Философът Славой Жижек и евродепутатът Даниел Кон-Бендит в разговор за света и неговите предизвикателства

<p><strong>Жижек:</strong> Липсата на твърд план, който да следваме в разговора, е грешка. Неотдавна говорих с един стар комунист &ndash; истински сталинист, и го попитах: &ldquo;Какво мислите за свободните спонтанни дискусии?&rdquo;. Отговори ми следното: &ldquo;Ние, комунистите, ги обичаме, защото се чува гласът на народа. Но свободните дискусии, спонтанните събития предварително трябва да бъдат особено добре подготвени, за да се предотвратят вражески провокации&rdquo;.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Дат</strong>: Това не е само комунистически специалитет. Можеш да вкараш най-бедните в политическия процес, ако ги мобилизираш като поддръжници. С пари: методът на Кадафи.<br />Жижек: В този контекст се сещам за моите бивши приятели от Лондон Скул ъф Икономикс, които непрекъснато ме&nbsp; упрекваха в контакти с тоталитарни режими. Те имат своята версия за Кадафи. Дали беше политическа корупция или наивност? Разликата между двете не е толкова ясна, колкото изглежда на пръв поглед. Хората са толкова гъвкави и приспособими, че могат да бъдат корумпирани по много честен и почтен начин. Това се вижда чудесно при Молиер &ndash; в &ldquo;Тартюф&rdquo; едноименният герой лъже през цялото време и изведнъж идва моментът, в който сам започва да си вярва.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Дат</strong>: Когато става въпрос за социални игрички, лъжите изобщо не могат да се поддържат дълго време, без да им се повярва.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Гледали ли сте постановката на &ldquo;Тартюф&rdquo; на Ариан Мнушкин?<br /><strong></strong></p> <p><strong>Жижек</strong>: Чувал съм за нея.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Тя взима пиесата на Молиер, пренася я в мюсюлманския свят, без да промени нито една дума. Тартюф не е католик, а мюсюлманин.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Жижек:</strong> Аз си мечтая &ldquo;Антигона&rdquo; да бъде пренаписана по брехтовски маниер като учебна пиеса в три версии. Както е при Кшищоф Кешловски или в игралния филм на Том Тиквер &ldquo;Бягай, Лола&rdquo;. Първата версия: историята остава такава, каквато я познаваме. Втората версия: Антигона убеждава Креон и погребват брат й Полиник. После се случва това, от което се бои Креон. Избухва въстание, градът е в развалини, Антигона си отива с думите: &ldquo;Създадена бях за любов, а не за война&rdquo;. Но точно тя предизвиква войната. Третата версия &ndash; сталинистката. Хорът, обичайно глуповат, излиза напред, учредява се като якобински комитет за обществено спасение, арестува Креон и Антигона и установява диктатурата.</p> <p><strong>Дат:</strong> И сталинизмът премахва трупа на Полиник от всички снимки, сякаш никога не е съществувал.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Точно така. Въпросът ще бъде: какъв труп?</p> <p><strong>Дат:</strong> Нека разгледаме, обаче, противоречието между тоталитаризъм и демокрация &ndash; такова, каквото е по време на студената война, когато се казва: демокрацията е нещо дескриптивно, което мога да измеря и наблюдавам. Тогава съществува списък с различни елементи, подлежащи на проверка във всяка държава. В Държавния департамент наистина разполагат с такъв списък. Избирате ли по правилата, по които ние избираме, правите ли тези или други неща &ndash; ако отговорът е &ldquo;да&rdquo;, значи е демокрация, ако е &ldquo;не&rdquo;, значи не е. Онова, което при тази проверка се пропуска, е, че демокрацията в емфатичен смисъл изобщо не е дескриптивно понятие, а нормативно. Тя не се открива просто някъде &ndash; в древна Атина или другаде. Демокрацията е идея, към която се стремим, която искаме да осъществим, една програма. Интересното в днешно време е, че никой няма програма. Всички казват само: ако не направим еди-какво си, пазарите ще колабират, ако не направим еди-що си, ще избухне война. Съществува ли начин да се извоюва обратно нормативното измерение? Възможно ли е хората да бъдат придумани да разговарят за това, което е желателно &ndash; като противотежест на технократските авторитети, обявили се за спасители, които решават проблемите, но после искат откуп в замяна?