Задънените улици на „модернизацията”

<p><strong>Това не е класов, а културологичен, дори бих казал &ndash; антропологичен разкол.</strong> Точно това са двата различни народа, които просто не се познават и не се разбират един друг. (Какво е написано в руската господарска литература за селянина? Някакъв нелеп образ на Платон Каратаев във &bdquo;Война и мир&rdquo;.)</p> <p>Това счупване се превръща в програмирана за столетия историческа трагедия за Русия. <strong>Всичките й имперски институции, включително и Църквата, в представите на селянина винаги са били на страната на господаря.</strong> Точно заради това и позволяват на болшевиките да разпъват генералите върху щиковете и да хвърлят кръстовете. Вековното напрежение не е могло да не експлодира и гибелта на романовската империя в революцията от 1917 г. е исторически предопределена. Но лидерството на революцията е в ръцете на много малка група хора, които в никакъв случай не са вождовете на този в същността си селски пугачовски бунт. Затова пък, те изкусно използват тази взривна енергия.</p> <p><strong>В енергията по разпада на Руската империя добавили своя принос и много от етническите й групи, справедливо смятащи себе си за подтиснати.</strong> Само че работата съвсем не е в това, че ръководството на болшевиките било, така да се каже, интернационално. И за руснака Бухарин, и за евреина Троцки, и за грузинеца Сталин, и за поляка Дзерджински, и за латиша Ласис преобладаващото болшинство от руския народ &ndash; 90% селско &ndash; е еднакво антропологически враждебно. Няма никакво значение националната им принадлежност, а това, че всички те са пасионарни носители на глобален идеологически проект.</p> <p><strong>Марксистката идея е толкова привлекателна и убедителна в своето просто обяснение на света, че макар и един път в историята на човечеството е обречена на оглушителен изстрел.</strong> Но руското селячество просто не влизало в марксистките уравнения. Ние изучаваме историята на гражданската война само според &bdquo;червените&rdquo; и &bdquo;белите&rdquo;, но не и според &bdquo;селските&rdquo; учебници. И заради това тя още не е известна. Парадоксът й е в това, че енергията на разкола между господаря и селянина е използвана от сила, която метафизически е още по-враждебна към селянина, отколкото господарят. Защо тези хора в тужурки, във френчове, с пенснета, които, ти се струва, че културно, цивилизационно са много по-чужди на руския селянин, отколкото неговият селски бащица, защо те побеждават? Защото руският селянин не може да прости на господаря това, което се е вършило векове.</p> <p>Парадигмата на разкол между елит и народ е съхранена и в други ипостази на руската държава. <strong>Болшевиките използват енергията на протеста, породен от срутването в началото на ХVІІІ в., но самите те възпроизвеждат същата система на огромен разрив между елита и народа.</strong> Система, при която властта гледа на народа като на неограничен резервоар от безправни роби за осъществяване на своите големи имперски или идеологически цели. Комунистическата номенклатура е също толкова безкрайно отдалечена от народа, както и дворянството. Чак в началото на 60-те издават паспорти на селяните. Те са същите роби.</p> <p><strong>Когато говорим за гражданската война, обикновено забравяме вторият й етап, който е още по-жесток и коварен &ndash; колективизацията.</strong> Това е уникално явление в световната история. Колективизацията е война на новия комунистически елит срещу обезоръжения народ. Ако гражданската война от 1917 &ndash; 1920 г. има своя вътрешна логика, то многомилионното жертвоприношение на колективизацията е чисто идеологическо и почти мистично. Древните ацтеки водели войни само, за да хванат пленници и да ги използват за свещените си човешки жертвоприношения. По същия начин по време на колективизацията и руското селячество без никаква видима цел е принесено ритуално в жертва от управляващите ацтеки на марксистките им богове.</p> <p>Последователно унищожавайки отначало господаря, а после и селянина, ацтеките-болшевики в края на краищата създали нова историческа атомизирана антиобщност &ndash; съветския човек. Главният Жрец-Палач Ацтек Йосиф благодарните потомци на оцелелите след 80 години нарекли &bdquo;Име на Русия&rdquo;. Само това ни стига, за да ни накара да се усъмним в душевното здраве на понеслата толкова изпитания нация и нейните телевизионни пастири.