- 10 Sep 2020
- 198
- 17
Бях първата, която през 2001-ва казах: „Не си давам парите за българско кино”. Поводът за позицията ми бе проектът „Откраднати очи” на режисьора Радослав Спасов, сценарист Нери Терзиева. След телевизионния „Гори, гори огънче”, посрещнат с националистическа враждебност и истерии, „Откраднати очи” щеше да бъде вторият по рода си опит да се направи игрален филм за трагичния „възродителен процес”.
Предстоеше поредният конкурс на НФЦ за разпределяне на държавни субсидии. Едва бяха отшумели и злостните реакции по адрес на великолепния документален филм на Татяна Ваксберг „Технология на злото”, ето че ново заглавие щеше да възпали обществения дебат, катастрофирал и при двата филма до агресивен национализъм.
<p>Заедно с мен, като представител на Българския хелзинкски комитет, и още 9 други „общественици”, между които отбелязвам името на вдъхновителя на нестандартния ни протест Деян Кюранов – Център за либерални стратегии, поискахме в писмо до Националния филмов център да не се отпускат пари за „Откраднати очи”.</p>
<p>Заявихме ясно, че българското общество още не е готово да промишлява вината си за насилието, което стори на турците от Яблоново, Джебел, Кърджали. Пред “24 часа” тогава уточних: „Не съм съгласна да си давам парите като данъкоплатец за проект, в който ще участва Радослав Спасов – оператор на „Време разделно” на режисьора Людмил Стайков!”1 Разбира се, оплюха ни. Имаше и такива заглавия: „Цензурират Нери”. <br />Скандалният ни жест към НФЦ повлия на комисията. През май 2001-ва Радослав Спасов не получи левовете, с които щеше да направи филм по драматичната история на уважаваната от всички нас Нери Терзиева. В следващата сесия обаче нещата си дойдоха на място. Доколкото си спомням, същите членове на филмовата комисия гласуваха в полза на проекта, така че през 2003 година филмът „Откраднати очи” тръгна към екрана. <br /> <br /><strong>Имат ли съзнание кинотворците за държавния харч?</strong><br /><br />Темата „държавни пари – данъкоплатец – българско кино” не беше популярна тогава. Дори беше някак неприлично да навираш в очите на филмовия елит такава просташка подробност. Съществува устойчив мит за кинаджиите, че съставляват най-адекватния художествен, граждански и политически елит. В този смисъл манталитетът им е някак си метафизичен, нематериален! През годините на соца обаянието на образованието по филмова режисура и операторство бе превърнало задълго НАТФИЗ в българската Сорбона. В годините на прехода обаче този елит се усука около себе си. С една дума – замълча.<br />Тъй като не съм кинокритик, ще взема само 2 заглавия от българското кино – “Откраднати очи”, произведен през 2004 г. и “Зад кадър”, произведен през 2009 г. И за двата филма съм давала своите данъкоплатски пари, а от екрана са ми показвали, че авторите слабо се интересуват от този факт.<br />И вата филма най-откровено се разполагат на терена на правата на човека, а екранът отново ми е показвал, че авторите слабо се интересуват от този факт.<br /><br />Във филма „Откраднати очи” актрисата Весела Казакова, изпълнителка на ролята на Атен – туркиня, която изгубва детето си по време на бунтовете на насилваното да смени имената си местно население, получи първа награда на филмовия фестивал в Москва. Филмът бе отличен и на някои фестивали с фокус етническа толерантност. Още на сценарно равнище личаха авторските очаквания филмът да спечели тъкмо на полето на европейския дебат за междуетническа толерантност. Похвално, разбира се.<br />Броят на зрителите му остана почти незабележим, а темата му предизвика вяли реакции. Навярно българските кинопоколения през 2003-та като за последно са изгледали безрезултатните усилия на дипломираните от НАТФИЗ режисьори. Образно казано, децата на демокрацията сякаш бяха преяли от несръчния филмов език, от авторските претенции да изглеждат умни, мъдри и метафизично уморени. Зрителят бе избрал американските филми, презрително наричани и от постсоцкритиката „комерсиални”, като вече десетилетие обръща гръб на собствено нашите теми.</p>
<p><strong>Това обаче е едната страна на въпроса</strong></p>
