Как диктаторите ни следят по мрежата

<p>Но там, където публичните събрания не можеха да успеят, протестиращите откриха по-изобретателни форми на неподчинение: краткотрайни тълпи (flash mobs). При една краткотрайна тълпа се използват социални медии или имейл, за да се събере група хора на публично място, след което те изпълняват заедно някаква бърза, понякога сюрреална акция. Някои млади белоруси използваха блог общността LiveJournal, за да организират в Минск серия от събития с прикрити антиправителствени послания. При една типична краткотрайна тълпа младежите се усмихваха, четяха вестници или ядяха сладолед. В това нямаше нищо открито политическо, но подтекстът беше: &bdquo;По-добре да ближем сладолед, отколкото задника на президента!&ldquo;. Службите за сигурност извършиха много арести, но техните действия бяха запечатани на множество фотографии, които бяха пуснати по LiveJournal и по уебсайтове за споделяне на фотографии като Flickr. Западните блогъри, а след това и традиционните медии подхванаха новините, привличайки вниманието към грубото преследване.<br /><br />По-късно подробностите на това гражданско неподчинение бяха разхвалени от някои предимно западни мислители, които вярват, че дигиталният активизъм може да подпомогне свалянето на авторитарните режими. Белоруските краткотрайни тълпи бяха посочени, за да се покаже как едно ново поколение от децентрализирани протестиращи, въоръжени единствено с технология, могат да се противопоставят на държавата по начини, немислими през 1968 или 1989 година. Но тези дигитални ентусиасти рядко споменават какво се случва след това.<br /><br />Ентусиазмът относно идеята за дигиталната революция е силен. През октомври аз бях поканен да свидетелствам пред Европейската комисия за сигурност и сътрудничество във Вашингтон &ndash; едно сборище от американски конгресмени, дипломати и военни официози. Групата проведе събиране, озаглавено &bdquo;Туитър против тираните: Новите медии при авторитарните режими&ldquo;. Имаше време, в което бих приел тази предварителна нагласа с радост, но напоследък мисленето ми се промени. Във времето между 2006 и 2008 г. работих по финансирани от Запада интернет проекти в бившия Съветски съюз &ndash; повечето от тях разглеждани от ъгъла &bdquo;да насърчаваме демокрацията чрез блогове&ldquo;. Миналата година обаче напуснах &ndash; мисията ни да използваме интернет за събуждане на гражданите при авторитарните режими имаше толкова много неочаквани последици, че понякога изглеждаше така, сякаш вредим на каузите, които се опитвахме да насърчаваме.<br /><br />По време на събирането във Вашингтон аз бях самотният глас на разкол сред море от оптимизъм. В речта си сенатор Сам Браунбак &ndash; републиканец, известен с консервативните си християнски възгледи &ndash; ни замоли да &bdquo;съборим новите стени на ХХІ век, кибернетичните стени и електронната технология за цензура, използвана от тираните&ldquo;.<br /><br />Джон Стюарт, домакин на сатиричната програма The Daily Show, наскоро се пошегува с едно подобно предложение, направено от конгресмен &ndash; че мрежата била освобождавала народите на Ирак, Афганистан и Иран: &bdquo;Какво, можели сме да ги освободим чрез интернет? Защо тогава изпратихме армия, когато бихме могли да го направим по същия начин, по който си купуваме обувки?&ldquo;. За съжаление подобни критични гласове са рядкост. Мнозинството от медиите, така сърдити, когато говорят за влиянието на интернет върху собствената им индустрия, продължават да предоставят сладникави примери за женитбата на политическия протест и социалните медии. Що за списък е това! Бирмански монаси, противопоставящи се на злата хунта с дигитални камери; филипински тийнейджъри, ползващи есемеси, за да създадат &bdquo;текстуална революция&ldquo;; египетски активисти, използващи шифровани данни, за да се скрият от всевиждащото око на Мухабарат; дори и бразилски еколози, използващи карти от Гугъл, за да показват скоростта, с която напредва обезлесяването на амазонската делта. Впрочем споменах ли Молдова, Китай и Иран? Тези виртуални дисиденти, така ни се представя, вече водят борбата си онлайн, заменяйки позивите със съобщения по Туитър и захвърляйки факс машините в полза на iPhone.<br /><br />Но не така протекоха нещата в Беларус. След първата краткотрайна тълпа властите започнаха да следят By_mob, онази общност в LiveJournal, където се обявяваха тези мероприятия. Полицията започна да се появява по събитията често преди самите участници. Полицаите не само задържаха участници, но и сами правеха снимки. По-късно пък &ndash; заедно с личните онлайн фотографии на участниците &ndash; тези снимки бяха използвани, за да се идентифицират нарушителите на реда, мнозина от които бяха разпитвани от КГБ, заплашвани с изхвърляне от университета и т.н. Тези сплашвания не останаха без последствия. Скоро само най-твърдите активисти продължиха да участват. Социалните медии създадоха един панпотикум, който осуети революцията: техните мрежи, предаващи обществения страх, бяха инфилтрирани и безнадеждно обезсмислени от мощта на държавата.