Турция най-накрая надживя Ататюрк

<p>През последните десетилетия турската армия е сваляла правителства четири пъти, така че тази новина не беше голяма изненада. <strong>Шокиращото беше това, че за първи път на генералите им беше потърсена сметка. &bdquo;Всеки трябва да разбере това правилно, написа Гюлай Гьоктюрк, известен либерал, и добави: Военното опекунство е вече в историята&rdquo;.</strong> Би могло да се добави също, че Турция най-накрая започва да се превръща в по-демократична страна, където избраните политици, а не самоназначили се офицери имат последната дума.</p> <p>Старият военен &bdquo;попечителски режим&rdquo; беше изграден върху идеята, че <strong>турският народ и избраните от него представители не са достатъчно умни, за да управляват страната.</strong> Генералите, които установиха тази система, се уповаваха в личността на Кемал Ататюрк. Военен герой, който спасява Турция от окупация през Първата световна война, основава Турската република през 1923 г. и провежда обширна програма за модернизация на страната по западен модел.</p> <p>Това, което рядко се разбира от Запада днес, е, че <strong>тази модернизация имаше своите ползи (особено за правата на жените и образованието), но тя не беше нито демократична, нито либерална. </strong>Това е така, защото Западът през 20-те и 30-те години, когато Ататюрк търсеше насоки за своята програма, със сигурност не беше &ldquo;царство&rdquo; на либералната демокрация. Това беше златната ера за авторитаризма и Ататюрк и неговите съюзници следваха този почин в създаването на новата Турция.</p> <p>Създадената система беше базирана на култ към личността на &ldquo;върховния лидер&rdquo; и още три стълба. <strong>Светски авторитаризъм, който потиска дори най-умерените религиозни групи. Асимилаторски национализъм, който обявява извън закона всички нетурски малцинства като кюрдското и доминиращата роля на правителството в икономиката.</strong> След Втората световна война кемалистите бяха принудени да приемат многопартийната система. Но тази идеология (кемализмът) си остана официална и при евентуално бъдещо еманципиране на правителството военните биха могли да се намесят, както и направиха в няколко случая.</p> <p><strong>Тази квазидемокрация оцеля до ХХІ век, но започна да се разпада през последното десетилетие.</strong> ПСР, която дойде на власт през 2002 г., е част от промяната. Както са и законовите промени, подкрепени от ЕС, които позволиха свобода на словото и премахване на авторитарните институции като държавните съдилища за сигурност.</p> <p>Най-категоричните промени настъпиха в турското общество. <strong>Консервативният ислямски лагер най-после разбра, че западният либерализъм би могъл да бъде полезен, а не напаст, и възприе процеса на европейска интеграция след десетилетия на обвинения към него, причинени от натиска на кемалистите</strong>. Мюсюлманската средна класа, която се появи след освобождаването на пазарите, се дистанцира от ислямската идеология и започна да подкрепя светския либерализъм. В отговор на това кемалистите предложиха повече национализъм и задълбочаваща се параноя.</p> <p><strong>Резултатът е нова, посткемалистка Турция.</strong> Отминаването на кемализма като официална доктрина е нещо добро, а за епохата на идеологическите режими е отдавна минало. Някои критици се опасяват, че новият елит &ndash; религиозните консерватори, ще се окажат също толкова нетолерантни, както генералите преди тях. Този страх е преувеличен. <strong>Това, което подкопава кемализма &ndash; нарастващият плурализъм на турското общество, ще устои на всеки нов опит за авторитаризъм.</strong> Трудно може да се каже, че ПСР е партия на демократи от Джеферсънов тип. Както и другите турски партии, тя е йерархична, нетолерантна към критики и нетърпелива да манипулира медиите, но се е доказала като достатъчно прагматична да се учи от грешките си. <strong>Нейните лидери остават много по-либерални от старата гвардия по много въпроси, включително правата на кюрдите и християните.</strong></p> <p>Все пак, за да се консолидира демократичният напредък на Турция, страната се нуждае от нова конституция, която гарантира всички права, свободи и разделение на властите. Този нов устав трябва да лимитира властта на централното управление и да увеличи тази на местните власти, като в същото време създаде надпартийна съдебна власт, автономни университети и въведе отчетност за политиците и бюрократите. <strong>И още нещо по-фундаментално, за разлика от предишните конституции, поправяни от кемалистите, чието мото беше &ldquo;за хората въпреки хората&rdquo;, новата конституция трябва да бъде направена за хората от самите тях.</strong><br /><br />&nbsp;<em>Авторът е турски журналист и автор на предстоящата да излезе книга &ldquo;Ислямският пример за свобода&rdquo;.</em></p> <p><em>Превод: Славчо Гаврилов</em></p>