Секуритате още е на служба (продължение)

<p>Колко дълго продължи това състояние, не помня. Струваше ми се цяла вечност. Но вероятно бяха само няколко седмици. В крайна сметка бях уволнена.<br />За всичко това в моето досие има само две думи, написани на ръка като бележка към протокол от разпит; години по-късно разказах вкъщи за опита да ме вербуват в завода. Отстрани в полето подполковник Падурариу отбелязва: &bdquo;Вярно е&rdquo;.</p> <p>После започнаха разпитите. Обвиненията бяха, че не работя, че живея от проституция, от контрабанда, като &bdquo;паразитен елемент&rdquo;. Споменаваха имена, които никога през живота си не съм чувала. Говореха за шпионаж в полза на разузнавателната служба на ФРГ, защото се бях сприятелила с библиотекарка от Института &bdquo;Гьоте&rdquo; и с преводачка от западногерманското посолство. Часове наред измислени обвинения. Но това не беше всичко. Не им трябваше призовка, прибираха ме направо от улицата. Отивах на фризьор, когато един полицай ме вкара през тясна метална врата в сутерена на някакво студентско общежитие. Трима цивилни седяха около една маса. Шефът &ndash; дребен и кокалест, ми поиска паспорта и каза: &bdquo;Е, курво, пак се срещаме&rdquo;. Никога не го бях виждала до момента. Била съм правила секс с осем арабски студенти, които ми били платили с чорапогащници и козметика. Не познавах нито един арабски студент. Но когато казах това, разпитващият отвърна: &bdquo;Ако поискаме, и двадесет араби ще намерим да свидетелстват. Ще видиш, че ще стане чуден процес&rdquo;. Непрекъснато хвърляше паспорта ми на пода, трябваше да се навеждам и да го вдигам. Поне 30-40 пъти. Когато се забавях, той ме риташе в кръста. Зад вратата женски глас пищеше. Или я бият, или я изнасилват, дано да се чува от запис, мислех си аз. След това трябваше да изям 8 твърдо сварени яйца и зелен лук със сол. С мъка преглътнах всичко. После кокалестият отвори металната врата, изхвърли паспорта ми навън и ме изрита след него. Паднах с лице в тревата до някакъв трънак. Повърнах, без да си вдигна главата. После бавно си взех паспорта и се прибрах вкъщи. Внезапното прибиране от улицата всяваше повече страх от призовка. Никой не те знае къде си. Можеш да изчезнеш завинаги или, както ме заплашваха - да бъдеш изваден от реката като удавник. Заключението ще е самоубийство.</p> <p>В досието няма никакви разпити, няма призовки, няма данни, че са ме прибирали от улицата<br />Какво пише в досието за 30 ноември 1986 г.: &bdquo;Всяко пътуване, което Кристина предприема до Букурещ и други места, трябва да бъде докладвано своевременно на Управление I/A (Вътрешна опозиция) и Управление III/A (Контраразузнаване)&rdquo;, така че те &bdquo;да осигуряват постоянен контрол&rdquo;. Това означава, че не е било възможно да пътувам никъде в страната, без да бъда следена. &bdquo;За да се провеждат необходимите контролни мерки върху отношенията й със западногермански дипломати и западногермански граждани.&rdquo;</p> <p>Следенето беше различно в зависимост от намеренията. Понякога &bdquo;опашките&rdquo; не се забелязваха, друг път се набиваха в очите, ставаха брутални и агресивни. Когато книгата ми &bdquo;Низини&rdquo; трябваше да бъде публикувана от западноберлинското издателство &bdquo;Ротбух&rdquo;, ние с редакторката, за да не ни усетят, се бяхме уговорили да се видим в Пояна Брашов, в Карпатите. Заминахме поотделно като зимни туристи. Мъжът ми Рихард Вагнер беше заминал за Букурещ с ръкописа. Аз трябваше да го последвам на другия ден с нощния влак (без ръкопис). В Тимишоара, в чакалнята на гарата, ме пресрещнаха двама мъже, които поискаха да ме отведат. Казах им: &bdquo;Без заповед за задържане няма да тръгна с вас&rdquo;. Те ми конфискуваха билета и паспорта и наредиха да не мърдам от мястото си, докато не се върнат. Но когато влакът влезе в гарата, тях ги нямаше. Отидох на перона. Беше времето на голямото пестене на ток, спалният вагон стоеше в тъмния край на перона. Качването във влака беше разрешено едва няколко минути преди отпътуване, вратата все още беше заключена.