<p>Радослав Спасов бе реализирал проблема за насилието над друговерските ни сънародници по такъв начин, че едва ли скоро някой в България ще дръзне да направи филм за същото. В сравнение с албанско-македонската драма “Преди дъжда” („Златен лъв” – Венеция, 1995) на младия Милчо Манчевски, “Откраднати очи” изглеждаше като потиснат първолак. Авторите на филма откраднаха националния дебат. Жестоката тема за геноцидните действия на българската комунистическа държава бе подменена от един миловиден, озъртащ се във всички посоки – да не би да не угоди някому – филм. „Откраднати очи” искаше повече да се хареса на „Амнести интернешънъл” и хелзинкските комитети на Европа, отколкото на своите зрители. Някогашният оператор на „Време разделно”, останал в историята на киното с блестящо заснети кървави сцени на насилие над българите, бе сътворил безличен филм. Политическата му коректност напомня на фразата на един български поет: „Да говориш за комунизма скучно, значи да говориш против комунизма”.<br /><br /><strong>Ключови теми за обществото замират в киното ни</strong><br /> <br />Тази година София Филм Фест бе открит с филма „Зад кадър”. Лично съм изслушала и прочела десетки интервюта с режисьора Светослав Овчаров, който е известен на българската общественост като отличен документалист.<br />Премиерният показ на филма „Зад кадър” бе предшестван от изключително важна фактология. В нея като в капка вода се отразява всичко за киното, за срама, за обществото, за междуличностните отношения. За киното като бизнес. В последното впрочем няма нищо лошо.</p>
<p>През 2005 г. операторът Христо Тотев предлага на филмовата комисия към НФЦ сценарий, написан съвместно с Руси Чанев, за своя живот като жертва на Държавна сигурност. Предполага се, че членовете са били зарадвани от появата на дълго омълчавана тема за тази Държава в държавата – ДС. Бонус навярно е било и разгласяваното нашироко обстоятелство, че става дума за автентична история. Че “Тотето”, както гальовно го зоват филмовите среди, е преживял унижението и страха от ченгетата. През същата година „комисията Андреев” вече не действа, а темата за агентите на Държавна сигурност е силно непопулярна. Публичното пространство е превзето от гласовете на бившите сътрудници, като най-гласовитият от тях, Георги Коритаров (агент Алберт), окуражи с „Горе главата” всички доносници, които по думите на този тънък, софистициран журналист получиха алиби, че са „служили на родината си”.</p>
<p>Междувременно се гласува Закон за разкриване на архивите на Държавна сигурност. Заработи комисията „Костадинов”. Още първите списъци бяха изключително смущаващи. Политическият, дипломатически, финансов и медиен елит се оказа свързан с тайната полиция на Тодор Живков. Имената на писатели като Вера Мутафчиева и Георги Данаилов, заемали постове в държавни агенции и по тази причина огласени, нанесоха незаличим удар върху онези, които почитаха творчеството им.</p>
<p>През 2008 година бе публикуван списъкът на БНТ и членовете на управителния й съвет. Всеобщ шок обзе цялата филмова общественост при оповестяване на името на оператора Христо Тотев, дългогодишен член на УС на БНТ. Объркването сред филмовата общност беше драматично. Защо не ни е казал, защо не е признал, бе най-често срещаната реплика. Приятели и ценители на творчеството на режисьора Светослав Овчаров очакваха той да се откаже от проекта. Новината за двойния живот на Христо Тотев завари снимачния екип буквално преди старта. Именитият актьор и съсценарист Руси Чанев, навярно отвратен от разкриването на агентурното минало на агент “Владимир”, се отказа от участието си като съсценарист. В „Открито писмо” в пресата писателят Петър Маринков атакува нравствените принципи на творческия екип и изрази надеждата си, че поне този срам няма да преживеем: агентите на ДС да станат автори на филм, осъждащ Държавна сигурност. Отговорът на Овчаров не закъсня. „Кой съм аз, та да го съдя?”, попита той. И добави: “Освен картончето на Тотев и три листа от досието, в които нищо не става ясно, не откривам друго”2. Заговаря се, че Тотев е жертва на „фалшива вербовка”.Отнякъде изскача и неговият вербовчик. Вербовчикът заявява, че макар и добре смазана бюрократична машина, допускали са се „халтури”. С една дума, някогашната жертва на ДС Христо Тотев е невинен. Забъркали са му името, колкото да се отчетат бройките вербувани…</p>
