За майстора и неговата дума

<p>Съществуват крещящи, изхабени от многото говорене думи и позабравени, останали от стари времена. Понякога тези загадъчни слова носят тайни послания, с любопитство надзъртат от миналото към нас. Ако забързани в ежедневието, не ги разберем, отново се връщат в тишината на вековете, те могат, свикнали са да чакат.</p> <p>От древността е достигнала до нас думата твърд. В Библията така е наречено първото небе, кристалният свод, разположен над небосклона. Той е украсен със звезди и разделя водите на небето от водите на земята, от неговите прозорци валят дъждовете. Като прилагателно твърд, амин на староеврейски по традиция се превежда с истина, така е, нека бъде извършено! Някога са употребявали буквите и като числителни, първата буква в еврейската азбука е алеф, гърците я наричат алфа, а последната &ndash; омега. Оттам идва и красивият израз, употребен в Новия завет: Аз съм алфа и омега, началото и краят, първият и последният &ndash; може би най-лаконичното определение на вечността, от Христос произлизат нещата и чрез Него съществува всичко. Истина, истина ви казвам, амин и амин четем в Евангелието &ndash; с това се потвърждава изреченото, има силата на клетва. В древността са вярвали, че енергията на думата остава, лъжата се обръща срещу този, който я е произнесъл. В тогавашния съдебен процес тъжителят и ответникът са се явявали сами пред съдията. За доказване на правотата на единия или другия са викали двама свидетели. Законоведи-застъпници, тези, които ние наричаме адвокати, не е имало, наддумването и позоваването на буквата на закона още не са на почит, в процеса са търсели Истината. Разбира се, допускали са възможността и свидетелите да излъжат. Тогава обвиняемият е имал още една, последна възможност: да се закълне в своята невинност.</p> <p>Колко жалко, че сега рядко си спомняме за силата на думите, не усещаме отговорността, която поемаме, когато казваме кълна се, произнасяме го повече по навик. За нас е дума като другите, често с нея опитваме да докажем спорни истини, за да се отметнем малко след това от тях: &ldquo;Тогава мислех така, даже на едно дърво не можеш да отречеш правото да се променя!&rdquo;&ndash; отговаря левият интелектуалец, известен писател, на упрека, че в миналото е бил член на терористична група. &ldquo;Като че ли моралът е риза, когато поискаш, можеш да я смениш? <br />Често си мисля за майсторите, завещали ни чудните къщи, мостове, църкви. Някои са влезли в историята, за други научаваме само от кратките приписки в манастирските книги: &ldquo;На майстор Захари &ndash; платени сто гроша&rdquo;. Имената на повечето за съжаление не са достигнали до нас. Но е останало направеното от тях, съграденото е трайно, служило е на много поколения&hellip; Сега старата къща е превърната в музей, топлината на дървото, ароматът на изложените вещи, снимките на стената ни връщат във времето. Обикалям в тишината и търся&hellip; Ето го: по обичая в основата на къщата винаги има един необработен камък, мъдрост, дошла от вековете, ни учи: и в най-съвършеното произведение, излязло от ръцете на човека, трябва да остане нещо недовършено. За да продължи той да работи.</p> <p>На спирката пред музея беше седнал възрастен човек. Приседнах до него: &ldquo;Моята къща ли? Ей там, малко по-нагоре е. Не е голяма като тази, но на нас ни стига. Сами сме си я правили. Аз не съм оттук, нямам си никого &ndash; заразказва той. &ndash; Реших да се задомя, срещнах едно момиче, харесахме се. Под наем в една стаичка живеех тогава, искахме дом да си построим. Бях събрал пари, но стигнаха само за едно малко място. Никога не бях правил къща, трябваше да питам някого, но нямах с какво да плащам надници. Отидох да се посъветвам с един съсед, бил е известен майстор навремето: &ldquo;Стар съм, момче, няма да мога &ndash; отказа той. &ndash; Краката вече не ме държат. Но ако искаш, ще дойда на мястото и ще ти казвам какво да правиш. Пари няма да ти взема&ldquo;. Така и направихме, доведох го, седна на едно столче: &ldquo;Ха сега, изкопай от тук до тук&hellip;&ldquo;. <br />Всичко с жена ми сами правехме, накрая платих само една надница, за гредата на билото трябваше мъж да ми помогне&rdquo;.