Иранската катастрофа

<p>Получи се идеална лабораторна ситуация, която имитира статукво, лишено от глобално лидерство. Резултатите към момента не са обнадеждаващи. Обозначаваният от някои като многополюсен свят, а от други като мултилатерален подход засега демонстрира своята пълна неефективност. В един и същи ден (02.03.2010), във Виена Международната агенция за атомна енергия оповести доклад, че не е в състояние да извършва пълноценен мониторинг върху обогатяването на уран в Иран, в Париж президентите Саркози и Медведев умуваха да наложат по този повод &bdquo;социално търпими&rdquo; санкции на страната, а в Ню Йорк председателят на Съвета за сигурност на ООН декларира, че оглавяваната от него организация няма да се занимава с този проблем през месец март.<br />Налагането на санкции, които няма да попречат на режима на аятоласите да се сдобие с атомна бомба, а само ще предизвикат социални сътресения в страната не звучи много умно. Нещо повече &ndash; изключително опасно е да се провокира вътрешна нестабилност в една ядрена държава. Едва ли някой желае да види как ядреното куфарче се мята между уличните тълпи, революционните гвардейци и консервативното духовенство. Напрoтив, стабилността на режима ще се превърне в своеобразна &bdquo;ценност&rdquo; за останалия свят, защото рисковете от всяка политическа промяна (дори когато тя се явява позитивна от гледна точка на Запада) няма да бъдат поемани само в рамките на страната и региона, а ще имат глобален ефект.</p> <p>Неотложна е нуждата да се предприемат действия, които да дадат ясни гаранции, че режимът в Техеран няма да се сдобие с атомна бомба. Все още е възможно тези действия да бъдат под формата на санкции, макар че саудитският външен министър Сауд ал Файсал изрази съмненение, че този подход би имал ефект. На неговия фон дори израелският премиер Нетаняху излежда опимист, като пледира за налагането на &bdquo;парализиращи&rdquo; санкции. Въпреки техните различия в посланията и на двамата се чете песимизъм, че духът може да бъде прибран в бутилката с мирни средства.</p> <p>Не бива умората от Ирак и Афганистан да парализира волята на Запада да се противопоставя на разпространението на оръжията за масово унищожаване. Ако провалът на опита да се налага демокрация навън, може да бъде преглътнат, то ядреният терор е способен да взриви една демокрация отвътре. Паниката и психозата ще бъдат с такава сила, че ще пометат институции и ценности, градени с векове. Само четири граждански самолета, попаднали в ръцете на терористите, накараха Америка, която бе в своя глобален зенит, не просто да се почуства уязвена, но и да предприеме действия, които от днешна гледна точка изглеждат погрешни. Страната бе принудена да &bdquo;стреля&rdquo; напосоки както във външната си политика, така и във вътрешната. Как ли би действал Вашингтон, ако се реализира някой от най-черните сценарии за терористичен акт? Дали ще се провежда пълноценно разследване откъде нападателите са се сдобили със оръжието, или ще се търсят пак незабавни решения, които да донесат спокойствие и удоволетворение на накърненото национално самолюбие. Дали вместо виновни няма да се набелязват просто заподозрени, като се търси тяхното смазване в съкратени срокове. И с подобно развитие трябва да се съобразяват всички режими, сдобили се с ядрен капацитет или работещи по създаването му. Те ще се окажат под удар, независимо от това дали имат пряко или косвено участие към атомния тероризъм. Самият им потенциал вече ще бъде разглеждан в съвсем друг контекст и те ще се окажат в състояние на остра конфронтация с останалия свят. Евентуалните санкции е най-малкото, което може да ги сполети.</p> <p>За да не бъде позволено на терора да достигне своята най-висша цел &ndash; да трансформира страха в апокалипсис, е необходимо изграждането на обща стратегия за ограничаване на разпространението на оръжия за масово унищожаване. След Индия и Пакистан, ако и Иран се сдобие с атомна бомба, се отключва взривоопасен развой на събитията &ndash; най- смъртоносните технологии навлизат в район, където не може да се гарантира ефикасен контрол върху тях и което е още по-опасно &ndash; съществуващият сега политически контрол може да се радикализира до екстремизъм. В началото на месеца държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън прогнозира, че в Иран са задава диктатура на революционната гвардия. Доколко думите й са плод на достоверни сведения и доколко &ndash; на интуиция, е отделен въпрос, но самото й изказване е симптоматично.