</p> <p>Двамата мъже също бяха там и се движеха напред-назад. Заблъскаха ме и три пъти ме повалиха на земята. Мръсна и разрошена се изправих сякаш нищо не се беше случило. И чакащите ни гледаха сякаш нищо не се беше случило. Когато най-сетне отвориха вратата на спалния вагон, аз се промуших сред хората на опашката за качване. Двамата мъже също се качиха. Влязох в купето, набързо съблякох връхните си дрехи и навлякох пижамата, за да направи впечатление, ако се опитат да ме извлекат навън. Когато влакът потегли, отидох до тоалетната и скрих писмо до &bdquo;Амнести Интернешънъл&rdquo; зад умивалника. Двамата мъже стояха в коридора и говореха с кондуктора на спалния вагон. Моето легло беше най-долното в купето. Може би защото там по-лесно щяха да ме сграбчат, мислех си. Когато кондукторът стигна до купето, ми подаде билета и паспорта. Попитах го откъде ги има и какво са искали от него двамата мъже. &bdquo;Кои мъже, отвърна той, тук има дузина...&rdquo;.</p> <p>През тази нощ не мигнах. Беше лекомислено от моя страна да се кача на влака, разсъждавах, тези ще ме изхвърлят от влака по време на нощното пътуване някъде в голото снежно поле. Когато навън се развидели, страхът отшумя. Продължавах да разсъждавам - за инсценирано самоубийство най-вероятно щяха да използват тъмнината. Преди първите пътници да се събудят, отидох до тоалетната и прибрах скритото писмо. После се облякох, седнах на крайчеца на леглото и зачаках влакът да пристигне в Букурещ. Слязох, все едно че нищо не се е случило. И за този ден в досието ми не е записано нищо.</p> <p>Това, че ме следяха, имаше последствия и за други хора. Един приятел попадна в полезрението на тайната служба за пръв път по време на публичното четене на &bdquo;Низини&rdquo; в Гьоте-института в Букурещ. Впоследствие са били установени неговите лични данни и му е било открито дело за наблюдение. Така е записано в неговото досие, в моето няма нито дума за това.</p> <p>Когато ни нямаше вкъщи, Секуритате идваха и си отиваха, както си поискат. Често целенасочено оставаха следи &ndash; фасове от цигари, свалени от стените и оставени върху леглата картини, преместени столове. Загадъчни случки имаше седмици наред. От една лисича кожа, която лежеше на пода, последователно бяха отрязани опашката, краката и накрая главата, но ги бяха поставили пак на същите места, така че нищо не личеше. При чистене за пръв път забелязах, че опашката лежи там отрязана. Все още си мислех, че е случайно. Когато обаче седмици по-късно и задният крак беше отрязан, започнах да се плаша. До момента, до който и главата беше отрязана, първото нещо, което правех, щом се приберях вкъщи, беше да проверя лисичата кожа. Вече всичко можеше да се случи, жилището не беше нашето частно пространство. Когато се хранехме, всеки път си мислехме, че храната може да е отровена. И за този психически терор не пише нищо в досието ми.</p> <p>През лятото на 1986 г. ни посети писателката Ана Йонас в Тимишоара. На 4 ноември 1985 г. тя и други автори бяха протестирали в писмо до Румънския писателски съюз срещу това, че не ме пускат да отида на Панаира на книгата на Деня на Германската евангелска църква и да посетя издателството си. Посещението подробно е документирано в досието ми, налице е и телекс от 18 август 1986 г. до граничната служба багажът на Ана Йонас на излизане да бъде &bdquo;основно&rdquo; претърсен и да бъде докладван резултатът. За сметка на това липсват данни за посещението на журналиста от &bdquo;Ди Цайт&rdquo; Ролф Михаелис. След излизането на &bdquo;Низини&rdquo; той беше поискал разговор с мен. Съобщи за пристигането си с телеграма, в която изразяваше надежда да се срещнем в дома ми. Но телеграмата била прихваната от Секуритате. Ние с Рихард Вагнер, без да подозираме