- 10 Sep 2020
- 138
- 17
Парламентарните избори от това лято затвърдиха една тенденция, чието развитие можем да проследим ясно в последните две години и която очертава структурата на дясното пространство в българската политика. Прегледът по партии ще е в хронологичен ред, като в началото вниманието ще е фокусирано върху първото опозиционно обединение с марката СДС. Като се има предвид, че в „старото СДС” присъстваха различни политически субекти с разнообразен идеологически профил и цели, разпадът беше напълно прогнозируем.
<strong>С натрупването на демократичен опит всеки участник в посткомунистическата десница избистряше основните си политически тези и разминаванията започнаха да си личат все по-ясно.</strong> <br />
<p>В първите години на прехода станахме свидетели на зрелищни скандали, които винаги завършваха с отцепване на част от голямото СДС и създаване на нови партии. <strong>Този процес продължи допреди две години, когато на сцената се появи политическо формирование, нарекло себе си гражданско движение.</strong></p>
<p>След възникването на партия ГЕРБ погледите на голяма част от десните избиратели се насочиха натам не само заради харизмата на Бойко Борисов, но и заради огорчението и умората от “традиционните” десни партии. Тежките загуби за “старата десница” в няколко поредни избора в съчетание с вътрешнопартийните битки предизвика появата на ГЕРБ. Разбира се, ако подобни процеси се бяха развили вляво, то едва ли щеше да има някаква сериозна пречка ГЕРБ да се заяви като лявоориентирана партия. Избледняването на идеологическите граници доведе до процеси на скупчване в политическия център. Важна се оказа битката за гласове, а не за принципи. В политическото мислене и действие трайно навлезе консуматорският подход. Битката за власт се превърна в битка за потребители.</p>
<p><strong>Избирателят трайно започна да реагира като консуматор.</strong></p>
<p>Ако даден политически продукт не му харесва, то той има възможност да смени както марката, така и съдържанието, без това да представлява някаква особена психологическа трудност. Затова и традиционните десни партии като СДС и ДСБ, утвърдили се като силно идеологизирани, днес се оказват зад борда или със сетни сили, групирайки се според ситуацията, успяват да се задържат на ръба. Напълно новата ситуация обаче изисква нов подход и е естествено този нов подход да дойде с нова формация. ГЕРБ успя да „изсмуче” огромна част от „новите” граждани и при условие че запази равновесието между „качество и цена”, има потенциал да остави сериозна следа в българската политика, както и да унищожи “традиционните” десни партии.</p>
<p><strong>Състоянието на СДС днес е пряко следствие от действията на важни за развитието на партията лидери. </strong>Действията на двама от тях обаче се оказаха рашаващи за естествения залез на СДС. Първият голям удар дойде с напускането на Стефан Софиянски между двата тура на президентските избори през 2001 г. По онова време все още успешен кмет на столицата и с ореола на бивш министър-председател на служебното правителство от началото на 1997 г. Изграденият образ на пръв спасител на нацията от опустошителното управление на БСП даваше в ръцете на Софиянски огромен символен и властови потенциал да нанесе сериозни поражения върху СДС. Вторият и по-сериозен удар беше нанесен през 2004 година от Иван Костов със създаването на ДСБ. За да се утвърди като новото СДС, на ДСБ и лично на лидера й беше нужно пълното „телесно” унищожение на СДС и окупирането на символния, а оттам и на електоралния потенциал. Костов се опита с частичен успех да се представи в ролята на преносител на ценностите и символното значение на партията, която той беше създал като такава през 1997 г. След отцепването на Костов и ДСБ за СДС остана единствено битката за оцеляване и излъчване на ако не равностоен, то поне приближаващ се до политическите и лидерски качества на Иван Костов председател, който да реанимира агонизиращата партия.</p>
<p><strong>Изреждането на председателския пост на лица като Надежда Михайлова, Петър Стоянов, Пламен Юруков и сега Мартин Димитров (четири за пет години) е категоричен индикатор за нестабилност и неуспех в опитите за връщане на доверието на гражданите.</strong> Сегашният формат „Синя коалиция” не е нищо повече от последен опит за бягство от естествения процес на политическа смърт. Реформистките партии на прехода в посткомунистическите общества са вече минало. Тук трябва да признаем силния инстинкт за самосъхранение на Иван Костов. Положените усилия от негова страна се възнаграждават вече втори парламентарен мандат. В тази битка за оцеляване на СДС е оставена второстепенната роля. Причината за това не е само в тоталната безпомощност на сегашния председател Мартин Димитров, но и на неспособността на партията да излъчи категорично лидерство. През годините на агония част от активистите на СДС развиха своеобразна форма на наркотична зависимост към оспорване на авторитета на председателите, което принуждава всеки следващ председател да води безплодни битки и да похабява ценна енергия в потушаване на недоволства.</p>
