- 10 Sep 2020
- 140
- 18
„Зад кадър” е ведомствен като от времето, за което говориТретият игрален филм на Светослав Овчаров „ Зад кадър” затвърждава две мои подозрения – че игралното кино определено не е в кръвта му и че продължава с опитите да отгатне какво би се харесало на публиката (в случая актуалната в момента тема с досиетата), вместо да прави филми за нещата, които искрено го вълнуват (ако въобще гледа на киното като на изкуство, тоест средство за себеизразяване). Инак едва ли би подходил толкова посредствено и неемоционално към история за подслушване от недалечната соцдействителност, за спънат от системата талант и разпарчетосано от двете страни на Стената семейство.
<p>При това по автентично досие на приятел (оператора Христо Тотев), което според рекламната кампания е особената гордост на филма, а за режисьора би трябвало да бъде сериозна причина да вземе работата присърце. Както и в предишния си филм „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” обаче, Овчаров е проявил ученическо старание в следване уроците по сценарно писане с цел да получи подреден сюжет на границата между мелодрамата и комедията – съвсем неуместен в случая жанров хибрид; форма, която елементаризира проблема. Филм за пропилени животи, но пък с чувство за хумор. Хем да задържи вниманието, хем да не задълбае дотам, че домакините да загорят манджата, както ни се обясняваше схемата на сапунения сериал в часовете по история на телевизията в НАТФИЗ.</p>
<p>Историята е долу-горе следната: Съпругата (Касиел Ноа Ашер) и астматично болното дете на оператора Антон Кръстев (чийто прототип е Христо Тотев) заминават на лечение в Западен Берлин, докато той снима с режисьор от кръга на Людмила Живкова и по всичко личи, че го чака шеметна соцкариера. Започват телефонна любов, която постепенно ще изтлее по жицата до края на филма покрай осъзнаването, че те никога няма да се върнат, че той никога няма да замине, че ги следят от Държавна сигурност и че единственият изход е и самият Антон накрая да стане агент. Сериозна сюжетна подплата, от която, ако не шедьовър, би излязла поне сръчна драма за онова мрачно време, но уви. Между въздишките и отчаянието нелепо се плезят пародиращи соца лафчета а ла телевизионен скеч. Второстепенните персонажи са окарикатурени в опит да изглеждат „характерни” (агентът на ДС задължително е селянин и яде наденица с хляб върху вестник; режисьорът задължително е циник и разказва вицове за властта). Цветовете в кадрите на Рали Ралчев са едни топли и ведри, а костюмите на Боряна Семерджиева нямат много общо с епохата. Може би Овчаров е искал да направи светъл филм за тъмното минало, но зевзешкият хумор не помага. Иван Бърнев в ролята на Антон Кръстев пък е смайващо безпомощен, опулен и сепнат през цялото време, сякаш не е много наясно какво се очаква от него, кой е героят му. Подобно усещане създават и останалите актьори. Рецитират реплики с характерен свой маниер, който познаваме от театъра,и създават усещането, че гледаш не самия филм, а генералната му репетиция. Безличен и вял е дори Красимир Доков в ролята на служителят от ДС, който следи Кръстев. А при Иглика Трифонова и Иван Черкелов сме го гледали одухотворен, съвсем друг.</p>
<p>С две думи: „Зад кадър” е ведомствен филм като от времето, за което говори. Изпълнил си е всички точки по списък – актуална тема на 20-ата годишнина от падането на Берлинската стена, първи сценарий по разсекретено досие и половината актьорска гилдия на България в кадър – но между нас казано, не става за гледане. И смътно подозирам, че Светослав Овчаров много добре знае това. Иначе сигурно щеше да опита премиера на международен фестивал, вместо да заложи на София Филм Фест и малката ни филмова среда, която просто няма как да му откаже.</p>
<p>Отдавна не бях виждала Зала 1 пълна на български филм и за пръв път си помислих: „Жалко!”. Непосветеният във вътрешнозаводската етика на кинаджиите ни зрител ще вземе да си помисли, че това е „лицето на новото българско кино”.</p>
<p><strong>Мариана ХРИСТОВА</strong></p>
