Политическа нирвана

<p>Последните избори оставят политическата система в насипно състояние. Едновременно с убедителния успех на партия на личния ангажимент си отиде последната такава в лицето на НДСВ. В рамките на един ден получихме ясен знак какво се случва с проекти, които се крепят на една личност, макар под тях да имаше изградени няколко други мрежи. Левицата се движи по ръба в търсене на отговора на един нов въпрос: има ли още смисъл да се държим заедно, или всяка от групите вътре в партията може да си намери сама място. &bdquo;Традиционната&rdquo; десница продължава да се срива и преполови вота си. Чисто психологически тя се държи като анексирана организация и няколкото поста из Народното събрание окончателно я неутрализират. Печеливши остават две от най-малко перспективни организации за развитието на страната: етно-корпоративната ДПС и доброволно маргинализираната &bdquo;Атака&rdquo;. За този политически пейзаж най-подходящо изглежда едно описание на американския политолог Омар Санчез &ndash; &bdquo;партийна не-система&rdquo;. То е измислено, за да опише Латинска Америка, но прихваща чудесно състоянието на разпадналост, безтегловност, липса на ориентири и откровен политически мързел, обхванали българския политически терен.</p> <p>Доминиращият аналитичен избор тук обаче е в друга посока, тази на популизма, като коментарите на заобикалящото ни стават все по-мързеливи. Вече е съвършено стандартно обяснението, че всичко, което става в политиката на страната, е популизъм. Това е автоматичната клиширана теза, която се активира всеки ден в политическия и анализаторски разговор. Но в нея има поне една базова несъвместимост, която сякаш не прави впечатление. Всякакви убедителни победи се приписват на популизма, макар неговият носител всеки път да изглежда по коренно различен, дори несъвместим начин. Например, от една страна, имате &bdquo;800-те дни&rdquo; и регалната, тиха харизма на бившия монарх, а от друга, фиксърското отношение към живота на Бойко Борисов, който е &bdquo;човек от народа&rdquo;, &bdquo;говоря ясно и просто&rdquo; и е в максимална степен &bdquo;един от нас, като нас&rdquo;. В първия случай пред нас е спокойно, дистанцирано поведение, което играе с мистика, мъдрост, нетукашност, някакъв преработен, ненатрапчив културен модел на преливане на &bdquo;западно&rdquo;. Вторият случай е по-различен, става въпрос за директно, &bdquo;no non-sense&rdquo; поведение, за воля, решителност, отхвърляне на излишната вербалност, дългото претегляне на плюсове и минуси при вземане (или невземане) на решения. Бойко Борисов е изцяло &bdquo;местен&rdquo;, &bdquo;тукашен&rdquo;, с криволичеща биография, която изглежда позната и разбираема за повечето от нас. <br />Да мислим и описваме с едно понятие тези две политически фигури и процесите зад тях е нелепо, но лесно. Днес всичко е популизъм, това описание е вече достъпно, с неговата свръхупотреба не рискувате да си навлечете гнева на никого. Всъщност обаче тук не става дума за популизъм, а за специфично отношение, което само понякога може да бъде включено в него. Става въпрос за обещанието за личен ангажимент, което не води задължително до популистко поведение. Точната идентичност на овластения зависи много от моментната социална акустика. Например през 2001 година доминиращото желание бе за край на бруталната среща с отлаганата посткомунистическа реалност, предложена от ОДС и украсена с нелицеприятното производство на нов, &bdquo;демократичен&rdquo; елит по каноните на дясното социално инженерство. На този фон акустиката на тишината, на подвеждащото замълчаване пред предизвикателствата на промените, за нова &bdquo;екскурзия&rdquo; извън времето бяха достатъчни, за да запленят постоянно разместващото се общество. Симеон Сакскобургготски слегна перфектно на този момент. Сегашният проект на личен ангажимент пасна на по-друга акустика. Този път реакцията бе спрямо управление, което беше излязло радикално от реалността, колективната му статика блокираше елементарните нужди от решаване дори на проблеми от нисък порядък (например институционални назначения в края на мандатите), докара страната за няколко години до статут на европейска държава нонграта.