- 10 Sep 2020
- 164
- 10
Във вторник в сградата на Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД) се проведе дискусия за съдебната реформа и изпълнението на наказанията в България с участието на правосъдния министър Маргарита Попова, председателя на Върховния касационен съд (ВКС) Лазар Груев, омбудсмана Константин Пенчев и други представители на държавни институции и неправителствени организации. По време на събитието ЦИД представи своя аналитичен доклад „Пенитенциарната политика и система в Република България”. Основните изводи в доклада са, че българските затвори са сред най-пренаселените в ЕС и че лишаването от свобода продължава да е най-често използваното наказание в страната ни. През първото полугодие на 2010 г. почти половината от всички осъдени са получили ефективни присъди.
<p>Като други проблеми, свързани с местата за лишаване от свобода, са посочени остарялата материална база, лошите битови условия, ниската трудова заетост и трудностите при осигуряване на медицинско обслужване и образование. Всъщност всички тези констатации са отдавна известни. Според препоръките на ЦИД проблемите могат да бъдат решени със законодателни и практически промени, например чрез разширяване на прилагането на наказания, които не са „лишаване от свобода”, и въвеждането на повече програми в затворите за субституираща терапия на зависими от наркотици. Защото по официални данни над 10% от лишените от свобода у нас са наркозависими.</p>
<p>В последвалата дискусия се обособиха два източника на проблемите в наказателно-изпълнителната политика и система: липсата на пари и остарялото мислене.</p>
<p>Според омбудсмана Константин Пенчев условията в затворите, които нарушават човешките права на затворниците, не могат да бъдат оправдани с липса на ресурси. „Пари никога няма достатъчно, но човешките права са ценност, която е над всичко друго”.</p>
<p>През 2010 година омбудсманът е разгледал 81 жалби на лишени от свобода. Сред най-честите оплаквания са липса на достатъчно възможности за трудова заетост, търсене на съдействие за преместване в друг затвор, грубо и унизително отношение от страна на служители в затвора или тяхното бездействие. Пенчев отбеляза, че в България има общо около 300 места, в които не се влиза доброволно – арести, психиатрични клиники, изтрезвители, затвори и други. Би трябвало във всички тях да има възможност за внезапен обществен контрол по всяко време на денонощието с цел да се проверява дали се спазват човешките права.</p>
<p>Министър Попова категорично заяви, че въпреки кризата от нея няма да чуят, че нищо не може да се направи за подобряване на условията в затворите и арестите, защото няма пари. „Пари трябва да се намират, макар и малко, макар и за по-малки крачки, но бавно и последователно трябва да се върви в правилната посока”.</p>
<p>До момента по приетата през 2008 г. Стратегия за развитие на местата за лишаване от свобода за периода 2009–2015 г. са направени единствено законодателни промени в Закона за изпълнение на наказанието и правилника за прилагането му, което не е достатъчно. Миналата година правителството е одобрило програма за подобряване на условията в някои от местата за лишаване от свобода, обсъждат се начини за справяне с изключителната пренаселеност там. Но реформата в пенитенциарната система не може да бъде дело само на правосъдното министерство, с нея трябва да се ангажират социалното, образователното и здравното министерство.</p>
<p>Важен акцент в изказването на министър Попова беше, че сме много изостанали по отношение на ресоциализацията и реинтеграцията на хора, които са били лишени от свобода, но не търсим чуждия опит на утвърдените демокрации. По думите й съпротивата срещу хуманизирането на пенитенциарната система идва от ретроградния манталитет, насаден от тоталитарната държава. Масово е мнението, че единственият начин за превъзпитание на един престъпник е той да бъде за дълго време изолиран от обществото, т.е. колкото по-продължителна е присъдата лишаване от свобода, толкова по-големи са гаранциите, че наказанието ще е успешно. Тази реторика показва не само липса на хуманизъм, но и на просвещение. С нея няма как да се превърнем в европейска държава, подчерта Попова. Смяната на мисленето е сложен и продължителен процес, който не може да се случи без помощта на европейски експерти.</p>
<p>Част от участниците в дискусията се обединиха около тезата, че реформите в сферата на наказателното право се измерват почти само със законодателни промени. А законодателните промени сами по себе си не решават проблемите.</p>