<p><strong>Предстоящите вътрешнопартийни избори за председател на СДС няма да спрат процеса на изчезване, нито ще бъдат повод за постигане на консолидация около лидера, независимо от това дали Мартин Димитров ще бъде сменен или ще остане на поста си.</strong> А запазването на формата „Синя коалиция” и както често се коментира от партийните говорители, прерастването в дълготрайно сътрудничесто с цел обединение окончателно ще заличи СДС като партия още преди да се стигне до естествения й край. Подобно развитие е удобно за ДСБ, но е пагубно за СДС.</p>
<p>Генезисът и развитието на ДСБ е тясно обвързано със СДС. По-голямата част от учредителите, членовете и симпатизантите на ДСБ са бивши членове на СДС. При създаването на ДСБ имаше вълна от хора, нечленували дотогава в СДС, които желаеха да участват в политиката. Несвикналите със спецификата на вътрешнопартийните битки и зависимости, пренесени от СДС, нови членове бързо се оттеглиха и оставиха след себе си празно пространство за навлизане и утвърждаване на класическите апаратчици. Завръщането в реалността на партийния живот донесе разочарования и огорчение на онези неизкушавани досега вискообразовани хора. Оттегляйки се обратно към всекидневието си на пасивни участници в политическия процес, те лишиха ДСБ от крайно необходимото освежаване и оттласване от достигнатите в предишните години в битката за СДС дъна. Въпреки това част от тези хора продължиха да подкрепят партията и Иван Костов заради поетия морален ангажимент и с надеждата, че все някога ще настъпи забележим обрат. През годините обрат не настъпваше, а изборните загуби се трупаха една след друга. За тях не се поемаше политическа отговорност. Пораженията се представяха като успехи на фона на неуспехите на останалите партии, а универсалното оправдание, че голямата цел е изпълнена, се превърна в мантра. В анализите след изборите се пропускаше фактът, че с всеки избор подкрепата за партията се стопява. <strong></strong></p>
<p><strong>През годините на съществуването си ДСБ не успя, а и не искаше да се откъсне от наложения й образ на лидерска партия, а това гарантира, че след оттеглянето на лидера от активния политически живот партията също ще престане да съществува.</strong> Липсата на здравословна вътрешна конкуренция за поста на председателя се превърна в очакване Иван Костов да посочи своя наследник. Друга причина за сегашното състояние на партията е саморазправата с критиците на Костов и прикачването им на позорния стълб на “предателите”, което отне част от аргументите да се гласува за ДСБ.</p>
<p><strong>Последва създаването на Синята коалиция и тя се превърна в единствения начин за оцеляване на СДС и ДСБ. </strong>Впоследствие това беше признато дори от лидерите на двете партии. Често задаван, въпросът за разделението беше отминаван с мълчание от лидерите. Мълчанието породи недоверие и съпротива и изборните резултати го показаха категорично. Последва ударна доза оправдания и изявления за постигнат значителен успех въпреки очевидната несъстоятелност на тезата. Сравнението между получените гласове на СДС и ДСБ от изборите през 2005 година, тогава явили се самостоятелно, и получените сега за коалицията са категорични – спадът на доверието е катастрофален. Подобен резултат дава сили за възобновяване на съпротивата към проекта „Синята коалиция” от страна на вътрешните опоненти и на двамата лидери, но с особена острота за опонентите на лидера на СДС Мартин Димитров. Това води до поредната вълна на разочарование и оттегляне на активни гласоподаватели и преливането им към други, по-конкурентоспособни и жизнени партии.</p>
<p><strong>Алтернативите се очертават ясно: </strong></p>
<p>1. Претопяване в друг политически субект с по-голям електорален потенциал на цената на няколко депутатски места <br />2. Създаване на нов десен проект с тайното очакване, че ГЕРБ, ще се провали <br />3. Оставане в сегашния формат, също с тайното очакване за провал на ГЕРБ, но и с опасението, че може и да не се провали <br />4. Разширяване на коалицията с цел увеличаване на шансовете за оцеляване <br />5. Разпадане на коалицията под натиска на вътрешнопартийните опоненти и връщане към формулата на самостоятелното явяване или търсене на нови коалиционни формати <br />6. Саморазпускане на двете реформистки партии на прехода. <br />Възможно е да има и други алтернативи, но и тези са достатъчни, за да си изградим представа за бъдещето на ДСБ и СДС.</p>
<p>Наред с това трябва да отчетем като сериозна грешка неиздигането на кандидат за частичните кметски избори в София и безусловната подкрепа за кандидата на ГЕРБ. С гласуването за кандидата на ГЕРБ от страна на привържениците на СДС и ДСБ се прескача една на пръв поглед невидима, но важна психологическа бариера. Много от привържениците и гласоподавателите на СДС и ДСБ имат задръжки да гласуват за ГЕРБ поради личния си ангажимент, поет към двете партии, но един път прекрачили границата, при следващи избори съпротивата ще бъде в пъти по-слаба. Тогава няма да има основателен аргумент те да предпочетат СДС и ДСБ пред ГЕРБ. Резултатът ще бъде приключване на политическото съществуване на двете партии и поставянето им в устойчив исторически контекст.</p>