</p> <p><strong><img src="/uploads/editor/бенедеи.jpg" alt="" width="351" height="234" /></strong></p> <p><em>Даниел Кон-Бендит</em><strong><br /></strong></p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Вашето описание на ситуацията отговаря на истината. Ние изискваме от нашите политици да решават проблемите, а те ни казват, че изобщо не виждат проблеми. Зад това се крие фактът, че през последните 40 години всички програмни политики са се провалили. Затова политиците са толкова скептични по отношение на програмите &ndash; страхуват се да пренебрегнат реалността. Най-подходящият пример за това беше дебатът за конституцията на Европейския съюз. Левите тогава отхвърлиха в Европейския парламент проекта като неолиберален. Доста ожесточени бяха, отчасти имаха и право. Но аргументите им бяха аисторични. Имаше обаче и представители на левицата, които енергично подкрепиха конституцията &ndash; например моят приятел Антонио Негри. Тъй като за тях тя беше единствената по рода си възможност да надвият националната държава.</p> <p><strong>Дат:</strong> Нека го кажа в духа на Маркс &ndash; при тях става дума за основното противоречие.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Да, това е гледната точка на Маркс за буржоазната революция. Но как се оценяват исторически развития, когато говорим за специфично събитие? Това е въпросът, който се обсъжда около движението &ldquo;Окупирай&rdquo;. В разговори негови представители казват: банковата система е сбъркана из основи. Но те нямат готова алтернатива. Нито търсят такава. Системата е дотегнала на движението &ldquo;Окупирай&rdquo; и те искат да изкрещят това. Разбирам ги. Живеем в ситуация, в която всеки програмен подход към решаване на проблеми се сблъсква с една толкова комплексна действителност, че неминуемо действа недостатъчно комплексно.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Да поговорим за разликата между прагматичните и нормативните подходи. Моето предположение за така наречените прагматици е, че тайно те все пак са нормативисти. Когато разглеждам тяхното опростяване на икономиката и либералните им представи, винаги се връщам към една стара лява схема на реакция: който иска да се гледа крайно опростенчески на нещата, той действа в интерес на някаква идеология.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Вярно е. Ще дам само пример с отношението на Ангела Меркел към еврооблигациите: отхвърлянето на този финансов инструмент от нейна страна се дължи на чисто идеологически причини, то няма нищо общо с реалността.</p> <p><strong><img src="/uploads/editor/жижек.jpg" alt="" width="360" height="240" /></strong></p> <p><em>Славой Жижек</em><strong><br /></strong></p> <p><strong>Жижек:</strong> Да, помислете и за всичките протести срещу Уолстрийт. Смятам ги за наивни и не храня никакви илюзии за тотална революция, но не са ли те все пак знаци на стената? Не са ли злокобно предупреждение заради целия пакет от кризи, който разтърсва системата ни &ndash; от екологията през финансовите пазари до авторското право? Въпросът ми вероятно е остатък от моето ляво минало&hellip; Всеки читав капиталист ще ви обясни, че проблемът с интелектуалната собственост е неразрешим. Помислете само за биогенетиката и нейните необозрими възможности. И когато отида при протестиращите на Уолстрийт и им кажа като стар фашист, какъвто съм&hellip;</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Изобщо не сте такъв! Знаете ли за какво ми напомнихте?</p> <p><strong>Жижек:</strong> Само не ми казвайте, че ви напомням за братята Маркс! Защото това го казват всички.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Не, напомняте ми за ситуационистите. Вие сте оптимистична версия на Ги Дебор.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Говорейки по този начин, вече ви виждам как си точите ножа.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Не, не, ситуационистите тогава ме мразеха, защото бях реформист. Проблемът при тях беше, че когато започнаха, бяха дванайсет души, за които обаче най-важната цел се оказа най-напред да елиминират шестима от собствената си група.</p> <p><strong>Дат:</strong> Така е. Цялата история на ситуационизма е една схизма.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Точно както при анархистите. Колкото повече защитават анархистичните ценности, толкова по-малко те важат в собствените им организации.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> А вие сте смесица от ситуационист и пънкар.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Е, може би. Харесвам &ldquo;Рамщайн&rdquo;&hellip;</p> <p><strong>Кон-Бендит</strong>: Не заради това. Вие казвате, че нямаме шанс и затова трябва да провокираме обществото, за да получим шанс.