<p>Филмът се заснема. Месеци до стартирането на София Филм Фест Светослав Овчаров настояваше как чрез жанра „любовен филм” за пръв път се разказва за същината на страшната машина. Пред скоби бяха изведени имената на актьори като Иван Бърнев, Красимир Доков, Касиел Ноа Ашер, Цветана Манева – залог за зрителски успех.<br />Поне около мен публиката в Зала 1 на НДК загиваше от скука. В крайна сметка, тя е култивирала вкуса си в гледане на европейско и американско кино...</p>
<p>Ако се прочетат внимателно интервютата на двамата режисьори – Радослав Спасов и Светослав Овчаров, давани непосредствено преди и след премиерните прожекции на техните филми, може да се види следното. И двамата, като автономни, свободни творци, си поставят „своя цел”. “Опитвам се за тъжни и срамни неща да се говори с лекота и с малко усмивка” – казва Радослав Спасов. И още: “Това е една любовна история от времето на принудителната смяна на имената на българските турци. Това един изстрадан проект!”3. На свой ред Светослав Овчаров заявява: “Аз разказвам за България без Герои, без Дисиденти. Това е филм за конформизма. Не е „Животът на другите”… това е моят живот”. И още: „Във филма няма героизация, там става дума за безкрайни компромиси и как той унищожава човека по-лошо от Държавна сигурност”4. В това се състои огромният не само професионален или морален, но и граждански проблем. Радослав Спасов и Светослав Овчаров представят екранна интерпретация на едни от най-тежките сюжети от времето на комунизма. Постулират правото си на авторска рефлексия, на творчески акцент, на личен прочит. А ТЕЗИ теми трябва да бъдат изкрещяни, те трябва да разтърсят зрителя, да сепнат мисленето и пробудят връзките му и отговорността за доскорошните безобразия. На режима. На отделния човек.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Ето ги тези заплетени и премълчавани теми:</strong></p>
<p>• КАК политиката на ЦК възложи на най-кървавия вътрешен министър – Димитър Стоянов, ДС, армията и редовната жандармерия по места да проведат преименуването на турците; КАКЪВ бе мащабът на съпротивата на насилваното да смени идентичността си население; КОЛКО бяха жертвите в Ябланово; КАКВИ бяха трагичните обрати в битието на Айтен, Зайнеп, Нериман – забраната на обрязването, похристиянчването на погребалните им ритуали и всички останали варварски репресии над мюсюлманските традиции; гладните стачки на турците; насилствената им депортация извън границите на земята, където са родени, опустошените им домове.<br />• КАК тайната полиция на БКП – Държавна сигурност, смазваше не само основните човешки права и свободи на своите граждани, но и беше най-големият воайор и манипулатор на интимния им живот. Насъскваше бащи срещу дъщерите си, превръщаше в доносник сина, шантажираше майка му; преследваше политическите инакомислещи; извърши безброй убийства между ’44-та и ’56-а; вкара стотици в затворите; промиваше мозъците чрез медийна и образователна пропаганда; влияеше пряко в етоса на обществото си; поставяше в пряка зависимост работата на човека от неговата лоялност към ченгетата на Партията; изпращаше политическите „врагове” като турските ни съграждани в „Белене”, включително през 80-те години, включително по време на перестройката.<br /><br />Има ли я страшната тема за асимилацията на турците и помаците в „Откраднати очи”? Има я, със сигурност. Бледото докосване на онези събития сякаш е резултат на апатично отношение на автора към тях. Той не ги преживява, той ги показва. Героите са абстрактни, декламират някакви реплики, връзките помежду им са драматургична загадка, студеният екран не подава искри на зрителя.</p>