нищо, бяхме отишли за няколко дни в провинцията при родителите му. Два дни подред Михаелис безрезултатно звънял на вратата на жилището ни. На втория ден трима мъже го причакали на етажа в помещението за сметопровода и брутално го пребили. Счупили пръстите и на двата му крака. Ние живеехме на петия етаж, асансьорът не работел, защото нямало ток. Михаелис трябвало да лази на четири крака по тъмното като в рог стълбище, за да стигне до улицата. В досието ми телеграмата на Михаелис липсва, въпреки че има цяла колекция от прихванати писма от Запада. Според документите в досието такова посещение никога не е имало. Този пропуск също показва, че Секуритате е прикривала деянията на своите кадри, за да не може след достъп до досиетата някой да ги подведе под съдебна отговорност. По този начин са се погрижили след Чаушеску Секуритате да се превърне в едно абстрактно чудовище без конкретни извършители на престъпления.</p> <p>Ролф Михаелис, искайки да ни защити, пише за това нападение едва след като емигрирахме. От досието разбрах, че това е било грешка. Не мълчанието, а единствено публичността на Запад е могла да ни защити. От моето досие става ясно също, че са ми подготвяли сюрреалистично наказателно дело заради &bdquo;шпионаж в полза на западногерманското разузнаване&rdquo;. Че този план не е осъществен и не са ме арестували, се дължи единствено на отзвука от моите книги и литературните ми награди в Западна Германия.</p> <p>Преди посещението си Ролф Миаелис не е можел да ни се обади, тъй като нямахме телефон. В Румъния години наред се чакаше, за да получиш телефон. На нас пък ни предложиха, без дори да сме подавали молба. Отказахме, защото знаехме, че телефонът ще е най-практичната подслушвателна станция в нашето малко жилище. Когато ходехме на гости у приятели с телефон, апаратът веднага се поставяше в хладилника и се пускаше грамофонна плоча. Отказът да получим телефон не ни е помогнал, защото половината от документите в досието ми са протоколи от подслушвани разговори в дома ни.</p> <p>В досието на Рихард Вагнер има аналитичен доклад от 20.02.1985 г., от който се разбира кога и двамата не сме си вкъщи. И &bdquo;по това време е проведено специално мероприятие в жилището, чрез което получаваме оперативно интересни данни&rdquo;. Планът на монтираните бръмбари също е налице. В жилището под нас е пробит таванът, а при нас &ndash; подът. Бръмбарите са били в двете стаи зад шкафовете.</p> <p>Протоколите от подслушванията често са пълни с многоточия, защото музиката от грамофона е пречела. Пускахме плочи, защото си мислехме, че Секуритате работи с насочени микрофони. Че са ни подслушвали денонощно, изобщо не сме си представяли. Разбира се, при разпитите винаги ни казваха неща, които разпитващият нямаше откъде да знае. Но с оглед на страшната бедност и изостаналост на Румъния ние смятахме, че Секуритате няма как да си позволи модерна подслушвателна техника. А честно казано, си мислехме също, че макар и да сме врагове на държавата, не заслужаваме такива разходи. В целия си ужас всъщност сме били наивници &ndash; напълно сме се заблуждавали относно степента на контрола и наблюдението.</p> <p>Секуритате беше проверила професиите, работните места и политическата благонадеждност на всичките обитатели на нашия десететажен жилищен блок и им беше открила лични дела вероятно с цел вербуване на информатори сред съседите ни. Който до този момент никога не беше попадал в полезрението на тайната служба, получаваше печат &bdquo;НЕИЗВЕСТЕН&rdquo; (рум.: NECUNOSCUT).</p> <p>Протоколите от подслушванията са дневни доклади. Подслушваните разговори са обобщени, буквално са предадени частите, определени като &bdquo;вражески&rdquo;. За непознати посетители в полето отстрани има въпросителен знак и указание да бъде установена самоличността им. Протоколите от подслушванията също са непълни.