Искат ли европейците динамична икономика?

<p>Може би си мислите: това не е изненада. Десетгодишният план, съставен от бюрократи и наблюдаван от комисии, много рядко вървеше ръка за ръка с икономическия динамизъм през годините. От друга страна,<strong> този пълен с пожелания списък издава, че тази стратегия е компромис между различни конфликтни гледни точки.</strong></p> <p>С наближаването на крайния срок ЕС очевидно не успя да изпревари Америка или Япония през изминалото десетилетие, но също така се провали в постигането на редица цели, които сам си постави в тази стратегия.</p> <p>Съюзът например искаше 70% от трудоспособните европейци да се включат в трудовия пазар, което е не само с цел да се намали безработицата, а да повиши броя на работещите жени и броя на по-възрастните хора, които остават на работа (някои иначе успешни страни като Белгия се провалят в опита си да задържат хора над 55 г. на работа, което ще има тежки последици за състоянието на пенсионната им система в бъдеще). <strong>Средният процент в момента е 65,5% и дори по-нисък в някои страни. </strong></p> <p>Или пък лисабонската цел за изразходване на 3% от БВП за изследвания и развитие. <strong>Единствено Швеция и Финландия в момента покриват тази цел.</strong> ЕС като цяло харчи 1,84% от БВП, далеч зад Америка и Япония. Ситуацията е идентична с парите, които се харчат за образование &ndash; те са спаднали като процент от националния БВП в повечето eвропейски страни.</p> <p>Сега eвропейските политици се чудят какво се обърка. Уви, изглежда, че фокусът им започва да се прояснява. Вчера испанският премиер Хосе Луис Родригес Сапатеро каза пред журналисти в Мадрид, че <strong>проблемът с Лисабонската стратегия е, че тя не е задължителна за националните правителства, а разчита на партньорски натиск и доброволни цели.</strong> На 1 януари Испания пое шестмесечното председателство на ЕС и основната й амбиция е да остави свой отпечатък върху следващия десетгодишен план, засега известен като &ldquo;Стратегия 2020&rdquo;. Г-н Сапатеро каза, че страните, които се провалят с приемането на нужните реформи, трябва да понесат &ldquo;поправителни мерки&rdquo;.</p> <p><strong>Как би сработила тази идея?</strong> Ами Ги Верховстад, бившият белгийски премиер, който сега оглавява групата на либералите в ЕП, разкри вижданията на своята група относно &ldquo;Стратегия 2020&rdquo;, които повториха идеята на Сапатеро за нови правомощия на Европейската комисия, с които тя да контролира структурните реформи на ЕС.</p> <p><strong>Ги Верховстад си мисли, че големият проблем на Лисабонската стратегия през последните десет години е била &ldquo;методиката&rdquo;.</strong> Когато Стратегията беше приета, националните правителства се противопоставиха на всякакви обвързващи правила и система, назоваваща и засрамваща страните, които не успяват да постигнат заложените цели. <strong>Вместо това Европейската комисия изготвяше ежегодни доклади за всяка страна.</strong> Те нямаха ефект върху националните правителства. По времето, когато е бил премиер, разказва Ги Верховстад, годишните доклади за напредъка по Лисабонската стратегия не провокираха дори един въпрос в парламента. Годишните мисии на МВФ бяха далеч по-трудни моменти, защото представителите на Фонда можеха да дадат пресконференция, на която да изобличат провалите на Белгия.</p> <p><strong>Ето защо според него ЕК се нуждае от &ldquo;тояга и морков&rdquo;.</strong> Това би означавало допълнителни средства за страни, които представят правдоподобни планове за реформи и резултати (т.е. повече пари за чистене на реки, строеж на нови пътища и магистрали или доставка на бърза интернет връзка). <strong>В същото време фондове биха могли да бъдат стопирани за страни, които не успеят да представят убедителни доказателства, показващи, че са изхарчили коректно европейските пари за целите на &ldquo;Стратегия 2020&rdquo;.</strong></p> <p><strong>Според мен в тази идея има три съществени проблема</strong>. Първият е, че правителствата никога не биха я подкрепили. Вторият е, че тя би могла да бъде контрапродуктивна. И третият проблем е, че този фокус върху процеса отгоре надолу игнорира истинската причина защо Европа вече не е динамична. Много избиратели не искат да бъде.