Упадъкът на Запада

<p>Но критиците пропускат нещо също толкова важно: упадъкът е един от най-великите мотиви в западната култура &ndash; като се започне от творбата на Хезиод &bdquo;Дела и дни&rdquo;, датираща от зората на гръцката цивилизация, до по-познатата, макар и посредствена творба на Освалд Шпенглер от началото на ХХ век (&bdquo;Упадъкът на Запада&rdquo;).</p> <p><strong>Темата за упадъка се повтаря в нашата история като безмилостен рефрен, породен не от страха от промяната &ndash; въпреки че основен двигател на промяната е Западът, а от страха от провала.</strong> Тя не е просто част от нашето юдейско-християнско наследство: преди падението на лошите ангели в християнството в гръцката митология вече го имаше падението на титаните. И в двата случая наследниците на тези истории носят спомена за непоправимата загуба.</p> <p>Безбройно много са философските и литературни вариации по темата. В &bdquo;Тимей&rdquo; на Платон прогресивната дегенерация на човечеството е прекратена единствено чрез божествена намеса. В &bdquo;Изгубеният рай&rdquo; Джон Милтън описва борбата на ангелите толкова страховито, че Бърнард Броуди я използва като въведение в една от книгите си за атомната бомба. Дванадесет години преди Шпенглер Андрей Бели проявява доста по-голямо въображение от немския автор &ndash; огънят в началото на ХХ век, който започва да поглъща целия свят: <strong>&bdquo;Събитията достигат точката на кипене. Цяла Русия гори. Огънят се разпространява навсякъде. Духовната мъка и човешката тъга се сливат с националния траур и резултатът е огромен червен ужас&rdquo;.</strong></p> <p>Темата за светлото бъдеще на човечеството е вторична за западната култура. В повечето случаи това бъдеще, прокламирано от революционерите, стига до катастрофален край &ndash; миналият век изобилства с доказателства за това.</p> <p><strong>Западните автори &ndash; дори и тези, често цитирани заради ентусиазма, с който описват историята, са носители на солидна доза песимизъм.</strong> Имануел Кант например, чийто проект за вечен мир спечели толкова похвали, заявява, че нищо правилно не може да бъде създадено от усуканото дърво на човечеството.</p> <p>Това води до заключението, че европейците никога всъщност не са успели да повлияят на американците, в чиято Райска градина липсва съществен герой &ndash; змията. Тази липса, ако дръзнем да я наречем така, е особено очевидна в администрацията на Обама, която се разпростира във всички посоки без страх от бури или опасни промени във времето (настроенията). Американският президент трябва да препрочете Хърман Мелвил &ndash; един от най-великите американски писатели.</p> <p>Без съмнение съществува явен риск в темата за упадъка &ndash; обезсърчение, заплашващо човешкото предприемачество, или по-лошо &ndash; проява на самодоволство в падението. Човек може да се отдаде на упадъка &ndash; и публичен и личен, и дори да открие утеха в него: <strong>ако така стоят нещата наистина, какво бихме могли да направим ние?</strong></p> <p>Но все пак най-силните моменти в темата за упадъка остават ретроспекцията и размишлението, които ни позволяват да се поучим от грешките и да си изградим преценка за състоянието на етична вцепененост, в което е изпаднал светът. <strong>Нациите, които отказват да изучават своето минало, никога няма да достигнат историческа зрялост. </strong></p> <p>Може би точно това е аспектът, в който западните страни имат истинска преднина над Русия и Китай &ndash; те прекараха десетилетия в опити да разберат бездната, в която са пропаднали. В днешни дни европейците са наясно какво е да си &bdquo;насред развалините на велика буря&rdquo;, както Балзак описа оцелелите от Френската революция.</p> <p>Само размишлението и спомените ще ни дадат силата да видим потенциалните нови заплахи, породени от насилието и заблудите на нашето време. Те представляват първата стъпка от предотвратяването на тези заплахи. <strong>Ако кланетата в миналото са забранени теми, как бихме могли да осъдим настоящите? Ако връзките между Пекин и Пол Пот бъдат цензурирани в процеса Камер Руж; ако не са налице сериозни усилия за потвърждаване броя на жертвите от културната революция в Китай; ако архивите от ГУЛаг и от войната в Чечения все още са засекретени и прикривани от руските власти &ndash; какво отношение бихме могли да очакваме от тези страни при бъдещи кланета?</strong></p> <p>Самоанализът, когато е необходим, не е достатъчен, за да бъдем сигурни. Западният свят все още има да се справя с наболели проблеми: прогресивното забравяне на големи въпроси, които преди владееха мислите ни, доведе до стесняване на интелектуалния ни живот &ndash; точно както се увеличи възможността за достигане на нови хоризонти с развитието на съвременните средства за комуникация. <strong>Отмъщението на сакралното с гръмовното завръщане на религията в нейните най-насилствени и унищожителни форми, насочено към духовната празнота в нашите общества, е още едно голямо предизвикателство, което досега не е намерило друг отклик освен оръжията.</strong></p> <p>Работата по тези теми едва започва на Запад. Но паметта на народите и на отделните индивиди е началото на всяко психологично лечение. Оттук идва и значимостта на темата за упадъка.</p> <p><strong>Целта на тази тема не е да увековечи дадена култура, която се намира в своя заник, нито пък да извести настъпването на &bdquo;Азиатска ера&rdquo; без много размишления.</strong> Какво означава това за толкова обширно географско пространство? И кой може да каже дали последствията от него ще са добри или лоши?</p> <p>Бъдещето би било малко по-ясно, ако си извадим заключения от простата истина: <strong>тези, които притежават най-добрите инструменти, за да творят историята, са също така тези, които най-добре осъзнават нейния трагичен характер.</strong> Големите нещастия на ХХ век са част от нашето наследство. Ние сме създания на упадъка и бездната, жадни за възраждане и спасение. Много народи биха разпознали себе си в този образ.</p> <p><em>Превод: Славчо Гаврилов</em></p>