</p> <p>&ldquo;А чувал ли си за необработения камък? &ndash; полюбопитствах. &ldquo;Е, не съм аз такъв майстор, момче, нали ти казвам, че само моята къща съм правил &ndash; подсмихна се той, &ndash; но знам, знам за този обичай&rdquo;. Каза ми тогава майсторът и аз го послушах. Сигурно и други неща не съм доизкусурил, но това ъгълче &ndash; нарочно го оставих. Поглеждам го често и се сещам&hellip; Хайде аз да ходя, че булката ме чака &ndash; с пъшкане се надигна той. &ndash; Не обича да остава сама, че около нас все празни къщи останаха. Скоро и ние ще си отидем и ще запустее всичко&hellip; &rdquo; <br />Вероятно стотици са изоставените села в страната ни. По-малки или по-големи, удобно сгушени сред хълмове и горички, тихо доизживяват дните си. Обезлюдени, по некролога на портата разбираш кога си е отишъл последният жител, тъжно е да се разхождаш из улиците, сред великолепните зидове от дялан камък. На най-видно място е училището, дворът му, сега потънал в бодили и храсти, някога е кънтял от детски смях. Наоколо необитаеми къщи, коя от коя по-хубави. Просторни и удобни, помислено е за всичко, градени са с мерак. Някои са полуразрушени, отдавна разграбени, обрасли отвсякъде&hellip; А във всяка дреболия виждаш ръката на стопанина: малкото дървено столче, захвърлено на двора, напомнящо за уюта на дома; прътите за брулене, грижливо закачени под стряхата; посадените рози пред входа, които ухаят година след година, упорито не искат да видят разрухата. Купените неща не са толкова много, в къщата почти всичко е направено от ръката на стопанина майстор, с любов и вещина.</p> <p>Докато разглеждам красивите удобни вещи, с тъга си мисля и за нашето време, за много по-стеснения ни свят. За нашия живот, протичащ между креслото пред телевизора, магазина и необходимостта да припечелваме като наемни работници. Съществуване на консуматори! Сещам се за множеството невежи, наричащи себе си майстори, пъплещи около нас с надежда за бърза и лесна печалба. И всички говорят, обещават&hellip; Не само парите многократно се обезценяваха в нашия живот, отвсякъде ни заливат потоци от думи. Думи, странно подобни на омазнените смачкани хартийки, които трупахме на купчинки, доскоро със стотици минаваха през ръцете ни. Думи, отдавна загубили своята ценност, измамни, понякога откровено лъжливи. Думи упойващи като производните на опиума или по-съвременните му разновидности, които ни водят към забрава&hellip; Платените думи напомнят ни за трийсетте сребърника от миналото. Думи, думи, думи&hellip;</p> <p>Уста Кольо Фичето, майстор Кольо, така са наричали съвременниците самоукия строител, с това име сме го запомнили и ние. Разказват, че пашата, поръчал прочутия мост на река Янтра, се усъмнил, като отишъл да го види: дали ще издържи? На което майсторът отвърнал лаконично: &ldquo;Ето, ще застана под него, ако се срути, над мен да се срути&rdquo;. В тези не толкова отдалечени от нас времена моралът, честността са се ценели наравно с умението. &ldquo;Дал съм дума&rdquo; &ndash; казвал майсторът и това е било достатъчно. И зографите, изписвали църквите, и резбарите, сътворили чудните плетеници на иконостасите, и търговците, и &ldquo;фабрикаджиите&rdquo; &ndash; всички те са сключвали сделките с обикновено ръкостискане, никой от тях не ни е оставил архив с разписки и квитанции&hellip; <br />Не е ли жалко, че във високотехнологичното време, в което живеем, търсим сигурност чрез посредници и параграфи, чрез буквата на закона? Престанахме да ценим думата, забравихме, че тя е едно от най-ценните неща в живота, това, което ни прави хора. Нашата дума &ndash; това сме ние, когато я употребяваме напразно, не пилеем ли себе си?</p> <p>Думата ни&hellip; Тя е с нас през целия ни живот, и в трудни, и в щастливи времена. Понякога е волна като вятъра, а се случва и да е тромава, трудноподвижна. Или е точна, отвежда ни до същината на нещата,&nbsp; или безбрежна &ndash; като звездното небе.</p> <p>Има светли, слънчеви думи, сочни и весели, с тях изразяваме радостта си от живота. Но има и нощни, потайни и сдържани, повече ни подхождат, когато сме тъжни. Има думи-заклинания, с тях в приказката отварят входа на пещерата със съкровищата, състоят се от сложни съчетания от звуци, трудни за запомняне и произнасяне. Но има и думи по-простички, обикновени. Но е още по-трудно да ги изречем: извинявай, сбърках, прости ми&hellip; Те също отключват нещо, и в другите, и в нас. <br />Най-ранните думи: мамо е първата, която произнасяме, тя ни сгрява през целия ни живот. И другата &ndash; обичам те, учи ни да даваме от топлотата на другите. Щастлив е, който успее да вмести живота си между тях.</p>