</p> <p><strong>Накрая се смени, само външно, и комунистическата доктрина. Но се запази непотопяемата номенклатура, а същата тази реалност на метафизичен разрив между елит и народ стана дори още по-видима. </strong>Съществуването на две Русии, стоящи намръщено една срещу друга на телевизионния екран е точно този фундаментален разкол, който е породен от &bdquo;модернизацията&rdquo; на Петър, а после създаден наново от &bdquo;модернизацията&rdquo; на болшевиките. Само че, за разлика от руския господар от ХІХ в., възпитан от класическата руска литература и изпитващ комплекс на вина пред селянина, новите четат модни автори и заради това не изпитват никакви комплекси.</p> <p><strong>Осъществени са всички златни мечти на партийно-кагебистката номенклатура, която и замисля перестройката в средата на 80-те години.</strong> До какво стигна тя в резултат на двадесет годишния цикъл? Пълна концентрация на политическата власт, така както и преди; огромно лично състояние, което тогава беше немислимо за нея, и напълно друг стил на живота (ту в Куршевал, ту в Сардиния). И най-важното &ndash; като управляващи те се отърваха от всякаква социална и историческа отговорност. <strong>Сега изобщо не им е необходимо да вият хорово &bdquo;Целта на живота ни е щастието на обикновените хора&rdquo;.</strong> Още тогава им се повръщаше от това лицемерие. Сега те сухо повтарят, че целта на живота им е &ndash; &bdquo;продължението на пазарните реформи&rdquo; и &bdquo;величието на Русия&rdquo;, макар че никой от тях не само, че не вярва в това, но и не знае, какво е. &bdquo;Непопулярните мерки&rdquo; на двадесетата (!) година от реформите за пореден път обещават на народа режим, реализиращ за същите тези двадесет години много популярни в тесен кръг мерки за лично обогатяване.</p> <p>Ние, както преди, съществуваме в контекста на двойното отчуждение, на двойната пропаст &ndash; не само на пълната дискредитация на властта в очите на политическата класа, но и на пълната дискредитация на цялата съвременна политическа класа в очите на обществото &ndash; пасивният обект на &bdquo;модернизацията&rdquo; от последните 20 години. <strong>Отново се оказахме в същата драматична ситуация, за която преди около век говорят веховците. Последните сто години от руската история ние се въртим в кръг, безнадеждно затягайки примката на времето. </strong></p> <p>От столетие в столетие упорито се повтаря системната грешка на нашите августейши модернизатори. Очаровани от техническите и потребителските плодове на вечно притегателния Запад и жадно искащи да ги овладеят и възпроизведат (&bdquo;внедрят&rdquo;) у себе си,<strong> нашите надменни управници с високомерно презрение отхвърлят корените на западната цивилизация, въздуха й, ненавижданият от тях въздух на Свободата и Човешкото достойнство.</strong><br />Заради това и се оказват тези модернизатори на скръбта след поредното мобилизационно изоставане отново и отново до счупеното корито с планини от чугун и стомана в душата на населението в страната и гниещи подводници и ракети. Заради това и ще си остане завинаги у нас Путин, каквато и фамилия да носи той в сегашната каденца.</p> <p>За сто без малко години великите злодеи на Революцията (Ленин, Троцки, Сталин) отначало се превърнаха в смешни безпомощни старци (Брежнев, Андропов, Черненко), а после поръсени с живата водица от номенклатурната приватизация &ndash; в млади спортни сексапилни нефтопритежатели (Путин, Абрамович, Тимченко). <strong>Тези чисто конкретни момченца са и истинските наследници на Октомври, последната генерация на неговия вожд, закономерният и неизбежен резултат от еволюцията на &bdquo;новата класа&rdquo;.</strong> Забележителният филм &bdquo;Animal Farm&rdquo;, гениалното предугаждане на Джордж Оруел. Животът е щастлив. Точно за тях десетките милиони жертви на столетния експеримент (неудачници в тяхната терминология) наторяваха почвата. Те няма какво повече да искат.<strong> За тях настъпи персонален фукуямовски край на Историята.</strong></p> <p>Те нямат и не могат да имат проект за бъдещето. Те вече са в у-вечността. <br />Ако всички тези нулеви уроди с тяхното обкръжение, прислуга и наследници в най-близко време не бъдат натоварени на луксозен &bdquo;воровски параход&rdquo; и не ги изпратят към гостоприемните пясъчни брегове на Сардиния, те ще се окажат и последните вождове на Русия.<br /><br />материалът е публикуван в grani.ru<br /><br />Превод от руски Веселина Гюлева</p>