- 10 Sep 2020
- 153
- 4
Посещението на турския премиер Ердоган в София даде повод за събуждане на дискусия по далеч не най-важния за българското общество в момента въпрос – този за членството на Турция в ЕС. Заявка, че темата ще бъде използвана за трупане на политически дивиденти, дадоха депутатите от „Атака” по време на дискусиите по първия вот на недоверие към правителството на ГЕРБ. Тази демонстрация на най-верния съюзник на кабинета провокира някаква форма на дебат в Народното събрание относно провеждането на референдум за членството на Турция в ЕС, макар и все още на техническо ниво. Предварителните дискусии по темата за евентуален референдум дават поле за политически упражнения на всички партии и формации виждащи национализма като печеливша стратегия.
<p>От „Атака” продължиха своята „офанзива“, внасяйки свое предложение за референдум. Малко изненадващо и от Синята коалиция се обявиха за провеждането на референдум, макар и едва след евентуалното завършване на преговорите между Турция и ЕС.</p>
<p>Останалата извън борда на сегашния парламент ВМРО също се опитва да привлича медийно внимание като организатор на подписката за иницииране на референдум. С две думи, национализмът се завръща с пълна сила на политическата сцена. Доколко работеща обаче е тази стратегия?</p>
<p>Национализмът съпътства българската политика неизменно от самото начало на прехода. Той е използван от почти всички партии като средство за трупане на електорален актив. Антитурската реторика на БСП беше една от отличителните й черти в първата половина на 90-те. По-късно мекият национализъм беше използван при създаването на партии като ДСБ и ГЕРБ, а най-екстремната му форма послужи на „Атака” (да си спомним призива „Циганите на Сатурн“). Сегашният премиер също има своя принос в заиграването с тази тема, предлагайки създаването на списък с имена за българските граждани, като фамилията им задължително да завършва на -ов. <br />Прибягването към старата тактика безсъмнено е диктувано от електоралния срив на националистите. „Атака” е в състояние на свободно падане от изборите насам, като подкрепата за нея (2,7% според последните проучвания) поставя влизането в следващия парламент под сериозен въпрос. Притеснителното за хората на Сидеров е, че политическата практика на близки (във всяко отношение) до нас държави като Полша и Словакия сочи, че времето на национализма бавно изтича.</p>
<p>Несбъдването на очакванията за незабавно вдигане на жизнения стандарт след присъединяването към ЕС доведе до засилване на популистките движения в почти всички страни от Централна и Източна Европа. Символ на този възход станаха изборните успехи на партии като СМЕР („Посока“) на Роберт Фицо в Словакия и „Право и справедливост“ на братята Качински в Полша. Освен популисткия профил общото между двете бе, че сформираха управляващи коалиции с националистите – „Самоотбрана” в Полша и SNS в Словакия.</p>
<p>Резултатът обаче не бе изпълняване на обществените очаквания, а ненужно поляризиране на политическия живот. Кабинетът „Качински” не успя да изкара пълния си мандат заради корупционни скандали, а преди няколко месеца словаците пратиха Фицо в опозиция. Съдбата на националистите – след провала на последните избори „Самоотбрана” на практика не съществува, a словашката SNS едва преодоля изборната бариера и загуби половината си мандати в парламента.</p>
<p>В условията на икономическа криза и при спадащ рейтинг най-лесният път за политиците е да заложат на реториката на отрицанието и търсенето на виновник извън себе си. Независимо дали това ще бъде предишно правителство, ромите или съседна Турция. Такъв подход обаче може да бъде печеливш само в краткосрочен план. По право избирателите не повтарят протестния си вот за една и съща партия. За успешно и устойчиво присъствие на политическата сцена се изискват експертиза, визия и управленски умения. Шумотевицата около идеята за референдум може временно да измести вниманието на обществото за седмица или две, но няма да компенсира липсата на тези качества у една или друга партия.</p>