<p>В „Зад кадър”е налице темата за Държавна сигурност. Във филма обаче тя е деградирала до естетически маломощен продукт, в едно неентусиазирано показване на случващото се между ченге и жертва. Нещо дежурно, някаква актуална политическа задължителност… Страшното, страховитото измерение на етическото във взаимоотношенията на ДС и белязаната жертва се подменя от натрапена от режисьора битова скука. Някак преставаш да мислиш какво му е уникално безчовечното на този комунизъм, къде е неговата жестокост и гадост. Отношенията във филма могат да се случат в което и да е време, в която и да е историческа ситуация. Иначе казано, станалото тогава може да се случи и днес. Така ли? Що за произвол е това отъждествяване на Системата на комунизма с днешното? Не е ли бягство от потисканата и в момента истина за мерзостта на малкия човек, заплел се с тайните полицаи и доносници през последните две десетилетия на Татовото време?! Защо мълчи Христо Тотев за донесенията си в ДС и какво после, през демократичния преход, му е дало активирането на едното му минало – като жертва, но срамно премълчавано другото – като доносник! Пъхтенето на Красимир Доков над пишещата машина придава на Държавна сигурност образа на селски чичо, коремлия и похотливец, когото лесно можеш да прилъжеш. Инфантилната авторова визия за агентурната анатомия на Машината, на нейните цели и средства, е не само обидна. Тя е безотговорна в контекста на познаването какъв-живот-в комунизма сме живели. Някои филмови критици дори обвиниха „Зад кадър”, че на практика реституира ДС. Става ясно, че залегналото в сценария „автентично” досие не е послужило за друго, освен за празнодумството над още по-празната тема за компромисите. Светослав Овчаров се е подлъгал: цената на тези компромиси наистина унищожават човека. Държавна сигурност обаче го унищожава граждански и екзистенциално завинаги. Нещо повече. Превръщането на „жертвата” в „агент” е адово приключение. Извършената подлост да донасяш за майка си и баща си, за своите сестри или братя, ръфа душата като ненахранено зло псе.</p>
<p><strong>Трябва друга процедура за правене на кино</strong><br /><br />Връщам се към деликатната тема пари – кино. Повече от очевидно е, че българските творци от времето на прехода са слабо заинтересувани от тази връзка. За тях като че ли правенето на кино е изискано хоби, нещо интимно, уединено като занимание – все едно да надраскаш аматьорско хайку в лаптопа си. Ако авторите на български филми биха се интересували от обратната връзка със зрителите, то те биха влезли в друга процедура на филмопроизводство. Не ми е работа да посочвам западни практики, но не скривам гнева си от фестивалните победи на румънското кино. Как го правят? Тайна. Чувала съм по адрес на чуждоезиковия “Оскар” (2001) на Данис Танович или за Ясмила Збанич („Златна мечка” – Берлинале, 2006) присмехулни реакции. Как „Ничия земя” и „Грбавица” се подмазвали на копродуцентите си и как се пръскали по шевовете от американски клишета. Обаче аз видях развълнувана публика и в същата Зала 1 на НДК при показа на „Ничия земя”, както и напълно шокирани и възторжени хора в Берлинале Палас в 9,30 в зимната сутрин на 2006-а, ставащи на крака пред младата босненска режисьорка! Да разкажеш едновременно чувствително и зрелищно за абсурда на мръсните юговойни или за невъзможността да се завърнеш към нормалния живот след изнасилванията от Сребърница е високо дело, професионален жест към историята и човечеството, доказателство, че киното е голямото изкуство. Да сглобиш добре заснети и изиграни епизоди от вътрешната, деструктивна логика на поведението ни, като се олекоти драматургията на битието до степен на скромен и постен филмов разказ, не е почтено. Родените след 1973 година няма как да знаят нито за възродителния процес нито за полицейската машинария на комунистическия режим. Българското кино за тези теми говори тихо, сякаш се бои да не събуди спящия човек. Още по-лошо е, че ние без протести си плащаме за тази добре поддържана сънливост.<br /><br /><em>*Юлиана Методиева работи от 1994 г. като главен редактор на сп. „Обектив”, двуезично месечно издание на Българския хелзинкски комитет (БХК). Автор е на социологически изследвания “Медия и религии” (1996), “Пиар и медии” (2006), “Как и защо спря радио Нова Европа” (2007), “Феноменът “жълта преса”. Уикенд” (2009). Сценарист е на документалния филм “Те, другите (1998). Автор на книгата “Не стреляйте по Дейвид Кореш” (1993). През 1991–1993 г. издава в. „1000 дни”. Пред падането на Берлинската стена работи като журналист по проблемите на младежта в сп. „Семейство и училище”. Публикува статии във вестниците “Култура”, “Литературен вестник”, сп. „Демократичен преглед”.</em><br /></p>
