- 10 Sep 2020
- 77
- 2
Сред дебелите томове на руската академична поредица "Литературные памятники" от втората половина на ХХ в. един тъничък привлече вниманието ми. В него с изненада открих "Житие и страдания грешнаго Софрония" – фотокопие на ръкопис, съхраняван в Ленинградската (дн. Санкт-Петербургска) библиотека "Салтиков-Шчедрин", съчетано с "разшифровка" на оригинала и превод на руски език. Прочетох го и разбрах – трябва да си натрупал собствено житие, за да можеш да състрадаваш на чуждото (вместо да го сричаш по задължение в училище и да слушаш отблъскващи разбори...).
<p>Изпитах удоволствие от старобългарския и сравнявах с руския превод – оттам ми влезе в очите запетая, сложена след съюза и (това пък насочи мисълта ми към съмнението дали често срещаната грешка в нашенски текстове не е привнесена от този език): "Имел я немного денег и купил дядин дом при жизни его. И, женившись, растратил деньги, имея надежду на ремесло свое".</p>
<p>Изречението в оригинала е: "...имахь азь мало пари ала купих дома стрыинаго вь животе его, и като са ожених разнесох ги, но имах надежда на занаять мои..." – след и-то няма знак. Ала нито пунктуацията (твърде бедна по онова време – точка, запетая, двоеточие, без главни букви в началото на изреченията, а само при започването на нов абзац), нито пък неточностите в превода на руски ме карат да спомена тази мъничка, но твърде значима книжка. Всъщност много ме развълнува съдбата на Софроний, понесъл неизразими физически и душевни несгоди колкото от бруталността на турските власти, побоищата, военните набези, толкова и от завистта, малограмотността и хитруванията на съотечествениците си. Разказва премеждията си със спокоен, незлоблив тон, с великодушието на препатил човек и споделя житейските си мъдрости (Понеже то есть вещъ природна: оучень члвкъ оученнаго любы: и прость простаго, и пiань пiаннаго, казва примерно по повод лошото отношение на неграмотните попове и архиерея грък към него заради умението му да чете).</p>
<p><strong>***</strong></p>
<p>Още малко ще остана при и-то. Вече казахме, че след едносричните съюзи без собствено ударение не се пише запетая, независимо от изискването за ползването на такава с последващите изрази, деепричастия, други съюзи и пр. В тази връзка съм си задавала въпроса: ами ако съюз от такъв вид стои пред обръщение? Обръщението е единична дума, употребена като вметната част в изречението (и съответно отделена със запетаи), ала може да бъде и разширено или придружено от частица (бе, ма, бре и др.), която стои плътно пред или след него и не се отделя със знак (Иване бре, ти какви ги вършиш!). И понеже в справочниците и граматиките не срещнах отговор, си изградих мнението, че неотделянето важи и за неударените съюзи. Примерно: И Стояне, от мен да знаеш, не си прав (а не: И, Стояне, от мен...) Но братко, ти тогава не дойде. Не само според правилата, а и съобразно интонацията (въпреки че както се твърди в Синтаксис/1994, "интонацията е явление, практически неподдаващо се на графическа организация и систематизация поради многообразието и богатството на нейните особености и нюанси").</p>
<p>В Български тълковен речник (БТР) от 2004 г. четем: "и межд. Изговаряно проточено, изразява: 1. Досада или яд. И, колко си невъзпитан! 2. Чудене. И, колко хубава къща!" Някой гледал-недогледал може да вземе междуметието за съюз и да сметне, че има случаи, в които след съюза и се пише запетая. От объркването има изход: понякога проточеният изговор се предава графически с повтарянето на буквата за съответния звук, издаван при някаква емоция (о, а, и). Така че ако се изпише Иии, колко си невъзпитан, съмнения в службата на и не остават. Тук е мястото да кажем, че в последните години буквите за удължените звуци се изписват слято, без малка чертица (ехооо, а не ехо-о-о; брееей, а не бре-е-ей...), което си е един вид улеснение.<br /> <strong></strong></p>
<p><strong>* * * </strong></p>
<p>Но да оставим запетаята, макар че има още много какво да се каже – примерно, че тя не се пише, когато непосредствено пред въвеждащия подчинено изречение съюз стои отрицателната частица не (Мобилизира всичките ресурси на своето същество не за да го изрази...; Върна се при него не защото го обичаше, а заради децата.), както и уточняващо наречие: само, тъкмо, чак, едва, даже, именно, дълго, много, малко, твърде и др. (Ще повярвам чак като видя с очите си. Момичетата отиваха на училище дълго преди да започнат занятията.) (Правописен речник/1983).</p>