<p>Показателно в това отношение беше изказването на председателя на ВКС Лазар Груев, Той посочи заблудите, с които трябва да се преборим. На първо място с това, че наказателното право е панацея за всичко – винаги при появата на обществен проблем, се пристъпва към промяна в Наказателния кодекс (НК), като се криминализира поредното деяние, сочено като опасно. Втората заблуда е, че повишаването на наказанията ще реши проблема с престъпността. „Не познавам парламент, който да е направил радикален преглед на наказанията в особената част на НК и да е пристъпил към тяхното намаляване.” А третата заблуда, която се внушава от редица отговорни фактори в държавата е, че не трябва да има друга мярка за неотклонение извън задържането под стража. Факт е, когато съдилищата постановяват друга мярка за неотклонение или изменят задържането под стража в по-лека мярка, управляващите веднага ги обявяват за зависими от престъпниците.</p>
<p>Интересна гледна точка представи Иванка Иванова от Институт „Отворено общество”: „Искам да възразя на трайно установената практика у нас липсата на пари и определени характеристики на народопсихологията ни да се използват като извинение за провалите в българската наказателна политика.” Според нея е тежък проблем това, че приоритетите на пенитенциарната политика не достигат до съзнанието на управляващите. А причината е, че дълги години те се бъркат с приоритетите на полицията и прокуратурата, които са насочени към засилена криминализация на дребната престъпност. В резултат от тази политика затворите са пълни с бедни, безработни и неграмотни хора, които не могат да си позволят адекватна степен на правна защита пред съда. Това са хора, отхвърлени от обществото и от управлението и те не могат да наложат своите искания за спазване на човешките права в местата за лишаване от свобода – техните гласове просто не се чуват. Затова и бюджетните излишъци, които бяха преразпределени от предходните три правителства, са отивали не за подобряване на условията в затворите, а за „инфраструктурни проекти и други глупости”. По отношение на народопсихологията Иванова подчерта, че всъщност няма обществен дискурс за нуждата от по-строги наказания за престъпниците. Разговорът за престъплението и наказанието в публичното пространство се диктува от полицията и прокуратурата.</p>
<p>Проведената дискусия за пореден път постави известни проблеми, които от много години периодично се обсъждат публично, но това не води до никакви последствия.</p>
<p>Налице е мания за постоянно изменяне на НК и увеличаване на санкциите. След последните законодателни промени в особената част на НК вече почти няма престъпления, които са наказуеми с по-малко от пет години лишаване от свобода. Статистиката сочи, че най-прилаганото наказание у нас продължава да е лишаването от свобода – и по закон, и по съдебна практика. Този факт показва липса на култура на наказанието, показва неразбиране на целите на наказанията. Дават ли си сметка законодатели и съдии, че е почти абсурдно ресоциализирането на един човек, прекарал повече от 4 години в затвор? Така поне твърдят западните специалисти. Но техните твърдения намират отражение и в практиката. Неслучайно Лазар Груев посочи като пример Германия, в която има две основни наказания – срочно и безсрочно лишаване от свобода и глоба.</p>
<p>Съотношението между лишаването от свобода и глобата е 30 към 70% в полза на глобата. А от 30-те процента присъди за лишаване от свобода повече от половината се отлагат условно. Модерната тенденция в развитието на санкционната система в Европа е разширяване на приложението на пробационните мерки. Но пробацията не трябва да се схваща като наказание, както е в България от 2004 г. насам, когато тя беше включена в НК. Според председателя на ВКС дори е противоконституционно, когато при условно отлагане на наказанието „лишаване от свобода”, по време на изпитателния срок у нас се налага друго наказание съгласно НК, а именно пробация.</p>
<p>Защото пробацията е мярка за въздействие, за надзор и за превъзпитание и така е уредена във всички утвърдени демократични държави.</p>
<p>Затова по негово мнение проблемите в наказателно-изпълнителната система няма да се решат даже и да се намерят много пари, даже и да се построят затвори като слънце и да осигури трудова заетост на затворниците. Необходимо е преосмисляне на философията на санкционната система в българското наказателно право. А това очевидно може да се направи само с лансиране на култура на наказанието – както сред обществото, така и сред представителите на трите власти и медиите.</p>
<p>Не мога накрая да не отбележа, че в дискусията изобщо не беше отделено внимание на корупцията в местата за лишаване от свобода. В нито едно изказване не беше засегнат въпросът за нерегламентираните контакти между служители на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) и затворници. А напоследък се увеличават разкритията за различни корупционни схеми, за привилегировани затворници, за неспазването на човешките права в арестите и затворите. Нелогично е разкритията за случващото се в българските места за лишаване от свобода да остават извън вниманието на участниците в подобни обсъждания.</p>
