- 10 Sep 2020
- 224
- 2
Двайсет години след убийството на Чаушеску неговата тайна служба още е активна, само че под ново име. Старите досиета се манипулират, проследяването и оклеветяването продължават. Германската писателка от румънски произход Херта Мюлер разказва за своите срещи с терора.
<p>Всяко посещение в Румъния за мен означава и навлизане в друго време. Време, през което никога не съм знаела кое в собствения ми живот е случайност и кое – инсценировка. Затова винаги в публичните си изказвания настоявах за достъп до досието си, който постоянно ми се отказваше с различни доводи. За сметка на това обаче всеки път имаше признаци, че отново – т.е. все още, ме наблюдават.</p>
<p>Миналата пролет бях в Букурещ по покана на „Ню Юроп Колидж”. Първия ден, докато седях заедно с една журналистка и един фотограф във фоайето на хотела, мускулест охранител ни попита дали имаме разрешение за снимане и се опита да отнеме камерата на фотографа: „Тук не може да се правят снимки, дори и на хора!”, беснееше той. Втората вечер имах уговорка с приятел за вечеря. Според уговорката ни по телефона той дойде да ме вземе от хотела в 18 ч. Свивайки по улицата, където се намира хотелът, забелязал, че някакъв човек го следи. Когато помолил на рецепцията да ми се обадят, служителката обяснила, че първо трябва да попълни формуляр за посетители. Той се стреснал, защото такова нещо не му се било случвало никога, дори по времето на Чаушеску.</p>
<p>Тръгнахме към ресторанта. По предложение на моя приятел непрекъснато сменяхме левия с десния тротоар на улицата, по която се движехме. Но тогава това не ми направи впечатление. Едва на следващия ден той разказа на директора на „Ню Юроп Колидж” Андрей Плешу за формуляра и че мъж е следил първо него до хотела, а после и двама ни до ресторанта. Андрей Плешу се възмути и изпрати секретарката си в хотела, за да откаже всички предстоящи резервации. Управителят на хотела я излъгал, че служителката на рецепцията току-що била постъпила на работа и затова е направила такава грешка. Но секретарката познавала жената, тя от години стояла на рецепцията. На това управителят отговорил, че „патронът”, т.е. собственикът на хотела бил бивш офицер от Секуритате, който за съжаление, не можел да си промени мисленето и навиците. След това се усмихнал и добавил, че тя действително може да отмени резервациите в този хотел, но навсякъде в другите хотели от тази категория било същото, само дето не се знаело.<br />Напуснах хотела. След това повече не забелязах зад гърба си „опашка”. Или от тайната служба се бяха оттеглили, или продължиха да работят професионално, т.е. невидимо.<br />Но щом им е било ясно, че от 18 ч. нататък ще имат нужда от външно наблюдение, явно са подслушвали телефона ми в хотелската стая. Секуритате – тайната служба на Чаушеску, не е разпусната, само е преименувана на Румънска служба за разузнаване. Тя по собствени данни е поела 40% от кадрите на Секуритате. Действителният процент сигурно е доста по-висок. А останалите 60% днес са пенсионери (с три пъти по-високи пенсии!) или новите герои на пазарната икономика. Освен дипломат, един бивш информатор в Румъния днес може да бъде всякакъв.</p>
<p>Всеки, който изисква достъп до досието си, дразни дори и собствените си приятели<br />Отварянето на архивите на Секуритате интересува румънските интелектуалци точно толкова малко, колкото и всичките стъпкани човешки биографии около тях, толкова малко, колкото и новите позиции на партийните големци и секретните сътрудници. Когато човек настоява публично за достъп до досието си, както правех аз, лази по нервите дори и на приятелите си. По същата причина тези архиви години наред се намираха не в неохотно създадената под натиска на ЕС Служба за архивите (с труднопроизносимото име ЧНСАС*), а в ръцете на новата стара тайна служба, която дирижираше достъпа до досиетата. Националният съвет за изследване на архивите на Секуритате (НСИАС) трябваше да изпраща молби до разузнавателните служби, които понякога бяха удовлетворявани, но в повечето случаи бяха отхвърляни дори и с мотива, че „по исканите документи все още се работи”. През 2004 г. бях в Букурещ, за да „подсетя” за поредното си заявление за достъп до архивите. С удивление видях на входа на службата да стоят три млади момичета с блестящи чорапогащници, къси рокли с дълбоки деколтета, като че ли тук се влизаше в някакъв еротичен клуб. До тях пък стоеше войник с автомат на рамо, сякаш това е вход на казарма... Шефът на службата се покри, въпреки че имах уговорка с него.<br />Тази пролет изследователска група попадна на досиетата на германските автори от румънски произход от „групата Банат”. Секуритате разполагаше със специализиран отдел за всяко малцинство. За германците отделът се казваше „Германски националисти и фашисти”, унгарският отдел се казваше „Унгарски иредентисти”, еврейският – „Еврейски националисти”. А румънските писатели имаха честта да бъдат наблюдавани от отдела „Изкуство и култура”.</p>