</p> <p><strong>Първо</strong>, в миналото националните правителства винаги са се противопоставяли яростно на идеите за обвързващи реформистки цели, считайки това за нарушение на своя суверенитет. Ги Верховстад е достатъчно честен да признае, че като белгийски премиер, той е предлагал подобни схеми всеки път, когато ЕС е провеждал някой от своите пролетни икономически форуми. И всеки път не е получавал подкрепа за тях. Нещо променило ли се е оттогава? Според него финансовата и икономическа криза промени всичко. <strong>Сега страните разбират, че са обречени без координирани европейски икономически политики.</strong> Аз не съм много сигурен, че има голяма промяна.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Второ</strong>, мъдро ли е да използваш тояга и морков върху страни, които са добри или лоши в реформите? В сегашната ситуация това <strong>означава да се дават допълнителни европейски средства на Швеция, която не се нуждае от тях, и да се взима от Гърция или Румъния.</strong> Представете си да отидете днес до Атина и да им кажете да увеличат пенсионната възраст на работещите в публичния сектор или в противен случай ще им наложите финансови санкции. Разликата ще бъде една &ndash; тълпата в Атина ще запали офиса на ЕК, вместо да хвърля кофи за боклук по офисите на американските банки, както прави в момента, но това ми се струва прекалено регресивна форма на промяна.</p> <p><strong>Така стигаме до третия ми проблем с цялата тази идея.</strong> Зная откъде идва неудовлетвореността на г-н Верховстад. Европа се обявява за всякакъв вид структурни реформи, а националните правителства постоянно проявяват нежелание да изпълняват повечето от тях. <strong>Подозирам, че европейската икономика не е най-динамичната и конкурентната в света, защото прекалено много европейци не желаят да живеят в най-динамичната и конкурентна икономика в света.</strong></p> <p>Европейците далеч не са монолитни в своите предпочитания, но в много страни много от тях обичат дълги ваканции, рестриктивните трудови закони, щедрите социални системи и 35-часовите работни седмици. Те не искат да променят системите си за висше образование, които бълват почти тридесетгодишни абсолвенти, въоръжени с магистърски дипломи по психология, вместо повече бакалаври с по-професионално образование.<strong> В някои страни като Холандия европейците приемат повече или по-малко спокойно идеята да се пенсионират отново на 67 г. В други това остава взривяващо предложение.</strong></p> <p>В същото време не виждам вълна от подкрепа за структурни реформи. Виждам партии, които печелят избори с обещания, че ще вдигнат заплатите в публичния сектор (като в Гърция). <strong>Виждам един Сапатеро, който заявява, че ще остави непокътнати мерките за защита на работниците, което прави изключително трудно и скъпо да бъдат освободени испанците с постоянни договори, въпреки че испанският двустепенен трудов пазар е описван (от самите испанци) като &ldquo;един от най-лошите в света&rdquo;.</strong> Само погледнете недомлъвките на Гордън Браун, когато се чуди дали да признае, че ужасното финансово състояние на Великобритания може да се подобри само чрез болезнени съкращения на разходите.</p> <p>Далеч от политиците, виждам европейските избиратели да наблюдават икономическата криза, като си мислят, че държавата е единственото решение. Медиите са пълни с истории за безпрецедентен брой наскоро завършили студенти, които кандидатстват за държавна работа. Накратко, <strong>много европейци предпочитат сигурността пред динамиката.</strong> И техните политически лидери знаят това. Само вижте как се опитват да пробутат идеята за икономически растеж. В първата си голяма реч, след като беше избран за президент на ЕС, Херман Ван Ромпуй каза, че <strong>Европа трябва да удвои икономическия си растеж: &ldquo;не само за да дадем своя дял в света, но преди всичко, за да запазим достиженията на нашия европейския начин на живот&rdquo;.</strong></p> <p>С други думи, за да убедиш европейците, че трябва да работят повече и да станат по-конкурентни, не трябва да закачаш богатите. Представяш им растежа като мярка за защита на гражданите, когато не могат да работят: било то, защото са болни, стари или безработни. <strong>Нещо ми подсказва, че това не е много добра стартова позиция за експлозия на световен динамизъм.</strong></p> <p><em>Превод: Славчо Гаврилов</em></p>