<br /><br />Беларуското правителство изглежда не се смущава ни най-малко от факта, че е арестувало хора за това, че са яли сладолед. Въпреки всичко, което ви говорят дигиталните ентусиасти, появата на нови виртуални пространства за неподчинение води също и до нови начини за проследяването им. Аналоговият активизъм беше убеден&nbsp;&nbsp;&nbsp; , че ако един възел от протестната мрежа бъде разрушен, останалата част от групата ще си остане наред. Но достъпът до пощенската кутия на един от днешните активисти прави видими и всички негови събеседници. Резултатът от това е игра на котка и мишка, при която протестиращите се опитват да се скрият от властите чрез създаването на необичайни ниши. В Иран дисидентите общуваха чрез Goodreads, международен уебсайт за любители на книги. Тук те тихо разговаряха за политика и култура, невидими за цензорите &ndash; тоест невидими, докато Los Angeles Times услужливо публикува статия за случващото се, поднасяйки информацията на иранските власти.<br /><br />Социалните медии, без да искат, направиха по-лесно събирането на информация за мрежите на активистите. Дори и някоя дребна слабост в настройките на един профил във Фейсбук може да подложи на риск сигурността на мнозина. Едно изследване на двама студенти от Масачузетския университет, направено през миналия септември, показва, че е възможно да се определи сексуалната ориентация на един човек чрез анализ на неговите/нейните приятели. Това е доста лоша новина за онези, които живеят по места, където хомосексуалността е застрашена от побоища и затвор. А много авторитарни режими се обръщат към центрове за обработка на информация, за да успеят да идентифицират нарушителите на реда. TRS Technologies в Китай е такава фирма. Тя се хвали, че &bdquo;благодарение на нашата технология, работата на десет интернет полицаи може да бъде вършена само от един&ldquo;.<br /><br />***<br />Това не означава, че виртуалното дисидентство не е възможно. В теорията на &bdquo;демокрацията на туитовете&ldquo; (tweets) има три главни направления. Първо &ndash; въпреки моите предупреждения интернет, ако бъде използван правилно, може да даде на дисидентите сигурни и евтини средства за комуникация. Руските активисти например могат да използват трудния за подслушване Скайп вместо несигурните телефонни линии. Дисидентите могат да кодират имейли, да разпространяват антиправителствени материали, без да оставят следи на хартия и да използват интелигенти средства, за да заобикалят интернет филтрите. Днес вече е по-лесно да бъдеш &bdquo;неправителствена организация, състояща се от един човек&ldquo;: с Google Docs можете да печатате документите си сами, намалявайки риска от изтичане на информация. Второ, новите технологии правят кървавите наказателни мерки по-рисковани за полицейските режими, тъй като полицаите са заобиколени от дигитални камери и снимките могат много бързо да бъдат изпратени до западните новинарски агенции. На някои правителства, като тези в Бирма и Северна Корея, не им пука дали изглеждат брутални, но много други се грижат за имиджа си. Трето, в критични моменти технологиите намаляват граничната стойност на протеста, подпомагайки превръщането на много колебаещи се хора в реални протестиращи,. Един аполитичен ирански студент например може да види, че всички негови приятели във Фейсбук протестират, и също да реши да вземе участие.<br /><br />Тази трета точка обаче се нуждае от по-внимателно разглеждане. Аргументите са следните: благодарение на интернет правителствата са изгубили монопола си над разпространението на информация, докато гражданите са получили достъп до други източници на познание и способността да се организират по-сигурно. Много хора ще използват този достъп, за да научат повече за демокрацията, което пък ще ги направи по-малко податливи на държавната пропаганда. Те ще използват тази нова власт, за да подтикнат правителствата към отговорност (както се случва до известна степен в Китай, където онлайн активисти успяха да доведат до арести на корумпирани местни политици). И когато дойде следващата криза &ndash; като например фалшифицираните избори в Иран през 2009 г. или високите цени на горивата в Бирма през 2007 г. &ndash; то гражданите ще се обърнат към интернет, за да видят колко непопулярно е станало правителството. Откривайки съмишленици, те ще видят протестите и ако режимът не е отговорил с насилие, ще се присъединят и създадат &bdquo;снежна топка&ldquo;, способна да разруши и най-устойчивите авторитарни структури.<br /><br />Социолозите наричат тези снежни топки &bdquo;информационни каскади&ldquo;. Те обясняват защо дори когато гражданите смятат, че една революция няма да успее, те въпреки това ще излязат на улицата, ако всички останали го направят: толкова много хора не могат да грешат. Може би най-силният пример за това е представен в една статия от 1994 г., написана от политоложката Сузън Ломан от Калифорнийския университет. Тя се опитва да обясни внезапната привлекателност на &bdquo;понеделнишките демонстрации&ldquo; в Лайпциг, започнали през септември 1989 г. Ломан твърди, че колебаещите се източногерманци, наблюдаващи развитието на протестите и отбелязващи липсата на репресии от страна на правителството, са решили да се присъединят. При тези обстоятелства това е било най-рационалното нещо, което те са могли да направят.</p> <p><em>*Евгений Морозов работи в изследователско звено към Университета в Джорджтаун. Книгата му за интернет и демокрацията ще бъде публикувана в края на настоящата година.</em></p> <p><strong>Следва...</strong><br /><em><strong><br />Текстът е публикуван в http://www.prospectmagazine.co.uk<br /></strong></em></p>