<br />И най-близката приятелка също е част от системата &bdquo;любов и предателство&rdquo;</p> <p>Един от най-близките ни приятели беше Роланд Кирш. Живееше зад ъгъла и ни посещаваше почти всеки ден. Беше инженер в една кланица, фотографираше тъжното ни всекидневие и пишеше миниатюри в проза. През 1996 г. от печат излезе неговият сборник &bdquo;Сънят на лунната котка&rdquo; &ndash; посмъртно издание, защото през май 1989 г. той беше намерен обесен в жилището си. Съседите му днес казват, че в нощта на смъртта му от неговото жилище са се чували силно различни гласове. Аз също не вярвам, че се е самоубил. В Румъния тичането по формалностите преди нечие погребение отнема дни наред. При самоубийство винаги се прави аутопсия. Родителите на Роланд Кирш обаче получиха всички документи в рамките на един ден. Погребаха го набързо и без аутопсия. А в дебелия том с протоколите от подслушванията нито веднъж не се споменава за посещение на Роланд Кирш. Името е заличено, този човек сякаш никога не е съществувал.</p> <p>Досието ми обаче отговори на един мъчителен въпрос. Една година след като емигрирахме, Джени ни дойде на гости в Берлин. От времето на гадните номера в завода тя беше най-близката ми приятелка. И след като ме уволниха, ние я виждахме почти всеки ден. Но когато в нашата берлинска кухня разгледах нейния международен паспорт и видях визи и за Франция и Гърция, казах й право в очите: &bdquo;Такъв паспорт човек не получава напразно. Какво си направила, за да ти го дадат?&rdquo;. Нейният отговор: &bdquo;Секуритате ме изпрати, а аз исках непременно да те видя още веднъж&rdquo;. Джени беше болна от рак &ndash; почина отдавна. Разказа, че е получила задачата да проучи жилището и всекидневието ни. Кога ставаме и си лягаме обичайно, какво и къде пазаруваме. Но обеща, че като се прибере, щяла да докладва само това, за което се уговорим. Живя при нас, искаше да остане цял месец. С всеки изминат ден недоверието ми растеше. Само след няколко дни вече й бях преровила багажа и открих телефонния номер на румънския консул и дубликат на ключа от жилището ни. От този момент нататък заживях с подозрението, че тя вероятно от самото начало е била прикрепена към мен, че приятелството ни е било резултат на агентурна задача. След завръщането си като &bdquo;ИЗТОЧНИК САНДА&rdquo; тя подробно беше предала план на жилището ни и сведения за нашите битови навици. Узнах го от досието си.</p> <p>Традицията с клеветите продължава<br />В протокол от подслушване с дата 21 декември 1984 г. до името на Джени отстрани в полето е записано: &bdquo;Трябва да идентифицираме ДЖЕНИ, явно между двете има голямо доверие&rdquo;. Това приятелство, което означаваше толкова много за мен, беше разрушено при това гостуване в Берлин; една тежко болна от рак жена след химиотерапията беше подмамена да извърши предателство. От дубликата на ключа стана ясно, че Джени зад гърба ни се опитваше да изпълни задачата си. Наложи се да я накарам веднага да напусне берлинското ни жилище. Наложи се да изгоня най-добрата си приятелка, за да предпазя себе си и Рихард Вагнер от нейната агентурна задача. Не можех да проумея и преглътна това преплитане на любов и предателство. Хиляди пъти премислях посещението й, скърбях за приятелството ни, не повярвах, когато разбрах, че след заминаването ми тя дори е имала връзка с офицер от Секуритате. Днес съм радостна, защото документите показват, че нашата близост се е породила спонтанно, че не е била планирана от тайните служби и Джени е станала техен доносник едва след като емигрирах. Човек започва да се задоволява и с малко, търси в отровения някаква частица, която да не е заразена, дори тя да е нищожна. Това, че досието ми доказва истинските чувства между нас, сега ме прави почти щастлива.</p> <p><strong>Следва продължение</strong><br /><br /><strong><em>DIE ZEIT, 23.07.2009, Nr. 31<br /></em></strong><em>Превод от немски език: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА </em></p>