<p>Изведнъж се появи и разработката за мен под името „Кристина”. Три тома, 914 страници. Била е открита на 8 март 1983 г., но съдържа и документи отпреди тази дата. Причина за откриване на разработката: „Тенденциозно изопачаване на действителността в страната и най-вече в селата” в книгата ми „Низини”. Тезата е подкрепена от текстови анализи на информатори. А също и че съм член на „кръга на немскоезичните поети”, който „е известен с вражеската си дейност”.</p>
<p>Това досие е творение на Румънската служба за разузнаване от името на старата Секуритате. Цели десет години са го имали на разположение, за да „работят” по него. „Фризиране” не е точната дума, досието направо е прочистено.</p>
<p>Липсват трите години, през които бях преводач в завода за трактори „Технометал”. Превеждах техническите описания за внасяните от ГДР, Австрия и Швейцария машини. Две години седях в една канцелария с четирима счетоводители. Те изчисляваха заплатите на работниците, аз прелиствах моите дебели технически речници. Не разбирах нищо от хидравлични или нехидравлични преси, от лостове или нарези. Когато речникът предлагаше три, четири или дори седем различни термина, отивах в халето и питах работниците. Те ми казваха правилната румънска дума, без да знаят немски – познаваха обаче машините. През третата година беше учредена протоколна служба. Директорът ме премести там при две новоназначени преводачки – едната от френски, другата от английски език. Първата беше съпруга на университетски преподавател, за когото още от студентските си години бях чувала, че е сътрудник на Секуритате. Другата беше снаха на втория в йерархията на града офицер от Секуритате. Достъп до ключа от шкафа с документацията имаха само те двете. Когато чуждестранни специалисти идваха, аз трябваше да напускам канцеларията. Междувременно трябваше да бъда „пригодена” за тази служба чрез два опита за вербовка от страна на секретния сътрудник Стана. След втория ми отказ думите за „сбогом” бяха: „Ще съжаляваш, ние ще те удавим в реката”.</p>
<p>Една сутрин, когато отидох на работа, моите речници бяха наредени на пода пред вратата на канцеларията. Мястото ми беше заето от някакъв инженер. Повече нямах право да влизам в тази канцелария. Не можех да се прибера вкъщи, защото веднага щяха да ме уволнят. Но нямах работно място – нито бюро, нито стол. Два дни упорито седях с речниците си по осем часа на бетонното стълбище между партера и първия етаж, опитвах се да превеждам, за да не може някой да ми каже, че нищо не работя. Колегите от службата минаваха покрай мен безмълвни. Приятелката ми Джени, инженерка, беше наясно със ситуацията. Всеки ден на път за вкъщи й бях разказвала какво се случва. През обедната почивка тя дойде при мен, седна на стълбите. Хапнахме заедно, както по-рано го правехме в моята канцелария. От радиоточката на двора, както винаги, се носеха работнически хорови песни за благоденстващия народ. Тя ядеше и плачеше заради мен, аз не плачех. Нали трябваше да издържа. На третия ден Джени ми освободи един ъгъл на нейното бюро и седях там. На четвъртия ден – също. Канцеларията беше голяма и вътре работеха доста хора. На петата сутрин тя ме чакаше пред вратата: „Забраниха ми да те пускам вътре. Представяш ли си, колегите ми казват, че си доносник”. „Как така?”, попитах. „Ама нали знаеш в каква страна живеем!”, ми отговори тя. Взех си речниците и отново се настаних на стълбите.</p>
<p>Този път и аз плаках. Когато влязох в халето, за да попитам за някаква дума, работниците свиркаха зад гърба ми и викаха „секуристка!”. Чувствах се като в дяволски казан. Колко ли доносници е имало в канцеларията на Джени и халето? Атаките бяха поръчани „отгоре”, клеветите трябваше да ме принудят да напусна. В началото на този мъчителен период почина баща ми. Вече не се владеех, на моменти просто не бях сигурна, че съм жива. Започнах да описвам живота си – така се роди сборникът с кратки разкази „Низини”.</p>
<p><em>Херта Мюлер е родена през 1953 г. в Ницкидорф, населено място, намиращо се в немскоезичната част на Банат, Румъния. Завършила е германистика и румънска литература в Тимишоара. <br /> Първата й книга, „Низини”, излиза в Румъния през 1982 г., цензурирана както и всички останали румънски публикации. През 1987 г. Херта Мюлер емигрира с тогавашния си съпруг – писателя Рихард Вагнер, във ФРГ. През следващите години тя преподава в редица университети, носител е на множество литературни награди. В момента живее в Берлин. Германия два пъти номинира Херта Мюлер за Нобелова награда за литература – през 1999 и 2008 г.<br /> През 2008 г. Мюлер предизвиква остра дискусия, защото се обявява против участието на историка Сорин Антохи и германиста Андрей Корбя-Хоишие в конференция на Румънския културен институт в Берлин. Причината е, че и двамата са били секретни сътрудници на Секуритате. Мюлер критикува поканата им в отворено писмо. Впоследствие тя е атакувана от Карл Гибсън, историк, философ и литератор, родом от Банат, който в своята книга „Симфония на свободата” я обвинява в лоялност към режима на Чаушеску. Публичният спор между двамата продължава...</em><br /><br /><strong>Следва продължение</strong>...<br /><br /><em><strong>Превод от немски език: Мария Дерменджиева</strong></em><br /></p>
