Напред към миналото!

<p><strong>Трябва да напомним, че дори драматичното противопоставяне на НАТО и страните от Варшавския договор беше един вид status quo,</strong> негласно изключващ - дори само поради инстинкта за самосъхранение - всякакви военни действия един срещу друг. Алиансът не се намеси нито в Будапеща през 1956 года, нито в Прага през 1968 года, спазвайки следвоенните договорености за разделянето на Европа. В постсъветските времена руският "щурм в Прищина" <em>(десантът на руски спецчасти, които през 1999 г., в разгара на военните действия на НАТО срещу Сърбия, завзеха летището в столицата на Косово, бел. ред.)</em> също не доведе, а и не би могъл да доведе до каквото и да било стълкновение между Русия и НАТО заради своята очевадна безсмисленост. Тогава Москва се поддаде на остарелия си "панславянски рефлекс", открито иронизиран още от Лев Толстой в "Ана Каренина" и който, въпреки тайните надежди на Русия, никога не е водил до укрепване на позициите й на Балканите.</p> <p><strong>Ако не взимаме предвид балтийските страни, които по определение не могат да бъдат дори хипотетично плацдарм за наземно нахлуване в руска територия,</strong> Русия и НАТО нямат общи граници, което свежда практически до нула възможностите за пряк военен конфликт между тях. Затова всяко "сближаване" между НАТО и Русия, както и всяка "охлаждане" на отношенията е просто една бюрократична система от сигнали, която демонстрира една или друга реакция на действията на партньора.</p> <p>"Военното сътрудничество" между НАТО и Русия, "съвместната борба" срещу тероризма или "съвместните военни маневри" <strong>нямат никакъв практически смисъл в ситуацията, когато светогледът и геополитическите доктрини на Москва се върнаха по същество към традиционното имперско "великодържавие".</strong> Ако не вземаме под внимание импулсивните и по-скоро комични опити на Москва да демонстрира своето военно присъствие в Карибско море, същността на нейната външна политика се свежда до две достатъчно примитивни задачи. <strong>Първата</strong> се състои в това, на всяка цена да бъде запазена критичната зависимост на Европа от руските енергийни ресурси, а <strong>втората</strong> - до установяване на максималния възможен контрол върху постсъветското пространство. При това в последно време се налага впечатлението, че за решаването на втората задача Кремъл е готов да даде всяка цена дори в ущърб на собствените си интереси, какъвто беше неразумният опит да бъдат вкарани Беларус и Казахстан в Митническия съюз дори с цената на отказ на Русия да влезе в Световната търговска организация.</p> <p><strong>В този контекст яростната съпротива на Москва дори на хипотетичното влизане на Украйна и Грузия в НАТО няма нищо общо с грижата й за военната сигурност на самата Русия.</strong> Нещата са много по-прости - <strong>руските лидери изпадат в бяс от самата мисъл</strong>, че, попаднали под "чадъра" на Алианса, Украйна и Грузия (а заедно с Грузия и целият Южен Кавказ), никога повече няма да могат да бъдат вкарани в състава на Руската федерация.<br />При това, както показват последните действия на руското ръководство, в Москва искрено вярват, че реваншистките посегателства над суверенитета на Украйна и Грузия могат да бъдат ефективно средство за оказване на натиск, който да изнуди Европа да се откаже от прекалено активните си опити да диверсифицира енергийните си източници.</p> <p><strong>Няма значение преднамерено или случайно президентът Медведев посети Южна Осетия в деня, когато се подписваше споразумението за ненавистния за Русия газопровод "Набуко".</strong> Намекът е ясен. Особено след като азербайджанският президент Алиев заяви в Лондон, че Нагорни Карабах никога няма да получи независимост и че при необходимост Азербайджан ще решава този проблем с военни средства.<br />С други думи, на инициаторите на "Набуко" беше напомнено, че газопроводът ще преминава между два взривоопасни района на Южен Кавказ, разделени един от друг едва от 200 км. Впрочем, в случай на остра необходимост Москва може и без нов карабахски конфликт <strong>"случайно" да бомбардира "Набуко", отговаряйки на "с нищо не предизвикано нападение на Южна Осетия от страна на режима на Саакашвили".</strong></p> <p><strong>Що се отнася до Украйна, там Русия предпочита да не форсира събитията, надявайки се на скорошна смяна на украинското ръководство с хора, по-малко склонни да отстояват националната независимост.</strong> Впрочем, за всеки случай, ако тези надежди не се оправдаят, Русия продължава да води открита кампания, която постоянно поставя под съмнение принадлежността на Крим към Украйна, както и целесъобразността на извеждането на руския Черноморски флот от Севастопол, предвидено за 2017 г. В средата на юли главнокомандващият Черноморския флот адмирал Александър Татаринов заяви, че руският флот никога няма да напусне Севастопол, а началникът на руския Генерален щаб на свой ред обяви, че изграждането на военно пристанище в Новоросийск не означава, че Русия възнамерява да напусне базата в Севастопол.</p> <p><strong>В светлината на подобни изказвания не трябва да изключваме възможността в Крим да бъде разигран южноосетинският сценарий, но в много по-големи мащаби.</strong> Вероятността за подобно развитие на събитията е голяма, още повече, че огромното болшинство от руските граждани е убедено, че днешната независимост на Украйна е просто "историческо недоразумение". При това Москва явно е убедена, че и в този случай Западът и същият този Северноатлантически алианс ще се ограничат с изпълнени с негодувание заявления и ново скъсване на сътрудничеството между Русия и НАТО, но в никакъв случай няма да тръгнат към военен конфликт в защита на териториалната цялост на Украйна.</p> <p>Впрочем, Западът едва ли трябва да бъде осъждан за такова поведение, доколкото той няма причини да се опитва <strong>да откъсне Украйна от Русия с такова маниакално упорство, с което Русия се опитва да си върне властта над остатъците от своята бивша империя.</strong></p> <p>&nbsp;</p>