорт, въпреки че, пак казвам, не е ортодоксален комунист.</p> <p>Същевременно много хора намират в спорта своята ниша и своето поле на изява, което не са могли да намерят по друг начин. Има много хора, които са били стигматизирани от властта като неблагонадеждни елементи, които обаче успяват благодарение на чисто професионални качества да се наложат или като спортисти, или като управленци в спорта. Важно е да се каже, че спортът е една ниша извън основните йерархични стълби, по които може да се изкачи един човек. Спортът остава малко встрани от този всеобхватен контрол на партията, защото за да бъдеш качествен спортист или качествен управленец, какъвто е бил Владимир Стойчев са необходими реални качества, благодарение на които биваш изтласкан от посредствената маса на върха.</p> <p><strong>- Това означава ли, че по време на тоталитаризма спортът е една относително независима и неконтролирана сфера?</strong></p> <p>- Да, може да се каже, че тази сфера е доста по-независима от останалите и по-малко контролирана. Знаете, че в средите на спорта покълва и субгрупата на българските спортни запалянковци, които проявяват известна опозиционност и публично несъгласие с определени постановки на властта. Има мачове, които се превръщат в скандирания срещу партията и срещу Съветския съюз.</p> <p>Има един много интересен случай от 1968 г., когато играят &bdquo;Левски&rdquo; и ЦСКА. Тогава е създадена една нелегална организация, която се казва Съюз за независимост и възход &bdquo;Васил Левски&rdquo; и която разпространява позиви за излизането на България от Варшавския договор и за скъсване на държавата с комунизма. След мача, когато &bdquo;Левски&rdquo; побеждава със 7 на 2, има шествие до паметника на Васил Левски, което се въприема от ДС като опозиционна проява. Тогава са арестувани няколко човека, макар по време на шествието да се скандира единствено: &bdquo;Само &bdquo;Левски&rdquo;, и нищо против партията и властта. Въпреки това доста хора са осъдени с ефективни присъди. Тогава например е осъден и Фреди Фосколо, който е един от участниците в конспирацията.</p> <p>Освен това погребението на Георги Аспарухов &ndash; Гунди и Никола Котков през юни 1971 г. също се превръща в една спонтанна демонстрация. Същия ден загиват и двама съветски космонавти, но на тяхната смърт не се обръща никакво внимание, а около сто хиляди души отиват спонтанно пред днешния стадион &bdquo;Георги Аспарухов&rdquo;, за да изпратят загиналите спортисти. Заради това, че е дал съгласие за провеждането на тази спонтанна проява, тогава е свален министърът на вътрешните работи и бивш председател на КДС Ангел Солаков. Той е бил известен като фен на &bdquo;Левски&rdquo; и е уволнен, задето е допуснал да се случи това стълпотворение, нещо повече, то е станало с неговата благословия, тъй като той е бил голям почитател на двамата футболисти и на техния отбор. Властта възприема като опозиционна проява стичането на толкова много хора на погребението на двама спортисти. Тодор Живков казва, че дори на погребението на Георги Димитров не е имало такова стълпотворение и че това е недопустимо. Притеснението му е, че се създават фалшиви кумири, които не са контролирани от Комунистическата партия.</p> <p><strong>- Как партията овладява създаването на кумири, след като спортът е относително независима зона, а спортистите са галеници на властта и нейно пропагандно знаме и у нас, и навън?</strong></p> <p>Чрез Държавна сигурност. ДС има изключително влияние в спортните среди. Много хора, занимаващи се със спорт, са вербувани от ДС и са контролирани. В същото време партията се стреми да рекламира успешния спорт в чужбина и когато има състезания, абсолютно винаги спортистите са придружавани от сътрудници на ДС и от кадрови офицери. И въпреки това понякога този контрол се изплъзва, както в случая с шефа на ДС Солаков, който в един момент се оказва малко или повече неконтролируем от властта. По-късно има и няколко случая на т. нар. невъзвращенци, които бягат след своите участия в чужбина. Всъщност този проблем съществува и в останалите социалистически държави. Той е налице дори и сега &ndash; знаете, преди няколко години на световното първенство в ЮАР избягаха няколко футболисти от Северна Корея.</p> <p><strong>- Между другото, покрай случилото се в Катуница отново се заговори за футболните агитки като политически фактор, за способността им да се самоорганизират или да бъдат организирани. Може ли да се говори за някаква приемственост между субгрупите на запалянковците от комунистическата епоха и днешните агитки?