</p> <p><strong>Жижек:</strong> В един аспект съм съгласен с вас: никога не съм спадал към привържениците на опростенческата критика. Нека дам пример: можем да си мислим за Обама каквото си искаме, но аз продължавам да имам слабост към него независимо от всичките му забележими днес дефицити. Защото предизвиканата от него дискусия за единна система на здравеопазването в САЩ е изключително важна. Тя удари американската идеология в сърцето &ndash; всичките дивотии, свързани с възможностите за свободен избор и прочие.</p> <p><strong>Дат:</strong> Че човек е отговорен сам за себе си, че държавата няма никаква отговорност&hellip;</p> <p><strong>Жижек:</strong> Когато говорим за единна здравна система, никой все пак не може да твърди, че става дума за радикална марксистка глупост. И в същото време Обама въпреки това докосна един чисто идеологически нерв. От такива теми се нуждаем: от една страна, прагматични, от друга &ndash; предизвикателни от идеологическа гледна точка.</p> <p><strong>Дат:</strong> В това се състои разликата между вас и Дебор.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Едно нещо обаче бих ви помолил &ndash; да не използвате толкова много философски термини, както в последната ви книга. При четенето се налага много яка работа.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Винаги съм бил убеден, че читателят трябва да се чувства виновен!</p> <p><strong>Дат:</strong> Когато ситуационистите говорят за исторически събития &ndash; не за проблеми и програми, а за действителни събития като май 1968 година, тогава имаш усещането, че тези събития изчезват за сметка на теорията, естетиката или пънка. С книгите им е различно.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Това, което съм научил от миналото си в реалния социализъм и което ме кара да приема дейността на Даниел Кон-Бендит като евродепутат, е, че понякога псевдорадикализмът е най-лошата форма на конформизма. Той всъщност не казва абсолютно нищо.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Псевдорадикализмът е краен консерватизъм.</p> <p><strong>Жижек:</strong> В Словения по време на комунизма имахме професионални дисиденти. Те знаеха, че лесно могат на държавни разноски да ходят по западни конференции, където да критикуват комунизма, стига критиката им да не е твърде конкретна. В Югославия през 70-те години беше много по-радикално да поискаш промяната на някой закон, отколкото да кажеш, че комунизмът е най-лошата форма на тоталитаризма.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Искам за момент да се върна на Обама. Ангажирането със системата на здравеопазването е едно на ръка, но това, което истински ме впечатли, беше речта му по расовия въпрос. Бях в САЩ, когато я произнесе, и се разплаках.</p> <p><strong>Жижек:</strong> И аз плаках. Но наистина не разбирам онези представители на левицата, които очакваха от него един нов социализъм и после се разочароваха. На какво са се надявали, като се имат предвид идеологическите условия в САЩ, при които работи Обама?</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Ако човек се вгледа в &ldquo;Библейския пояс&rdquo; на САЩ и в реалността на това, което наричат &ldquo;истинската Америка&rdquo;, ще види, че разликите между бели и цветнокожи продължават да са скандални. Затова толкова трудно се управлява Америка. Но Обама има повече основание да говори по този въпрос от много други, защото е бил социален работник в Чикаго.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Обама беше сериозно критикуван за неща, които е говорил. Макар и неизречени публично, те са известни на всички. В САЩ не е по-различно от Китай: за определени неща не може да се говори, въпреки че всеки ги знае. Един китаец ми разказа, че Дън Сяопин бил казал, че от нещата, направени от Мао, 70% били добри и 30% лоши. Когато обаче го попитах дали в Китай може да се публикува книга за Мао, озаглавена &ldquo;30 процента&rdquo;, той естествено махна ръка в знак на отрицание.</p> <p><strong>Дат:</strong> Именно, китайците са по-постмодерни, отколкото например турците по въпроса за геноцида над арменците.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Жижек:</strong> Със сигурност. Англичанинът Ричард Макгрегър прекрасно е описал какво се случва в Китай в книгата си &ldquo;Партията: Тайният свят на китайските комунистически управници&rdquo;. От едната страна са държавата, провинциите, правната система, от другата е комунистическата партия, върху която се опира всичко това, макар че тя официално изобщо не съществува. Защото преди десет години един смел китайски дисидент подаде жалба срещу комунистическата партия заради клането на площад &bdquo;Тянанмън&rdquo; през 1989 г., но съдът я отхвърли с аргумента, че в Китай няма организация, която да се казва Комунистическа партия. По-добре и Карл Шмит не би могъл да го измисли.