<p>Да видим членуването – не, не става дума за пълния член ът/ят на съществителните от мъжки род в ролята на подлог в изречението, т.е. изпълнител на действието. Нямам намерение да възобновявам всенародното обсъждане във вестниците, по телевизията и интернет (пише се впрочем с малка буква) – изговориха се достатъчно приказки. Ще си позволя само да изкажа съгласие с едно наблюдение на Любослава Русева ("До пълната победа на бахура", в. "Дневник", ноември 2009): в никакъв случай не бива да се правят промени в езиковите норми, изхождайки от незнанието и неграмотността...</p>
<p>Нека се спрем на някои особености на членуването при съгласуваното определение, и то когато не е едно, а повече. Задължителното правило, че се членува само първото (Слънцето бе заседнало зад сините далечни планини на запад.), се нарушава в случаите на логическо изтъкване на второто, което също получава пълен член (...зад сините, далечните планини на запад). Две определения пред едно съществително се членуват и тогава, когато трябва да се посочат не един, а два обекта, и именно от определенията се получава информация за броя: получаващата и приемащата железница; за началния и крайния час; Преображенското и Илинденското въстание; минималната и дневната температура; индийският и бирманският посланик. Трябва да подчертаем, че тук няма логическо съгласуване и съществителното по правило задължително остава в единствено число (неправилно: индийският и бирманският посланици).</p>
<p>Интересно е съгласуването на такива съчетания със сказуемото, когато са в позицията на подлог в изречението. Може да бъде формално (Вчерашният и днешният разговор доказва, че...; Социалният и политическият живот се промени много през последните години.), т.е. с определенията се визират два предмета, но съществителното е едно и глаголът го "следва" в единствено число. А също така и логическо, тогава глаголът е в множествено число: Германското и съветското правителство подписаха договор за ненападение. Българският, френският и италианският историк изнесоха обширни доклади по въпроса. (Подробности вж. в: Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис. С., БАН, 1994.)<br /><strong></strong></p>
<p><strong>* * * </strong></p>
<p>Във въпросния том на граматиката е отредено много място и на съществителните имена като несъгласувани определения. Интересни са безпредложно свързаните, разделяни на две групи. В едната първото изразява конкретно количество (литър мляко, кола грънци, кошница ябълки, резен хляб...), а в другата – неконкретно (преспа сняг, браздулица пот...). Словосъчетанията от този род са многобройни и особено предпочитани в поезията, например: Една чешма поднася/ право в техните уста/ фонтан прохлада (Бл. Димитрова). Случват се и изрази с три последователни безпредложно свързани съществителни "с верижна определителна функция" (Имаше паница печени картофи. И камари порязаници хляб.) При необходимост от членуване пълен или кратък член получава само първото съществително (Резенът хляб и паницата боб ще са достатъчни да ми утолят глада.) А има и предложно свързани съществителни в ролята на несъгласувани определения и тяхното разнообразие е твърде голямо (село без кучета, мъж без пари, плат за покривка, костюм за лов, цвят от липа, спомени от войната, пътят към селото и т.н.).</p>
<p><strong>* * * </strong></p>
<p>И накрая да видим накратко едно положение, свързано с невъзвратните глаголи има и няма, което затруднява понякога пишещите и коригиращите. В Синтаксис/1994 се казва: "Отделни изречения се образуват със старата родително-винителна форма на съществителното име или с друго местоимение във винителен падеж: При самото знаме нямаше никого (Ив. Вазов). Само Огнянова нямаше там (Ив. Вазов)". На практика обаче много често не само говоримо, а и писмено на преден план излиза именителната форма. Според правилото би трябвало да бъде: Има ли някого тук? Няма никого. Ала ако в художествено произведение герой се обърне към друг, ще рече: "Джон, има ли някой горе?" А онзи ще отвърне: "Няма никой, идвай!" Защото във всекидневието така се говори...</p>