</strong></p> <p>- Мисля, че е малко трудно да се прави паралел между тогавашните футболни запалянковци и сегашните футболни агитки, просто защото те са продукт на две съвсем различни системи. Разбира се, има някаква традиция, но е трудно да търсим някаква зависимост от страна на футболните агитки преди 10 ноември, докато след 10 ноември спокойно можем да разсъждаваме върху това дали държавата или някой друг финансира футболните запалянковци, защото е много лесно да отидеш и да купиш 100 човека. Преди 10 ноември това е невъзможно. Най-малкото тогава има една монолитна власт, която упражнява своя контрол включително върху футболните запалянковци и тъй като управляващата партия няма абсолютно никакви противници, то няма и кой друг да използва агитките срещу властта.</p> <p><strong>- Как се променя отношението към спорта и спортистите в годините на прехода и как се трасформира цялата тази пропагандна машина на комунистическата държава?</strong></p> <p>- Трансформира се главно в създаването на т. нар. групировки на борците, които са бивши спортисти и които са употребени от висши партийни кръгове, които им дават сериозна икономическа власт.</p> <p><strong>- Защо използват точно тях, защо се оказва, че именно спортистите са нужни на комунистическите функционери в стремежа им да запазят властовите ресурси, макар да си дават сметка, че системата си отива и няма връщане назад?</strong></p> <p>- Поради простата причина, че са физически силни, а в мътната вода оцеляват именно физически силните. В джунглата по-силният изяжда по-слабия.</p> <p><strong>- Тоест властта си дава сметка, че ще са й нужни физически силни хора, за да овладее финансовите и икономически ресурси на тоталитарната държава?</strong></p> <p>- Абсолютно. Тя си дава сметка за пълния разпад на държавата и на обществото и за нея е много по-изгодно да заложи на мускулите, а не на интелекта, тъй като мускулите могат да бъдат управлявани много по-лесно. Така бившите спортисти се превръщат в маша на властта. Неслучайно по-късно най-малко 90 % от т. нар. мутри бяха ликвидирани. А те са били просто спортисти по времето на социализма, без да са кой знае какви фактори. Те са обикновени момчета, които имат повече мускули, отколкото акъл, и е много удобно да бъдат използвани по начина, по който прави това властта в първите години на прехода.</p> <p><strong>- От кои спортове идват тези &bdquo;обикновени момчета&rdquo;?</strong></p> <p>- От борбата, от бокса, от силовите спортове. Общо взето това е основният контингент. И сега гледам по телевизията някои хора, които разказват без притеснение за тези години &ndash; например Димитър Джамов, който наскоро разказа съвсем спокойно за този механизъм на властта да използва спортистите.</p> <p><strong>- Сегашният премиер Бойко Борисов твърде често дава основания да се говори за прилика между него и тоталитарния вожд Тодор Живков. Намирате ли, че подобен паралел може да бъде направен и във връзка с отношението към спорта и опитите на властта да използва спорта с пропагандни цели? Виждате, че днес Борисов раздава пари на футболни отбори, строи спортни зали и пр.</strong></p> <p>- Малко ми е трудно да търся някакъв паралел между тоталитарния спорт и спорта в днешно време. Да, паралелите между Борисов и Живков са доста видими, но специално в спорта има доста разлики. Системата на тогавашния спорт е изключително централизирана, тя е изцяло държавна политика. Докато сега повечето спортни клубове и организации са извън обсега на държавата. Бойко Борисов се опитва да играе на струната на спорта, направи спортна зала, опитва се да прокламира своя интерес към възраждането на българския спорт, но не виждаме някакви ефективни промени да са настъпили в българския спорт след идването на Борисов на власт. Разбира се, той си дава сметка за настроенията на хората, за това, че подобно говорене за спорта се харесва, но днес самата икономическа система на спорта е много по-различна от тази преди 10 ноември и няма как да търсим паралели специално в полето на спорта.</p> <p>Днес липсва централизацията, липсва онази мобилизация на хора и фокусирането върху спорта като държавна политика. Истината е, че в крайна сметка спортът наистина се оказа една от най-успешните сфери на тоталитарната система. Виждате, че дори сега, на последните олимпийски игри, Китай просто смаза конкуренцията благодарение на точно тези принципи на организация на спортните дисциплини, които съществуваха и в България преди 10 ноември. Става дума за една масовизация на спорта, чрез която се търсят подходящите кадри за високото спортно майсторство. Целите на тази масовизацията, разбира се, не са свързани със здравето на хората, макар тази постановка да се използва чисто пропагандно. Основната цел е да се подберат шампионите, да се подберат талантливите деца, които след това се развиват по начин и път, определен от партията.