- 10 Sep 2020
- 45
- 2
Турция се отказва от старите си съюзници в Америка и Европа
Европейците ли са виновни? Министърът на отбраната на САЩ Робърт Гейтс видя ЕС като основния играч, носещ отговорност за загубата на един от най-важните съюзници на Запада: „Ако има нещо вярно в това, че Турция се обръща към Изтока, не на последно място то се дължи на факта, че тя бе подтикната от онези в Европа, които отказаха на Турция органичното й обвързване със Запада”. Тоест: членството в ЕС.
<p>Дали Гейтс, който зае шефското място в Пентагона още при предишния президент Джордж Буш-младши през 2006 г., щеше да напише тази бележка в дневника на ЕС и през 2003 г., когато Анкара отказа да предостави територията си за втората ос на нападение срещу Багдад? Тогава Турция вече в продължение на 4 години беше официален кандидат за членство в ЕС, а през 2005 г. започнаха преговорите за присъединяването й. Но обръщането на Турция към Изтока се прояви още през 2002 г., когато ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР) начело с Реджеп Тайип Ердоган пое властта. Тенденцията се засили през 2007 г., когато ПСР получи абсолютно мнозинство.</p>
<p>Това, че Анкара фино примами израелците в клопката с кораба „Мави Мармара”, че после разпали пропагандна война срещу Йерусалим под зеленото знаме на Пророка и че накрая в Съвета за сигурност на ООН отхвърли заедно с Бразилия четвъртия пакет санкции срещу Иран, не се дължеше на ЕС, нито на някаква моментна тактика. Това бяха допълнителни сигнали за разместването на стратегическите приоритети в турската външна политика. (Пикантна забележка под линия: Ливан, в чието управление участват съюзниците на Иран от „Хизбула”, се въздържа.)</p>
<p>Веднъж директно се бие тъпана – например с демонстративната покана за посещение в Анкара на иранския президент Ахмадинеджад или на лидера на „Хамас” Машал. Друг път се действа индиректно, както в случая с флотилията, натоварена с хуманитарна помощ за Газа, в която участваше турски кораб. Основен организатор и спонсор е ислямската благотворителна организация IHH (International Humanitaire Hilfsorganization – Международна организация за хуманитарна помощ), на която различни служби приписват връзка с „Хамас”. За IHH колумнистът Семих Идиз на в. „Хюриет” пише: „Въпреки че няма доказателство за директна връзка, никой не би трябвало да се заблуждава, че правителството на Ердоган стои и морално и политически зад групата”. Случаят с „Мави Мармара” чудесно се връзва с онази промяна, предначертана още през 2001 г. в книгата „Стратегическа дълбочина” („Stratejik Derinlik”). Неин автор е настоящият външен министър Ахмет Давутоглу. Трактатът звучи като жалко подобие на геополитическа псевдонаука от началото на ХХ в.</p>
<p>Географията била съдба и трамплин, гласи основната мъдрост. За външния министър Турция е „епицентър на Балканите, на Средния изток и на Кавказ, следователно и център на Евразия”, ако не и направо на световната политика, защото тя се намира в средата на пояса, който се простира от срещуположното крайбрежие на Атлантическия океан през Средиземно море до Тихия океан. Към това се добавя религиозно-идеологическата претенция на Турция като „мюсюлманска свръхсила”, та нали Истанбул е била столицата на последния халифат.</p>
<p><strong>Една страна се открива като център на световната политика</strong></p>
<p>Във всички случаи традиционната роля на Анкара като външен страж на НАТО била неуместна скромност, поучава Давутоглу. Това било „самоотчуждението”, още повече че „мюсюлманите след разпадането на Османската империя непрекъснато са изтегляли късата клечка. ПСР ще поправи всичко това”. Финансовият министър Симсек добавя в подкрепа: „Ние вече не сме марионетки”. Ако Гейтс беше прочел тази книга, обявяването на вината на ЕС нямаше толкова лесно да излезе от устата му.</p>
<p>Анализатор от Вашингтонския институт за близкоизточна политика и критик на ПСР Сонер Кагаптай се отнася сериозно към подобни твърдения: „Западът не може да направи много, за да промени външната политика на ПСР”. Зависи тя какво иска да постигне и на каква цена. Дали целта е нова стратегическа ориентация или просто перчене и инатене? Дали Анкара иска да изтласка САЩ като основна сила от Средния изток и да омаломощи тяхното „континентално оръжие” Израел или просто провежда класическа политика на „кариерист”, който тук саботира, там пречи, за да изкара по-висока премия за своето сътрудничество?</p>
<p>Известно време върви и едното и другото, а общият знаменател гласи: „Увеличаване на опциите”. Класическата политика на Турция беше отбранителна и стабилна. Най-важният съюз с Америка беше насочен срещу СССР, второстепенният съюз с Израел – срещу напъващите се да бъдат мощни арабски страни (от Египет на Насър до Ирак на Саддам Хюсеин), както и срещу палестинците, които пък искат собствена държава, каквато Анкара на всякаква цена отказва на кюрдите.</p>
<p>Тази ясна позиция изчезна, защото и Големият враг на север – СССР, вече не съществува. Това предоставя на бившите клиенти на САЩ навсякъде необичайни свободи. Турция обаче играе със съвсем нови съюзници – с някогашния смъртен враг Сирия, с конкурента Иран, със съперника на САЩ Бразилия. Нов квартет от „престъпни държави”? Нека по-добре ги наречем отбор на ревизионистите или съюз на недоволните, които се стремят към първите редици на световната политика – с нарастваща икономическа мощ като Бразилия, с ядрено оръжие като Иран или с потенциал да пречи като малката Сирия.</p>