</p> <p><strong>Дат:</strong> Перманентното извънредно положение се превръща в перманентно пренебрегвано положение.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Но може ли изобщо някой да си представи как трябва да се управляват 1,5 милиарда души?</p> <p><strong>Дат:</strong> За една лява демокрация правилният въпрос гласи: как могат 1,5 милиарда души сами да се управляват?</p> <p><strong>Жижек:</strong> Не седя тук като един наивен левичар. Не вярвам, че всичко ще тръгне по мед и масло в момента, когато дадат на китайците всички граждански свободи. Но онова, което днес признават всички извън хардлайнерите в партията, е, че Китай се нуждае от гражданско общество и най-вече от произтичащото от неговото съществуване протестно движение.</p> <p><strong>Дат:</strong> Възможно ли е обаче да се мине без нормативния натиск на фактическото, когато се търси промяна? Наистина ли е достатъчен за целта натискът на гражданското общество?<br /><strong></strong></p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Ако успеете да отговорите на този въпрос, ще получите Нобелова награда.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Дат:</strong> Въпросът е какво мотивира протеста и дисидентството. Масовите леви движения преди 1945 г. артикулираха надеждата за &ldquo;златна ера&rdquo;, през 80-те години на миналия век се говореше за широкия спектър от мира до екологията, че ако продължаваме в този дух, ще се самоунищожим. Днес такива като движението &ldquo;Окупирай&rdquo;, от една страна, използват апокалиптични, от друга &ndash; утопични аргументи.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Ситуацията на финансовия пазар обаче наистина е апокалиптична.<br />Жижек: Нека в тази връзка разкажа любимия си анекдот: през 1915 или 1916 г. имало размяна на телеграми между германското и австрийското правителство за хода на войната. Берлин пише на Виена: &ldquo;Положението е сериозно, но не е катастрофално&rdquo;. От Виена идва отговор: &ldquo;Катастрофално е, но не е сериозно&rdquo;. Това е нашата реалност. Знаем някакви неща, но не ги взимаме на сериозно. При което е налице и някакъв вид катастрофизъм, който отново е идеологически.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Дат:</strong> Разделението минава там, където идеите се възприемат като по-важни от събитията.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Жижек:</strong> Какво имате против идеите? Любимият ми цитат от Хегел по смисъл гласи, че Пелопонеската война се е състояла, за да може Тукидид да напише книгата си за нейната история. Аналогично добавям, че кралица Елизабет е заела престола, за да даде възможност на Шекспир да пише.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Дат:</strong> Сещам се за още един подходящ анекдот &ndash; как Джеймс Джойс приема избухването на Втората световна война. По това време той пише книгата си &ldquo;Бдение над Финеган&rdquo;. Когато чува, че отново е започнала световна война, Джойс казва: &ldquo;Колко жалко! Тогава никой няма да прочете новата ми книга&rdquo;.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Това е симпатично. Любимото ми изречение на Маркс датира от 1870 г. Когато отново е обхванат от типично лявата илюзия, че революцията всеки момент ще избухне, той пише на Бебел: &ldquo;Още не съм завършил &ldquo;Капиталът&rdquo;. Не можете ли да спрете за малко тези идиоти?&rdquo;.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Днес обаче ние живеем в една изумително утопична ситуация. От 1945 г. насам смятаме войната за преодоляна, пренебрегвайки поуките от историята. Сега се намираме в тази икономическа криза и по средата на една радикална трансформация. Интересното е, че макар наистина Улрих Бек или Юрген Хабермас да се занимават с нея, все още няма никаква изчерпателна теория за това невероятно историческо събитие.</p> <p><strong>Дат</strong>: Това е все едно Великата френска революция да се състои без Просвещението.</p> <p><strong>Кон-Бендит</strong>: Именно. Или като рухването на социализма. Стотици хиляди страници са изписани за прехода от капитализъм към социализъм, колко са обаче книгите, които разглеждат трансформацията от реално съществуващия социализъм към капитализма? Посочете ми поне една. Аз не се сещам.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Нека се върнем към Европа. Не вярвам в европейското самосъжаление, колко е лошо всичко тук. Нима Европа се възприема само като създател на колониализма? Не, аз виждам Европа като център на еманципацията. Този континент има най-великолепната традиция от всички.