</p> <p>Западният модел е доста по-различен &ndash; там например няма спортни училища. Западният модел е по-скоро ориентиран към здравето и хармоничното развитие на децата, които спортуват, но не за сметка на образователната им дейност, те не биват откъсвани от образователната си дейност. На Запад самите спортни клубове търсят талантливи деца, които привличат и на които дават възможност да се развият като спортисти и професионалисти в спорта, без обаче да се налага тези деца да напускат училищата, в които учат. Тук е точно обратното &ndash; талантливите деца биват изпращани в спортни училища, макар официално спортът у нас да е бил изцяло аматьорски, тъй като на практика всеки спортист се води, че работи някъде. Някой се води като офицер от гранични войски, друг като служител на МВР и пр. Преди 10 ноември спортистите имат някакви формални и изкуствени щатове, макар да не се занимават с нищо друго освен със спорт.</p> <p><strong>- Включително най-големите спортисти?</strong></p> <p>- Да.</p> <p><strong>- На какъв щат е бил например Георги Аспарухов?</strong></p> <p>- Мисля, че е бил лейтенант в МВР.</p> <p><strong>- Какви са причините за това прикриване на истинското занимание на спортистите, за нежеланието да бъде легитимиран професионализмът в спорта?</strong></p> <p>- Такива бяха идеологемите. Работническата класа осъществява контрол, значи всички са работници. Не може някой да бъде спортен работник. Знаете, че учените бяха наричани научни работници, в инструментариума на социализма обаче не съществува спортен работник и затова спортистите са назначавани на определена служба. Тоест те чисто професионално работят нещо друго &ndash; например в някой завод &ndash; а със спорт се занимават само на аматьорски начала. А истината е, че тези хора не са правили нищо друго, освен да тренират и да се занимават със спорт. Всъщност фокусът на моето изследване е именно стремежът на държавата да рекламира и да развива спорта като масов отдушник за населението, което би могло именно в спорта да излее натрупаната отрицателна, а и положителна енергия, и как този стремеж се излива в брандинг стратегия или в маркетингова стратегия на държавата, както би било модерно да се каже сега.</p> <p><strong>- Предполагам, че за тази цел са писани немалко стратегии?</strong></p> <p>- Да, има такива документи, които са за вътрешно ползване, има такива предписания за чисто идеологически нужди. Създателите на подобни стратегии са така наречените пропагандисти, които са партийни функционери без кой знае какви познания в спорта, и които налагат предписанията на Политбюро в съответната дисциплина. Що се отнася до директивите на Политбюро, те не са нещо оригинално, което е измислено от нашите партийни функционери. Просто това е модел, зададен и зает непосредствено от Съветския съюз и стриктно изпълняван у нас.</p> <p><strong>- Започнахме този разговор с въпроса за начина, по който гледаме на комунистическия режим днес и за усилията, които обществото влага, за да преосмисли тоталитарната система. Защо и днес миазмите на комунизма в голяма степен остават непокътнати &ndash; страхът, бягството от свободата, неспособността и нежеланието на хората да поемат отговорност за собствената си съдба и за случващото се в обществено-политическия живот?</strong></p> <p>- Голяма част от хората, които са били влиятелни по времето на комунизма, продължават да бъдат влиятелни и сега. У нас хората все още се притесняват да говорят открито. В България няма лустрация и вече е късно за лустрация. Лустрация се прави в момента, в който една държава иска да скъса с миналото си, а не 20 години след това. Ние не го направихме, не скъсахме с миналото си. 20 години по-късно всяка лустрация е абсолютно безсмислена, защото има процеси, които вече са задвижени от бившата власт. Така или иначе, дори сега да се направи някаква лустрация, тя ще бъде половинчата и вероятно ще засегне хора, които не са били чак толкова виновни. След падането на комунистическия режим много от тези, които трябваше да извършат лустрацията, де факто трябваше да лустрират самите себе си. Голяма част от т. нар. назначена опозиция всъщност бяха агенти на ДС и хора, поставени като някакви марионетки, за да извършат един дворцов преврат, без да им се търси отговорност за каквото и да било. Тоест те трябваше да лустрират самите себе си и естествено, не допуснаха това да се случи.</p> <p><em>* Мариан Гяурски е завършил бакалавърска степен по история и магистърска програма "Европейски югоизток" в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е близо две години в архива на Комисията по досиетата. Съавтор е на книгата "Ехо от войната - разкази на ветерани от Втората световна война. Добрич, 2011". В момента е докторант в Историческия факултет на Софийския университет. Тема на дисертацията му е "Спортът като политика и пропаганда в България (1944&ndash;1971 г.)".</em></p>