</p> <p>Опасността от иранската ядрена програма засега изглежда далечна не защото няма възможността да се материализира, а защото съзнанието ни отказва да възприеме разрушителните й последици. Оттук и проблемът се вкарва в рамките на конвенционалната дипломация и се превръща в разменна монета при решаването на други, несвързани с него международни проблеми. В това отношение се изявяват Русия и особено Китай. Те очевидно се опитват да изтъргуват своето съгласие за налагане на санкции, като в замяна се стремят да извлекат максимум други изгоди за себе си. И тъй като в повечето случаи това трябваше да стане за сметка на Съединените щати, се получи обратният ефект &ndash; новата администрация се демотивира да заема водещи позиции по проблема. В Белия дом не виждат причини да правят жертви за нещо, което би било от полза за всички. Включително и за Москва и Пекин. В края на краищата, все по-увеличаващият се обсег на иранските ракети ще достигне първо руски и китайски цели, а не американски. Сигурно затова и американският началник на Обединения комитет на щабовете, Майкъл Малън си позволи небрежно да заяви, че &bdquo;иранският проблем не може да бъде решен с военна намеса&rdquo;.</p> <p>Хладнокръвието е полезно при игри с голям залог, но тук не става въпрос за игра. Става дума за нещо, което най-общо може да бъде определено като рискове за глобалната стабилност. И най-големият от тях е разпространението на оръжия за масово унищожаване. За неговото предотвратяване си струва да бъде заплатена висока цена. Ако решението не може да бъде постигнато в глобален мащаб, то може в края на краищата да се роди като продукт само на Запада. Последният все още може да се наложи на останалия свят и би било глупаво да изпусне този шанс. Просто трябва да изработи ясна стратегия по отношение на Иран и да демонстрира решимост да я изпълни. Със или без съгласието на страни като Китай, Русия, Бразилия или Турция.</p> <p>На първо място стои въпросът за налагане на икономически санкции. Доколкото Иран е в състояние да си набавя необходимите стоки и капитали извън западния свят, те едва ли ще са ефективни. Износът на петрол също няма да бъде значително накърнен, доколкото той е насочен предимно към Китай и Индия. Затова е необходимо да се премине към втора фаза, а именно силова блокада на външната му търговия. Ако Персийският залив бъде затворен за кораби от и към иранските пристанища, ефектът ще бъде осезателен. Спирайки износа на петрол, Техеран ще бъде доведен до икономическа катастрофа. Населението, което е свикнало да потребява предимно субсидирани блага, ще си даде сметка какво му струва атомната амбиция на Ахмадинеджад. Индуцирането на вътрешно напрежение все още е безопасно. Но времето изтича. Ако и тази фаза не стопира проблема, ще се наложи нанасянето на военнен удар. При това не само по ядрените обекти, а и по цялата военна инфраструктура, за да се парират надеждно евентуалните ответни действия.</p> <p>Голяма е вероятността Техеран да се огъне, изправен пред такъв фронт. Подобни режими се държат решително само когато чувстват, че не са реално заплашени. Нека си припомним как Саддам Хюсеин 10 години разиграваше ООН, а в навечерието на американското нахлуване даваше мило и драго, за да го предотврати. Също така е вече забравено, че именно инвазията в Ирак накара Либия да се откаже от ядрените си програми, които впрочем се оказаха по-напреднали, отколкото международната общност е очаквала. И сега ако иранската опасност би била стопирана, това ще има мултиплициращ ефект, защото този развой ще бъде калкулиран от всяка страна, решила да се присъедини към ядрения клуб.</p> <p>Засега обаче това изглежда повече от фантастично. Много по-вероятно е да се повтори случаят с Пакистан и Индия. Да се наложат санкции чак след като в недрата на Иран отекне килотонен взрив. Техният ефект ще клони към нула и ще служи като смокиново листо, скриващо пълна безпомощност. Вече се появяват изследвания, които чертаят стратегии за някакви ползи от това, че Техеран ще се сдобие с атомна бомба. Във Foreign Affairs Джеймс Линдзи твърди, че това ще го отслаби, защото ще го изолира от съседите му и на него ще се гледа с подозрение. Отделно много страни от региона ще потърсят по-тясно сътрудничество със САЩ и Русия, за да гарантират своята сигурност. Но това просто е бягство от проблема. Опасността не е в наличието на ядрен арсенал, а във възможността той да бъде използван. Или постоянно светът да тръпне пред заплахата това да се случи. И за да се предотврати такова бъдеще, не е нужно да си приютил много съюзници под крилото си. Нужно е да си видял опасността и да си решил твърдо да я неутрализираш.<br /><br /></p>