</p> <p><strong>Дат:</strong> Ние, европейците, имаме ресурса на Просвещението наред с необходимата самокритика.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Да! Твърдо вярвам в това. В момента крайно десни и крайно леви се обединяват с представители на посткомунистическите държави от Източна Европа, с граждани на държави от Балканите и Европейския юг в презрението си към бюрокрацията в Брюксел. Критик на постколониализма като Шахид Амин ни подвиква: &ldquo;Европа ви разорява, напускайте организацията!&rdquo;. Но къде да отидем? Попитах го дали има предвид, че трябва да се присъединим към такива &ldquo;образцови&rdquo; демократи като Лукашенко. Той ме препрати към Китай. Нямам нищо против Китай. Но след като Джордж Буш-младши успя да разори &ndash; за което заслужава паметник &ndash; единствената световна сила в иначе многополюсния свят&hellip;</p> <p><strong>Дат:</strong> Джордж У. Буш означава за САЩ това, което беше Първата световна война за Британската империя.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Жижек:</strong> Точно така! След като това се случи в икономическо и морално отношение, не е ли време и Китай да се оценява по същите критерии? Защото какво правят китайците в Бирма или в Африка? Та това също е постколониализъм...</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Китай наред с Русия е последната важна държава, която защитава Сирия.<br />Жижек: &hellip;или в Зимбабве и Судан. Гръцки приятели ми разказаха, че китайски инвеститори са купили пристанището в Пирея &ndash; сделката е направена по най-добрите капиталистически правила.</p> <p><strong>Дат:</strong> Това е друга форма на движението &ldquo;Окупирай&rdquo;.</p> <p><strong>Жижек:</strong> Личи също и по това, че не само Китай, но и други богати азиатски държави пазаруват обширни обработваеми площи в Африка. Колкото до истинското движение &ldquo;Окупирай&rdquo;, в основната си част не ми се струва добре обмислено. Няма лошо в подтикването към размисъл, но в случая това има само негативни резултати. Колкото и да не съм съгласен с Ален Бадю, за едно той е прав: ХХ век отмина, следователно връщането към догми като сталинизма или комунизма няма смисъл. Цялото фокусиране върху финансовия капитализъм като корен на злото ми се струва фалшиво. В това се крие и някакъв потенциален антисемитизъм: от едната страна имаме един здрав, а от другата &ndash; един дегенерирал капитализъм, установен и направляван от банкерите. Проблемът обаче не са банкери, които се държат лошо, а системата, принуждаваща ги да имат такова поведение. Онова, от което наистина се нуждаем, е обединена Европа, тачеща духовното си наследство. В противен случай получаваме идиоти като Андерс Брейвик &ndash; норвежкия атентатор. Той действително е &ldquo;нов човек&rdquo;: успява едновременно да бъде антисемит и проционист. Това се наблюдава и при крайната десница в Америка &ndash; например при Глен Бек от &ldquo;Фокс Нюз&rdquo;.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Дат:</strong> Той казва, че трябва да спасим евреите от арабите, за да ги покръстим после.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Жижек:</strong> А някои от моите израелски приятели го оценяват положително, защото подобни застъпници им развързват ръцете по отношение на палестинците. За сметка на това либералната Западна Европа охотно се характеризира като антисемитска, докато антисемитизмът в действителност се завръща, и то с голяма сила в посткомунистическа Източна Европа, където националните държави възкръсват.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Доста грубо смесвате различни факти. Но имате право с наблюдението си, че в някои източноевропейски държави, като например Унгария, антисемитизмът се възражда.<br />Жижек: И в Полша! Помислете за католическото Радио &ldquo;Мария&rdquo;, което вашата институция &ndash; Европейският парламент, съфинансира.</p> <p><strong>Дат:</strong> Чисто популисткият антисемитизъм винаги е съществувал, обикновено елитите обаче са по-предпазливи.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Да разгледаме в същия контекст Чаеното парти в САЩ, което решително застава зад Израел, но в същността си е антисемитско. От една страна, имаме проблема с Израел като общество, което става все по-сляпо. Човек сам може да се убеди в това: когато си в Израел и пътуваш от Рамала до Тел Авив, имаш чувството, че между тях има 2500 километра. А пътят трае едва един час. Два свята се намират на такова близко разстояние. Тел Авив е като Сан Франциско &ndash; един хипарски град с плаж и слънце, непринуденост и очарователни хора. Но те пет пари не дават какво се случва в Рамала.