Основанията за американска военна интервенция

<p>Като повечето американци ние вярваме, че Съединените щати винаги трябва да подкрепят демокрацията и човешките права чрез политически, икономически и дипломатически средства, така както защитавахме свободата на хората в Съветската империя по време на Студената война. Нашите ценности ни подтикват да полагаме грижи за облекчаване на човешкото страдание. Но в общи линии нашата страна трябва да предприема военни намеси само когато е застрашен националният ни интерес. Подобен подход може да бъде определен като &bdquo;прагматичен идеализъм&rdquo;.</p> <p>Либия определено е изключение от правилото. В случая с Либия жизнените интереси на Съединените щати не бяха застрашени, затова само ограничена военна интервенция в рамките на хуманитарна мисия би могла да бъде оправдана. Силите на Муамар Кадафи вече причиниха тежки жертви сред цивилното население и бяха на ръба да превземат Бенгази с вероятни ужасяващи последици за неговите жители. Въоръжените сили на Кадафи бяха разбити. Той вече е непопулярен у дома и нежелан в чужбина. И Съветът за сигурност на ООН, и Африканският съюз призоваха към действие.</p> <p>Въпреки всичко, нашите идеалистки цели не могат да бъдат единствено основание за използването на въоръжени сили във външната политика на Съединените щати. Не можем да си позволим да бъдем световен полицай. Не можем да използваме военна сила, за да се опитваме да се справим с всяко хуманитарно предизвикателство, което може да възникне. Къде да спрем? Сирия, Йемен, Алжир или Иран? И какво да правим със страните, които са наши близки съюзници, но не споделят нашите ценности, като Бахрейн, Мароко и Саудитска Арабия? Какво да правим с хуманитарните проблеми в останалите страни като Кот д&rsquo;Ивоар например?</p> <p>Събитията, случващи се в Северна Африка и Близкия изток, са категорично доказателство, че ние трябва да подхождаме към всеки един случай поотделно. В този ред на мисли предлагаме няколко сурови идеи за размисъл:</p> <p>Първо, когато използваме въоръжени сили, трябва да поставим ясни и конкретни цели. Целта да защитим цивилното население определено е в синхрон с нашите ценности. Но е доста трудно да се ограничим само до това. Необходимостта от хуманитарна интервенция почти винаги прераства в необходимост да се защити населението от неговите управляващи или въобще от разпад на управлението. Това изисква подробно планиране на външнополитическа стратегия за смяна на режима или направо за изграждане наново на държавни институции и държава. Но ако си позволим да определим като една от целите си именно смяна на режима чрез военна интервенция, трябва да сме сигурни, че тя ще бъде подкрепена и реализирана. Ако не успеем да си осигурим съгласие от страна на нашите съюзници, от противниците на интервенцията и от американското общество, мисията може да зацикли. Провалът в постигането на заявените цели може да се превърне в стратегическо поражение.</p> <p>Второ, трябва да проучим ситуацията във всяка страна, да видим специфичните условия там и да се опитаме да отнесем тяхната история и култура към нашите стратегически и икономически интереси. Това ще ни позволи да анализираме какви са мотивите, стоящи зад всяка масова демонстрация, и да изградим подходящ индивидуален подход към всяка от тези страни.</p> <p>Трето, трябва да знаем точно кого и за какво подкрепяме. В Либия всъщност сме взели страна в една гражданска война. Но това не е достатъчно да се противопоставим на диктатора. Трябва да сме сигурни, че следващите управляващи няма да създадат още по-големи проблеми; това означава, че трябва да имаме концепция за реда след смяната на режима. Последното нещо, от което има нужда този регион, е серия от разпадащи се държави.</p> <p>Четвърто, трябва да има вътрешна подкрепа в Съединените щати, която обикновено е съпроводена от подкрепа от страна на Конгреса. Провеждането на политика без подобна подкрепа е много трудна задача в краткосрочен план и неустойчива в дългосрочен. Опитът от Корейската, Виетнамската и Втората война в Залива показа, че затъването в продължителна кампания подкопава общественото доверие.</p> <p>Пето, трябва да предвидим непредвидимите последици. Трябва да помислим как да защитим поддръжниците на режима на Кадафи от жестокостта на бунтовническите сили. Действията в Либия могат да изкушат режима в Иран да ускори развитието на ядрената си програма, особено ако иранците вземат предвид&nbsp; факта, че отказвайки се от ядрената си програма, Кадафи получи в замяна легитимация от Запада. Подобен тип държави изнудвачи трябва да са сигурни в нашата непоколебима решимост да спрем разпространението на ядрени оръжия.</p> <p>Шесто и най-важно, Съединените щати трябва да изградят ясна и конкретна стратегия за определяне и защита на своите жизненоважни национални интереси. Не всеки политически катаклизъм в региона е с един и същ произход и не може да се решава по един и същи начин. Арабското пробуждане е с потенциал да се превърне в огромна възможност за хората от региона и от целия свят. При всички случаи насърчаването на демокрацията може да бъде счетено за алтернатива на ислямския екстремизъм; то също така може в краткосрочен план да окрили голяма част от своите привърженици. Трябва да изградим реалистична концепция за това какво е постижимо и в какви срокове може да бъде изпълнено.</p> <p>Имаме изключителен интерес от дългосрочна стабилизация в района на Персийския залив и като цяло в целия арабски свят, където са съсредоточени огромна част от енергийните резерви на света. Също така имаме не по-малък интерес от това да видим тези страни свободни от ислямския екстремизъм.</p> <p>Съединените щати трябва да следват политика, която е съчетание между нашата решителност да защитим националните си интереси и популяризирането на ценностите, направили страната ни велика &ndash; демокрацията, свободата и защитата на човешките права. Подобна политика на прагматичен идеализъм е най-добрият начин за посрещане на предизвикателствата и използване на възможностите, дадени от развитието на ситуацията в ислямския свят.</p> <p><em>*Хенри Кисинджър е държавен секретар на Съединените щати от 1973 до 1977. Джеймс Бейкър III е държавен секретар на Съединените щати от 1989 до 1992.<br /></em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>