Както се разбра, президентът Обама е разработил конкретни планове за реакция на бунтовете в Близкия изток за всяка отделна страна. Вместо направата на единен план за региона, Съединените щати ще се споразумяват с протестиращите за демокрация и свобода във всяка държава поотделно, според конкретните обстоятелства. Този подход е напълно неподходящ за справяне с предизвикателствата и използване на възможностите, изникнали от политическите турбуленции. Подходът на администрацията в най-добрия случай ще даде доста спорни резултати. Положителното е, че диктаторите в Тунис и Египет си отидоха по мирен начин. Положени са основи за преход към демокрация, макар ситуацията и в двете страни все още да е нестабилна. В Бахрейн американският натиск първоначално убеди управляващата монархическа династия да не предприема никакви действия и да привлече опозицията във властта (макар че не е ясно в каква посока може да се либерализира подобен режим).
<p>Случващото се на други места обаче е тревожно. Ескалираха протестите срещу американските партньори в Йемен, Алжир, Саудитска Арабия, Мароко, Йордания и някои други държави в района на Персийския залив. Не е ясно дали тези режими ще успеят да постигнат съгласие с опозиционните движения без значима намеса от страна на Америка. Пристигането на саудитски сили в Бахрейн е знак, че администрацията на Обама губи влияние сред онези страни в Залива, които преди се опитваха да защитават енергично.</p>
<p>Нещо повече, администрацията на Обама не се справи със задачата да помогне на опозиционните движения в страните с откровено антиамерикански режими – особено Либия – да вземат надмощие. Администрацията също така не демонстрира склонност да окаже пълна подкрепа на опозицията в Иран и Сирия.</p>
<p>Стратегията с индивидуалния подход към всяка страна дава възможност на Съединените щати да маневрира и да превъзмогне негативния образ на Америка като „бъркаща се” в делата на Близкия изток, съхранявайки по този начин, както се разбра от президента Обама, „напълно естествения” характер на бунтовете. Но този начин на мислене има два основни недостатъка.</p>
<p>Първо, той пренебрегва връзката между политиката на Съединените щати в конкретната ситуация и последиците от тази политика. Американският подход за реакция към всеки бунт поотделно започна още от началото на протестите в Тунис, вдъхновили бунтовете из целия регион на Близкия изток.</p>
<p>Второ, подобна стратегия постига точно обратен резултат. Тя ни позволява да управляваме случващото се в отделните страни, но подкопава възможностите ни за по-нататъшна активна намеса, след като режимите и реформаторите вече са видели нашата колебливост и са си взели поука от това. Ако подкрепяме враждебни режими в опит да избегнем дестабилизация и да осигурим защита на интересите си, то е необходимо да изградим и стратегия, позволяваща ни да си върнем инициативата.</p>
<p>Съединените щати трябва да изградят нова регионална стратегия, която да прави разлика между държави в преход, приятелски настроени авторитарни режими и антиамерикански диктатури. В Ирак, Тунис и Египет Съединените щати трябва да направляват и да участват активно в прехода към пълно демократизиране на страните. В Ирак трябва да подпомогнем осъществяването на наскоро постигнатото съгласие за поделяне на властта и да подтикнем правителството да се справи с корупцията и да подобрява дейността си. В Египет и Тунис можем да увеличим усилията си в стабилизирането на демократичните промени, като вкараме в играта не само умерените, светски настроени демократи, но и техните ислямски и сектантски настроени противници. Можем да го постигнем чрез приемане на наистина добри изборни закони и чрез създаването на либерални партии и подпомагането на групи на гражданското общество в противовес на помощта, която Иран и други държави осигуряват на ислямистките партии.</p>
<p>В приятелски настроените, но репресивни държави управляващите режими трябва да бъдат подтикнати да отворят вратите към властта и за други умерени играчи и да проведат политически реформи. Ние сме длъжни да насърчим режимите в Мароко и в страните от Персийския залив да възприемат модела на конституционните монархии и да прилагаме натиск върху лидерите на Алжир и Йемен да укрепят парламентаризма, да въвлекат в политическите процеси опозицията и да се придържат към ограниченията, наложени от конституцията. Без такива реформи тези страни са заплашени от нарастваща нестабилност.</p>
<p>Бунтовете в Близкия изток, където развръзката може да донесе демократична промяна, са основно в страни с антиамерикански настроени диктатури. Първото предизвикателство е да свалим от власт либийския лидер Муамар Кадафи. Стъпките, които трябва да предприемем, за да се случи това, включват установяването на зона, забранена за полети; поддръжка и подпомагане на властите в освободените зони, хуманитарна и военна помощ за приятелски настроените бунтовници и привличане на елементите от близкото обкръжение на Кадафи на наша страна, в това число и племената. Арабската лига, призовала за налагане на зона, забранена за полети, трябва да бъде подкрепена от Съвета за сигурност на ООН за предприемане на по-твърди действия. Бързото придвижване на всички тези въпроси ще даде възможност на Съединените щати и техните съюзници да предприемат необходимите съвместни действия с либийските противници на Кадафи.</p>
<p>Без значителна външна подкрепа режимът на Кадафи може да разбие своите противници и е много вероятно Либия да се превърне в презрян парий, ръководен от жадуващ за мъст лидер. В тази ситуация останалите диктатури могат да бъдат поощрени да смажат своите демократично настроени опоненти и да се противопоставят на либерализацията. Провалът на нашите действия сега ще увеличи значително цената на бъдещата интервенция.</p>
<p>И обратно, ако Кадафи бъде свален от власт и се осъществят либерални реформи, проамериканските режими ще подкрепят усилията за реформи в Иран и Сирия и ще парират опитите на Иран да внуши, че настоящите бунтове са ислямистки по своя характер и са насочени само срещу партньорските на Съединените щати режими.</p>
<p>Можем да предприемем най-различни стъпки, за да разпалим демократични революции в Техеран и Дамаск, започвайки с категоричен призив за промени. Това включва: обучения и поддръжка на опозиционните сили вътре и извън страните; натиск, насочен срещу официалните власти, атакуващи собствения си народ, който да включва целенасочени санкции и организиране на международни трибунали; излъчване по всякакви канали на продемократични послания вътре в страните; финансово подпомагане на протестиращите и полагане на скрити усилия да се убедят режимите и силите им за сигурност да отстъпят.</p>
<p>Намираме се в критична ситуация. Също както Европа през XIX и началото на XX век, нестабилността в Близкия изток днес генерира голяма част от заплахите, пред които е изправена международната общност. Предимно мирните младежки демократични революции в целия регион предоставят възможност за ускоряване на процесите на една значима промяна. Длъжни сме да предприемем разумни стъпки и подкрепяйки демократично настроените елементи, да спомогнем за укрепването на това наистина историческо разместване на пластовете в Близкия изток.</p>
<p><em><strong>*Залмай Халилзад е председател на Центъра за стратегически и международни изследвания и специален пратеник на Съединените щати в Афганистан, Ирак и ООН по време на мандата на Джордж Буш-младши.</strong></em></p>
<p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>