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Дат:</strong> Там все пак винаги сме наблюдавали именно социални вълнения. Но как може по такава тема да се разговаря с правителство като това на Нетаняху, което вижда своето оправдание в твърдението, че единствено то предпазва Израел от унищожение? Как може в такъв случай да се претендира за социална справедливост?</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Бях в Израел преди няколко месеца, за да разговарям там с протестиращите младежи &ndash; представителите на &ldquo;израелската интифада&rdquo;.</p> <p><strong>Дат:</strong> &hellip;които обаче доста по-малко се интересуват от мирния процес.</p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Не, занимават ги единствено социални проблеми. Бях чул от Испания, че тамошните демонстранти изключили хора от редиците си, които не искали да се застъпят и за правата на палестинците. Така че попитах израелците как могат да се интересуват от социални проблеми, без да говорят за положението на палестинците. Отговорът им беше следният: ако започнем да го правим, ще разцепим движението и ще го унищожим. Това е колективна шизофрения. Защото разрушаването на израелската социална система е следствие от факта, че войната и окупацията струват прекалено скъпо. Към това се прибавя и подкрепата за заселниците. Те получават всичко безвъзмездно: детски градини, училища и прочие. Те си присвояват израелската социална система. Не е позволено обаче това да се казва публично, въпреки че става дума за една демократична държава.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Дат:</strong> А има хора, достатъчно луди, че да искат и Бундесверът да се включи&hellip;<br /><strong></strong></p> <p><strong>Кон-Бендит:</strong> Да, сигурно, но когато се говори за израелската политика, германците трябва да стоят настрана. Европа като цяло има ключова функция по тази тема. Но за целта тя трябва да има ясно съзнание за ролята си и претенцията да е повече от една обикновена икономическа общност.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Жижек:</strong> Европа трябва да се разбира в политическо отношение. Всичките приказки, че настоящата криза е чисто икономическа, повтарят старата схема на комунистическото мислене за първенството на икономиката. И какво имаме при това положение като алтернатива? Или англосаксонският неолиберален модел, или новият капитализъм с азиатски ценности. Бихте ли живели с удоволствие в свят, в който това да е единственият ви избор? Без една самоуверена и съзнаваща достойнствата си Европа резултатът ще е този. Затова нашето недоволство от европейското развитие е добър знак: ние знаем какъв е залогът.<br /><br /><em><strong>Славой Жижек</strong> е роден на 21 март 1949 г. в Любляна. Словенски писател, социолог, философ и културолог, получил докторска степен по психоанализа в Парижкия университет VІІ. Автор на повече от 50 книги, преведени на над десет езика. По-голямата част от творбите му са морално-политически, а не чисто теоретични. Има леви убеждения, повлиян е от Жак Лакан, чиято теория на психоанализата популяризира и доразвива, от Маркс, Хегел и Шелинг. В момента е редовен преподавател по философия и теоретична психоанализа в Университета в Любляна и в Европейския институт за следдипломна квалификация. Като лектор Жижек е много темпераментен и чаровен. </em></p> <p><em><strong>Даниел Кон-Бендит</strong> е германо-френски политик и публицист, роден на 4 април 1945 г. в Монтобан, Франция, и израсъл в Германия. Като студент по социални науки в Парижкото предградие Нантер той става един от водещите говорители и лидери на студентското движение от 1968 г. През 70-те и 80-те години активно участва в политиката на Германия и Франция. От 1984 г. е член на Зелените в Германия, през 1994 г. влиза в Европейския парламент, а от 2002 г. е съпредседател на групата на Зелените/Европейски свободен алианс. Подкрепя идеята за европейски федерализъм. Аргументира антикомунистическата си позиция, като твърди, че &ldquo;десните трябва да бъдат изпреварени в антикомунизма отляво, за да се покаже, че левите са по-добрите антикомунисти, защото всъщност са истинските антитоталитаристи, тъй като корените на тоталитаризма са в авторитарния му характер, независимо дали става дума за националсоциализъм или за болшевизъм&rdquo;.</em><br /><br /><em><strong>Дитмар Дат</strong> е германски писател, журналист и преводач, роден на 3 април 1970 г. Работи като редактор за &ldquo;Франкфуртер Алгемайне Цайтунг&rdquo;. Представител е на по-младата генерация на левицата.</em><br /><br /><em>Превод от немски език: Мария Дерменджиева</em></p>