- 10 Sep 2020
- 155
- 4
Нито можем да говорим за Френската гражданска война от 1789 година, нито пък за Американската гражданска война от 1776. Когато въоръжените главорези на режима на Мубарак атакуваха мирно демонстриращите хора на площад „Тахрир”, никой не нарече това Египетска гражданска война. Затова би било напълно погрешно да наричаме и конфликта в Либия гражданска война. Това е всъщност народен бунт или революция, която започна мирно като първите бунтове в Тунис и Египет. А Муамар Кадафи я превърна във война срещу собствения си народ. Кадафи знае това и знае, че начинът, по който ще се определи тази война, е важен. Учените определят гражданската война като конфликт между организирани групи в една страна, чиято цел е да вземат цялата власт или властта в отделна част от страната.
<p>Правната дефиниция е подобна. Затова, когато Кадафи и неговият син Сейф ал Ислам имат предвид „гражданска война”, те разбират, че това определение предпоставя две противостоящи си страни и така оправдават действията си срещу опозицията.</p>
<p>Как може международната общност да е сигурна, че това не е война между две групи, получили широка подкрепа, и че победа на бунтовниците няма да обърне ролите, като потисканите се превърнат в потисници?</p>
<p>Отговорът е прост – няма как. Нямаме представа за лоялността на хората в градовете, контролирани от режима, в това число и в Триполи. Журналистите нямат свободен достъп до населението. Доказателство за това е отношението към Иман ал Обейди, либийската жена, която наскоро описа как е била задържана от силите на Кадафи и е била зверски изнасилена. Когато се опитала да говори с журналисти в един хотел в Триполи, тя била извлечена насила оттам и това е само един пример за това как режимът напълно ограничава журналистическия достъп до либийските граждани. Очевидно контролираните срещи, които са позволени – с винаги присъстващи правителствени служители, следящи какво говорят хората – са друг индикатор за това колко е трудно да се разбере какво мислят либийците в контролираните от режима зони.</p>
<p>Дори и когато достъпът не е толкова строго контролиран, е трудно да се разбере истинското мнение на либийците, защото те живеят под налаган от десетилетия от режима страх. Този страх се усили по време на бунтовете, когато информаторите на страховитите „Революционни комитети” плъзнаха сред населението, за да идентифицират участниците в демонстрациите. Някои от арестуваните повече не се завърнаха; други се връщаха, разказвайки ужасяващи истории за мъчения на задържаните. Най-ужасяващото от всичко е практиката на режима да репресира членовете на семействата на активистите. Както сподели наскоро един либиец от Триполи със закрито лице пред телевизия „Ал Джазира”, „Който говори, обрича семейството си на тормоз. Затова хората се страхуват повече за своите семейства, отколкото за себе си”.</p>
<p>Въпреки затрудненията да бъдат уловени обществените нагласи в Либия, международната общност трябва да разбере няколко важни неща: режим, който иска да получи лоялността на своите граждани, не трябва да ги тероризира. Нито пък да се опира на чужди наемници и паравоенни формирования, за да водят война с тях.</p>
<p>Затова, когато общественото мнение е почти изцяло срещу режима, военните ще го подкрепят.</p>
<p>Днес би могло да бъде направено повече, за да се наруши балансът в полза на общественото мнение и срещу режима – бързо да се сложи край на кланетата на Кадафи – без да се налага чуждестранна военна намеса и без да е необходимо да се стигне до доставка на оръжие за опозицията. Официалното признаване на Временния преходен национален съвет би било ясен сигнал, че Съединените щати и останалите са взели страна и режимът на Кадафи е обречен. Това просто, но силно послание ще насърчи отказа от режима и ще сложи бърз край на конфликта. А Съединените щати трябва да помагат на Съвета в решаващата комуникационна битка, като принудят сателитните доставчици да прекъснат предаванията на Либийската държавна телевизия (или просто да ги заглушат) и да помогнат на опозицията да изгради капацитет за излъчване на собствени радио- и телевизионни сигнали. Би трябвало да помогнем на либийците от цялата страна да осъществят връзка с останалия свят, без тя да бъде следена от режима, като подобна комуникационна връзка ще освободи опозиционните бойци от зависимостта им от контролираната от режима мрежа за мобилни комуникации.</p>
<p>Чрез признаването на Временния преходен национален съвет ще помогнем за задвижването на процеса, при който либийските граждани ще могат наистина да изразят своето отношение, а именно организирането на свободни избори. Съветът наскоро публикува своята „Визия за демократична Либия”, опираща се на план от осем точки, гарантиращ защитата на основните политически и човешки права „независимо от цвета на кожата, пола, етническия или социалния статус”. Визията „осъжда нетолерантността, екстремизма и насилието” и гарантира разделението на властите.</p>
<p>Разбира се, това е само част от документа, но международното му признаване ще помогне той да се превърне в нещо повече от това и да павира пътя на Либия след Кадафи, в която различията няма да се преодоляват чрез война, а чрез демократичен процес, включващ правото на мирни демонстрации.</p>
<p><em>*Пол Улфовиц е гост-лектор в „The American Enterprise Institute” и заместник-министър на отбраната на Съединените щати от 2001 до 2005 година.<br /></em></p>
<p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>
