ФРАНКЪЛ: Времето на технократите

<p>Съвсем скоро и двама най-вероятно ще бъдат описани в медиите като &bdquo;отлични професори по икономика, но слаби политици&rdquo;. Това обаче не би било съвсем вярно. На тях не им липсват политически способности, а политическа власт.</p> <p>Монти, въпреки силната обществена подкрепа за технократското му правителство, няма парламентарно мнозинство, на което може да разчита. В същото време бившият министър-председател Силвио Берлускони даде да се разбере, че няма намерение да загърби политическите си амбиции за доброто на страната си.</p> <p>Пападимос е дори в още по-слаба позиция. Въпреки настояванията му да управлява повече от три месеца и възможността да посочи поне някои от членовете на своя кабинет като условие да стане премиер, в края на краищата той не успя да постигне целите си.</p> <p>Издигането на тези две изтъкнати граждански фигури идва на фона на изхвърлянето от политическия процес на други професори. През юни няколко висококвалифицирани икономисти от нововъзникващите пазари отпаднаха при подбора на наследник на изпълнителния директор на Международния валутен фонд (МВФ) Доминик Строс-Кан.</p> <p>В Германия Аксел Вебер беше отстранен от президентския пост в Бундесбанк и от управителния съвет на ЕЦБ миналия януари, както беше обяснено, заради изразеното несъгласие за изкупуването на дългови книжа от закъсалите държави от Еврозоната, което показа неговата политическа наивност. Пресата не можеше да си представи, че един технократ може доброволно да се откаже от даваща му огромна власт позиция &ndash; наследник на Жан-Клод Трише като президент на ЕЦБ &ndash; заради принципи.</p> <p>Но именно това направи Вебер. Готовността да се откаже от властта, ако е необходимо, е едно от предимствата на това професори да заемат подобни позиции. (ЕЦБ беше оглавена от друг икономист технократ, Марио Драги, който всъщност е идеалният човек за тази работа.)</p> <p>Грешка е да се правят комбинации между технократските елити (притежаващи докторски или други, по-високи образователни степени в икономиката) и останалите елити (притежаващи пари или власт, особено ако са ги наследили). Повечето икономисти разбират скритите рискове пред Европейския монетарен съюз. А политиците са тези, които подценяват техническите трудности пред предложенията за монетарна интеграция.</p> <p>Няма спор, че академичните или техническите експертизи нито са крайно необходими, нито са достатъчни за успешното управление. Всъщност много от моите колеги в Харвард биха били ужасни управляващи, понеже им липсват лидерски качества, качества да управляват и умения да общуват. А от друга страна, много изключителни политически лидери &ndash; например Джордж Вашингтон и Дуайт Айзенхауер сред американските президенти &ndash; не са били интелектуалци.</p> <p>Технократите могат да играят полезна роля като честни посредници, когато политиците се дискредитират, а партиите са в безизходица. Нещо повече, те нямат възможността да бъдат преизбирани, от една страна, понеже мандатът им за управление е предварително определен, и от друга, понеже те предпочитат тихия академичен живот.</p> <p>Тяхното най-очевидно предимство се забелязва, когато страната се изправи пред проблеми &ndash; например за прокарването на икономически реформи или за договарянето на дългосрочни заеми &ndash; които са преди всичко технически. Добър пример в тази посока дава Италия, когато Карло Чампи поема управлението през 1993, след като страната е притисната да напусне Европейския валутен механизъм. Той успява да отмени scala mobile (системата за индексация на заплатите), да се пребори с инфлацията и да върне страната в релсите на европейската валутна интеграция.</p> <p>Сред някои от недостатъците на технократите са липсата управленски опит, липсата на легитимност и липсата на достатъчно вътрешни властови лостове. Монти и Пападимос имат управленски опит и поне засега легитимност. Те обаче са ограничени от липсата на стабилна политическа подкрепа от парламентарно мнозинство.</p> <p>Няколко от настоящите държавни глави са смятани за технократи: мексиканският президент Фелипе Калдерон, президентът на Чили Хосе Пинера и президентът на Либерия Елън Джонсън Сърлийф. Никой не може да ги вини, че водят усамотен живот, или че не са свикнали да взимат трудни решения. В същото време и тримата получават образованието си в Харвард. (Калдерон е имал три лекционни курса при мен; за съжаление сред тях не е споразумяването с наркобароните.)</p> <p>Притежаването на добра международна репутация не винаги е предимство. Когато Сърлийф получи Нобелова награда за мир за 2011 г., се появиха спекулации, че добрият му имидж зад граница ще се отрази зле на кампанията му за преизбиране у дома. Аналогично Пападимос и Монти са сред проверения елит на Европейския съюз (ЕС) и Еврозоната, което ще им помогне да получат подкрепа за страните си в чужбина, но ще ги направи уязвими за вътрешна критика и обвинения, че са лакеи на чужди интереси.</p> <p>Радващо е, че Рим и Атина, два града, лежащи в основата на класическата западна цивилизация, се обърнаха към двама изискани, ерудирани мъже за управлението на Италия и Гърция. Но нито Пападимос, нито Монти ще могат да направят някаква технократска магия, ако не им бъдат предоставени достатъчно политически лостове, с които да направят работещи необходимите политики.</p> <p><em>*Джефри Франкъл е професор по държавно управление в John F. Kennedy School of Government към Харвардския университет и професор по формиране на капитал и растеж в Харвардския университет.</em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em></p> <p><em>Текстът е публикуван в "Greekcrisis".</em></p>