- 10 Sep 2020
- 152
- 7
Бях на две кратки посещения в Китай наскоро, точно по времето, когато правителството представяше дванадесетият си петилетен план за развитие на страната по модела на дългосрочния растеж. Посещенията задълбочиха убеждението ми, че има противоречия в прогнозите с потенциал за дестабилизация за краткосрочното и средносрочното икономическо развитие на Китай. Китайската икономика прегрява и след време свръхинвестирането ще се окаже дефлационен фактор и във вътрешен, и в международен план. Когато инвестирането в изграждане на производствени мощности стане невъзможно – най-вероятно след 2013 – Китай ще бъде застрашен от рязко забавяне на растежа. Вместо да се съсредоточават върху подсигуряването на меко кацане днес, китайските политици трябва да се тревожат за тухлената стена, в която икономическият растеж може да се блъсне през втората половина на петилетката.
<p>Въпреки написаното в новия петгодишен план – който също като предишния има за цел да увеличи потребителските разходи като дял от БВП – статуквото се запазва и отново се търси движение по пътя на най-малкото съпротивление. Детайлите на новия план разкриват, че ще продължава да се разчита на инвестициите, включително при строежа на жилища, в подкрепа на растежа, вместо на повишаването на стойността на валутата, на огромните бюджетни трансфери към домакинствата, на данъчното облагане и/или приватизацията на държавните предприятия, на либерализация на системата за регистрация на домакинствата (премахване на жителството – б.пр.) или на разхлабване на финансовата дисциплина.</p>
<p>Китайският икономически ръст от последните няколко десетилетия е основан на експортно ориентираната индустриализация и на слабата валута, което доведе до високи нива на корпоративни и домакински спестявания, до това да се разчита на износа и до фиксирани инвестиции (инфраструктура, имоти, индустриални производства за премахване на конкуренцията при вноса и поощряване на износа). Когато износът спадна рязко през 2008–2009 от 11% от БВП на 5%, китайските ръководители реагираха с увеличаване на фиксираните инвестиции като дял от БВП, от 42% до 47%.</p>
<p>Така Китай се предпази от тежката рецесия – както стана в Китай, Германия и почти навсякъде в бързоразвиваща се Азия през 2009 – само защото фиксираните инвестиции се увеличиха рязко. Като делът на фиксираните инвестиции дори нарасна още през 2010–2011, до близо 50% от БВП.</p>
<p>Проблемът, разбира се, е, че никоя страна не може да бъде достатъчно продуктивна, за да може да реинвестира 50% от БВП в капиталови разходи, без да се сблъска с огромно свръхпроизводство и неконтролируем проблем с кредитирането. Китай се пръска по шевовете от свръхинвестиции в производствени мощности, инфраструктура и недвижима собственост. За посещаващите страната това се вижда по луксозните, но празни летища и влакове стрела (които ще намалят нуждите от нови летища до 45), по магистралите за никъде, по хилядите монументални нови централни и провинциални правителствени сгради, по призрачните градове и по чисто новите предприятия за производство на алуминий, едва удържащи световните цени на суровината от пропадане.</p>
<p>Прекомерните инвестиции в търговия и имоти, в прекомерен капацитет за производство на автомобили, преодолял дори скорошния спад в цените, в свръхпроизводството на стомана и цимент, както и в други производствени сектори, продължават да нарастват. В краткосрочен план инвестиционният бум ще ускори инфлацията, дължаща се огромните ресурси, изливащи се за поддържане на растежа. Но свръхкапцитетът неизбежно ще доведе до сериозен дефлационен натиск, започвайки с производствения сектор и сектора на недвижимите имоти.</p>
<p>Накрая, най-вероятно през 2013, Китай ще претърпи твърдо кацане. Всеки исторически период на прекомерни инвестиции – включително Източна Азия през 90-те – свършва с финансова криза и/или дълъг период на забавен растеж. За да бъде избегната подобна участ, Китай трябва да спестява по-малко, да намали фиксираните инвестиции, да намали експорта си като дял от БВП и да увеличи значително дела на вътрешното потребление. Бедата е, че причините Китай да спестява толкова много и да потребява толкова малко са структурни. И вероятно ще отнеме поне две десетилетия реформи, за да бъде променена нагласата за свръхинвестиране.</p>
<p>Традиционните обяснения за високите равнища на спестяванията (заради отсъствие на система за социално осигуряване, ограничени публични услуги, застаряващо население, неразвита потребителска култура и т.н.) са само част от пъзела. Китайските потребители не са развили по-силна склонност за спестяване от китайците в Хонконг, Сингапур и Тайван, защото всички те спестяват около 30% от разполагаемия доход. Голямата разлика е, че делът от китайския БВП, оставащ в домакинствата, е под 50%, като по този начин хората се лишават от средства за потребление.</p>
<p>Няколко провеждани от китайското правителство политики водят до огромно преразпределение на доходи от обезвластените политически домакинства към свръховластените политически държавни компании. Слабата валута намалява покупателната способност на домакинствата, правейки вноса скъп, докато в същото време защитава от външна конкуренция държавните предприятия и увеличава печалбите на износителите.</p>
<p>Ниските лихви по депозитите и ниските лихви по кредитите за фирми и частни предприемачи означават, че огромните спестявания на домакинствата получават отрицателна възвръщаемост, докато кредитирането на държавните предприятия излиза почти без пари. Това дава огромен импулс на свръхинвестирането и предполага прекомерно преразпределение от домакинствата към държавните предприятия, повечето от които щяха да са на загуба, ако им се наложеше да вземат заеми в пазарни условия. Нещо повече, натискът на трудовия пазар върху работниците е причина надниците да нарастват много по-бавно от нарастването на производителността.</p>
<p>За да увеличи доходите на домакинствата, Китай трябва да позволи рязко поскъпване на валутата си, да либерализира лихвите и да позволи рязко увеличение на надниците. И още нещо важно, Китай или трябва да приватизира държавните предприятия, така че техните печалби да се разпределят директно в домакинствата, или да обложи същите тези печалби с доста по-високи данъци и да преразпредели бюджетните средства в полза на домакинствата. Вместо спестяванията да отиват в домакинствата, спестяванията – или задържаните доходи – на корпоративния сектор, главно държавните предприятия, задържат още 25% от БВП.</p>
<p>Но увеличаването на дела от дохода, отиващ в домакинствата, може да бъде доста разрушително, защото може да докара до фалит огромен брой държавни предприятия, експортно ориентирани фирми и провинциални правителства, всички те притежаващи политическа власт. Именно заради това Китай ще увеличи инвестициите през настоящата петилетка.</p>
<p>Продължаващият спад на растежа, основан на инвестиции, ще затрудни значително по-нататъшното разрастване на производствения капацитет, на жилищното строителство и на строителството на инфраструктура, което ще ускори настъпването на икономическото забавяне, като по този начин нарастването на инвестициите занапред може да се окаже невъзможно. До смяната на политическото лидерство през 2012–2013 китайските ръководители може и да успеят да задържат високи нивата на растежа, но на много висока цена.</p>
<p><strong><em>*Нуриел Рубини е професор по икономика в Stern School of Business към Нюйоркския университет и съавтор на книгата „Икономики в криза”.</em></strong></p>
<p><em>Текстът е публикуван в сайта на „Project Syndicate”.</em></p>
<p><em>Превод: Георги Киряков<br /></em></p>