</p> <p>Всъщност търсенето на лична ангажираност от конкретна фигура започва да става трайна характеристика на политиката ни по простата причина, че тук отсъства базово доверие в институции, системи, правила, структури. Интересно е обаче, че подобна нагласа се проявява едва в по-късните етапи на преходите в Източна Европа, като това важи и за други държави, като Полша например. Обяснението за това можем да търсим в една странна характеристика на промените, а именно &bdquo;силата на историята&rdquo;. С други думи, през първите години нямаше особена нужда от силни индивиди, защото и двете разделени общности в България имаха историческа теория и сила за това, което се случва. &bdquo;Демократичната&rdquo; общност се приемаше като част от голямата победа на Запада, пазара и демокрацията и разчиташе на нейния неизбежен триумф. Лицата тук бяха просто заменяеми знаменосци на голямата победа независимо от местните трудности на доминирания от бившата комунистическа партия преход. &bdquo;Лявата&rdquo; общност пък просто не приемаше случващото се като необратимо и гледаше на него като на някаква моментна ситуация, от която старата, мъдра партия ще намери изход. Нуждата на деня бе от &bdquo;тактическо отстъпление&rdquo;, което ще намери своята компенсация в бъдещ момент. &bdquo;Плавният преход&rdquo; беше кодът и стратегията на тази нагласа. Истинският бум на популисткото, на политиката на личен ангажимент идва едва когато тези две версии и очаквания за бъдещето се разклатят или сринат. На терена на тяхната фрустрация се настанява очакването, че колективното, институционалното, партийното са лишени от смисъл. В българския случай тази нагласа почти винаги е доминирала и първото десетилетие на прехода се оказва изключение, което отминава.</p> <p>Тъжната политическа&nbsp; картина постоянно ни отдалечава от адекватно институционално мислене и това ще има по-висока цена през идните десетилетия, отколкото когато и да било в миналото ни. Разпадът на партиите, насипните структури на изпълнителната власт и имитацията на работещ парламент на практика означават, че в нашата политическа система просто не остават места, на които да се мисли сериозно за политика и управление. Институциите нямат история, памет, те просто имитират своите временни обитатели, с които често изчезва документация, всякакви знаци за управление. Гражданското общество е разделено на два типа организации: такива, пристрастени към покорно донорско поведение, независимо дали вътрешно или външно, и такива, които са просто продукт на &bdquo;граждански предприемачи&rdquo;, тоест нямат ясна и работеща структура. На този фон удобствата на отдадения, тежащ ни суверенитет по посока на ЕС и НАТО стават особено неадекватни. Сложният глобален свят изисква бърза мисъл, кураж, политическо предприемчивост, все трудно откриваеми неща. Тези две организации стават все по-маргинални, спряха своите разширения, основни страни се чудят какво точно да правят в тях и едновременно с това си намират нови форуми за водене на политика. Например в контекста на Г-20 страни като България би следвало да поставят въпроса за общо представителство на ЕС. От няколко години набира скорост още един международен формат, който е отдалечен от ЕС и НАТО: Е 3 плюс 3 (Франция, Германия, Великобритания и Китай, Русия и САЩ). Пример за адекватна политика в такъв момент би било търсенето на подкрепа за общо представителство на ЕС в настъпващата епоха на свръхгъвкавата, многофорумна дипломация на ХХІ век. Българската политическа реалност просто сякаш не може да произведе условията за подобен тип поведение и поради тази причина сегашното ни статукво на страна членка прилича на възможния максимум. Към настоящия момент чертаенето на различни други потенциални сценарии е просто интелектуално упражнение без адресат.</p> <p>Днес преходът прилича на фалшиво обещание. В неговите рамки единствено можехме да намерим отговори и модели за построяването на нашите институции, а не пътна карта за това какво да правим в тях и какви решения да предприемем, за да живеем по-добре. Политическите &bdquo;елити&rdquo; на тези години изчерпиха историческите илюзии на своите граждани, без да създадат дори малко от това, което те очакваха. По този начин ни завещават политически терен, на който основно стои един човек. Всички продължаваме да се чудим на какво точно той е способен.</p>