Търси се брюкселският Макиавели

<p>Но въпреки това Европейският съюз трябва да ги намери: в днешната динамична среда, белязана от преразпределение на глобалната сила и с растящата несигурност, свързана с това ново преразпределение, ЕС не може просто да седи и чака, защото или ще бъде изхвърлен зад борда, или още по-лошо, ще бъде маргинализиран.</p> <p>Не знам дали &bdquo;Владетелят&rdquo; на Макиавели е на видно място по лавиците, изпълнени с хайку, в личната библиотека на Херман ван Ромпой, но беше добре президентът на Европейския съвет да присъства на извънредната среща на лидерите на ЕС на 16 септември, където се обсъждаше външната политика на съюза и по специално стратегическите му партньорства.</p> <p>Истината е, че Европейският съюз едва ли ще стане стратегически играч без по-нататъшно развитие на отношенията с останалите глобални участници. Но тази положителна стъпка без съмнение ще се окаже предизвикателство не само защото ЕС е несигурен участник в стратегически дебати, но и защото концепцията за стратегическо партньорство е доста неясна, дори в главите на европейската администрация.</p> <p>Като начало, няма официален документ за европейско стратегическо партньорство и вероятно с материята са запознати само няколко души. Няма също така ясна дефиниция какво означава стратегическо партньорство. Това води до неяснота относно същността на самото партньорство и за участниците в него.</p> <p><strong>Как може Европейският съюз да иска да има стратегическо партньорство без съгласие относно значението му и относно участниците в него?</strong></p> <p>Няма грешка, това не е само концептуален проблем за академично обсъждане, това демонстрира липсата на стратегическа перспектива пред ЕС, поставяйки идеята в риск и хвърляйки съмнение върху способността на съюза да действа като глобален стратегически партньор. Освен това, доколкото стратегическото партньорство съществува, то създава очаквания в част от страните партньори &ndash; както в онези, които вече са придобили статус на стратегически играчи, така и в онези, които се стремят да го придобият.</p> <p>Внимателен преглед на документите на ЕС обаче разкрива че Европейският съюз има сключени&ndash; или е в процес да сключи &ndash; девет стратегически споразумения за партньорство с други страни: Канада, Съединените щати, Мексико, Бразилия, Южна Африка, Русия, Китай, Индия и Япония.</p> <p>Бързият поглед върху този списък повдига доста въпроси. Несъмнено не всички стратегически партньорства са еднакви. Някои от гореизброените страни са с установен статус на стратегически играчи, но ЕС обмисля да установи с тях стратегически партньорски отношения по-скоро неформално. Други са изгряващи сили, с които обаче ЕС намира за разумно да подпише официален документ, наречен &bdquo;стратегическо партньорство&rdquo;, като отговор на стремителното изкачване на тези &bdquo;новодошли&rdquo; на глобалната сцена.</p> <p>Всяко стратегическо партньорство е различно. Стратегическото партньорство със Съединените щати е най-важното от всички. Стратегическите ни партньорства с Русия и Китай и до известна степен с Бразилия и Индия са по-общи, но също така важни за справяне с настоящите глобални предизвикателства и заемат централно място сред целите на европейската външна политика. Страните от БРИК могат да бъдат определени като основни партньори. Канада и Япония са естествени съюзници на ЕС. Страни като Южна Африка и Мексико са по-скоро регионални партньори, отколкото глобални такива.</p> <p><strong>Следващият логичен дискусионен въпрос, който е не по-малко предизвикателство за лидерите на съюза, би бил: какво целим с подписването на тези стратегически партньорства?</strong></p> <p>Твърде често тези партньорства са отделени едно от друго и са по-скоро от двустранно и регионално значение, а не от глобално. Не е казано, че всички стратегически партньори трябва да се третират еднакво, но би трябвало да има някои общи елементи за всяко партньорство, които са необходими за хоризонтална координация, например: реформа на управлението на глобалните процеси, спиране разпространението на ядрено оръжие, справяне с климатичните промени. Проблемът обаче е, че има липса на хоризонтален диалог на ниво ЕС, което лишава стратегическото партньорство от наистина стратегическо действие.</p> <p>Европейската служба за външни отношение, новият дипломатически орган на ЕС, би могла да стане част от решението на проблема, но всичко ще зависи до голяма степен от това дали тази служба ще заработи, което само времето ще покаже.</p> <p>В края искам да кажа, че все пак оставам песимист относно вероятността ЕС да отговори на всички въпроси, повдигнати тук. Това, което е по-важно обаче, е, че тази полемика полага началото, а не края на съживяването на стратегическия дебат в рамките на ЕС. Все пак би било добре Макиавели да се спотайва там някъде в Брюксел.</p> <p><em>*Томас Ренард е изследовател и член на Кралския институт за международни отношения, базиран в Брюксел, където специализира европейски стратегически партньорства.</em></p> <p><em>Превод от английски Георги Киряков<br /></em></p>