<p>При амбициозните се съчетават ограничени средства с още по-малко съзнание за отговорност – това е проблемът. Защото ако Турция искаше да играе посредника между палестинците и Израел, тя не би си лягала с техните смъртни врагове. Междувременно Ердоган нарича диктатора от Дамаск Башар Асад свой „брат”, докато двете държави провеждат съвместни военни маневри. (Преди 10 години Турция и Сирия бяха на прага на война помежду си.) Ако Анкара искаше да възпрепятства ядреното въоръжаване на Иран, тя не би организирала в последната минута интрига, която трябваше да парализира предстоящите санкции на ООН. Дори Москва и Пекин, най-преданите защитници на Иран до момента, не се оставиха да бъдат подмамени и гласуваха в Съвета за сигурност за наказателните мерки; Турция и Бразилия, избрани за членове на СС на ООН на ротационен принцип, единствени гласуваха срещу санкциите.</p>
<p><strong>Козът в турската игра, който обаче винаги цака, е вече не съвсем новото враждебно отношение към Израел. </strong></p>
<p>Първо, у дома, където анкета на Би Би Си от април, т.е. преди случая с флотилията за Газа, осветли, че 77% от населението имат негативно отношение към израелците. Второ, в арабския свят, където Ердоган се чества като новия герой на исляма, след като през 2009 г. на Световния икономически форум в Давос инсценира добре изчислен гневен изблик срещу израелския президент Перес („Вие знаете как се убива”).</p>
<p>Тук обаче турската игра се комплицира. От една страна, изкушението за Ердоган е направо неустоимо. Не един арабски диктатор или монарх през последния половин век се е стремил към надмощие в Средния изток: египтянинът Насър, сириецът Хафез Асад (бащата на Башар), иракчанинът Саддам Хюсеин, саудитската кралска династия. Днес Египет тъне в незначителност, Асад и Саддам са мъртви, Риад не може да реши дали да обединява сунитските държави срещу Иран или не.</p>
<p>От друга страна, има още един, който се опитва да заеме лидерския вакуум – иранецът Ахмадинеджад. Това, което се случва между Анкара и Техеран, не е смяна на съюзниците, а целеви съюз – на първо място срещу „големия” и „малкия сатана”. Но когато двама правят едно и също нещо, те и искат едно и също нещо: господство в региона. По пътя не логиката не могат и двамата да бъдат №1. Затова в по-дългосрочен план те са възприели поведение, водещо неминуемо до сблъсък – единият далеч на Запад, другият далеч на Изток, което засега им предоставя и на двамата предостатъчно пространство за действие.</p>
<p><strong>Египет губи значение, саудитите са нерешителни</strong></p>
<p>За Техеран ситуацията е ясна: няма други опции за страната, поне докато трае режимът на Ахмадинеджад. Ще продължава потисничеството вътре и силовата политика под религиозно прикритие навън. Турция трупа нови опции, но не може с тяхна помощ да изгради здрава къща. Може действително със своите тиради срещу бившите си съюзници в Йерусалим да спечели на своя страна „арабските улици”, но това няма да й донесе кой знае каква полза. Позицията на посредник между Израел и палестинците, която някога увеличи влиянието на Анкара както на Запад, така и в региона, сега е изгубена.</p>
<p>Централното местоположение („центърът на Евразия”), което външният министър Давутоглу не спира да възпхвалява, не е еднозначна благодат. Както и преди Турция иска да стане член на ЕС, а нейната „нова източна политика” – със Сирия, Иран и Хамас на гърба, не прави този труден интеграционен процес по-лек. Вашингтон, както за пореден път се видя и от словесния удар на Робърт Гейтс по ЕС, продължава да е най-горещият застъпник на Турция. Но тази Нибелунгова преданост, породена от статегически сметки, а не от симпатия, свършва там, където Анкара саботира американската политика спрямо Иран. По време на Студената война Турция и САЩ не можеха едни без други, затова Вашингтон сам веднъж реагира остро: когато след турската инвазия в Кипър беше наложено оръжейно ембарго. Междувременно СССР вече не съществува, а Анкара прави господството на Вашингтон в Средния изток спорно – както Иран. Стратегическото значение на Турция като аванпост намалява.</p>
<p>„Много амбициозна” нарича заместник-председателят на ПСР Суат Киниклиоглу новата външна политика на своето правителство. Хенри Барки, експерт за Турция във Фондацията „Карнеги”, един от най-старите изследователски институти във Вашингтон, си служи с по-твърда формулировка: „Турците страдат от надуто като балон възприятие на собствената си значимост.” Колумнистът на „Хюриет” Идиз лаконично говори за „мания за величие”.</p>
<p>Османската империя, която някога се простира между Балкана и Басра, действително е била велика сила, докато в края на ХІХ в. е унищожена парче по парче от Запада и Русия. След Втората световна война „болният човек на Босфора” започна да оздравява, разбира се под опеката на НАТО и в съюз с ЕС (споразумение за асоцииране от 1963 г., свободна търговия от 1996 г.). Това даде огромен тласък на икономическия растеж и модернизацията на Турция; велика сила не е, дори не е отзивчив и полезен посредник. Посредниците трябва да държат средата. Ердоган и неговият външен министър Давутоглу я напуснаха – без нужда и полза. Сирия и Иран, даже Бразилия от другата страна на земното кълбо не са ерзац за „стратегическата дълбочина”, която предлагат ЕС и САЩ.<br /><em></em></p>
<p><em>* Йозеф Йофе е издател и главен редактор на германския седмичник „Ди Цайт”. <br /></em></p>
<p><em>Превод от немски език: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА</em></p>
