Далеч ли е Румъния?

<p><strong>Малкото градче се намира в полите на едноименната планина, част от Южните Карпати, между Брашов и Сибиу в Трансилвания.</strong> Население &ndash; около 35 000 души. Известно е с църкви, манастири и средновековната крепост Фагараш, която по времето на комунизма е преустроена в затвор за политически затворници. В момента там се помещава градският музей, а крилото, където са тъмниците, се ремонтира, за да бъде превърнато в един от мемориалите на жертвите на комунистическите престъпления.<br /><br /><strong>Пътувам с автобус на българска фирма, но с турски собственици. В Букурещ автобусът не спира на официалната автогара, а на доста отдалечен булевард.</strong> Това, естествено, не е обявено предварително. Все пак се намираме с човека, който трябва да ме посрещне. &bdquo;Човекът&rdquo; се оказва Аделина Цънцариу, млад изследовател от института. Тръгваме към сградата на института. По пътя Аделина ми разказва, че неотдавна са ги преместили в двуетажна къща в стария център на румънската столица. Принадлежала е на генерал от първата война, разбира се, комунистите я отчуждават. Отвън внушава достолепие, отвътре се вижда, че набързо е поспретната, за да бъде приспособена някак за целите на институтската дейност. Доста рано сутринта е. Аделина не е сигурна, че ще бъде отключено. Но организацията по моето посрещане е сработила. Влизаме и с купените наблизо големи кафета сядаме на малка слънчева тераса. Говорим си за общите ни занимания и за приликите между посткомунизма в Румъния и България. Постепенно двете работни помещения се пълнят с младежи. Като ги гледам &ndash; най-възрастните научни работници в този институт са най-много 35-годишни.<br /><br /><strong>След час Аделина ме представя на свой колега &ndash; Алин Мурешан, който е получил задачата да ме разходи из центъра на Букурещ.</strong> Алин е роден през 1983 г. Това разбирам, докато разглеждаме изложба от снимки на едни и същи места в Букурещ от времето на Чаушеску и днес. Интересно. Включително защото не съм стъпвала в Букурещ от 1987 г. и добре познавам изгледите от черно-белите снимки. Той пък си няма представа от тях. Но добре играе ролята на гид. Умерен и знаещ &ndash; тук отляво е това, отдясно е онова, а там горе, виждате ли, доамна Мария, това са следите от снарядите от декемврийската революция. Сядаме да изпием по сок в парка &bdquo;Чишмиджиу&rdquo; на брега на езерце от типа на &bdquo;Ариана&rdquo;. Междувременно съм се превърнала в обект на интервю. <strong>Как стоят нещата в България &ndash; какво върши нашата комисия по досиетата, какви са й правомощията, кой е на власт, какво се очаква на предстоящите парламентарни избори, няма ли да се отървем от комунистите и техните деца...</strong> Не ме пита от куртоазия. Поклаща разбиращо и тъжно глава, чувайки моите отговори. После на свой ред ми разказва за заниманията си. Завършил е журналистика, през 2007 г. обаче става сътрудник в ИРПК. И е доволен, защото няма добро мнение за посткомунистическата журналистика. Интересите му са в областта на оралната история, дисидентството, използването на психиатрията като инструмент за политически репресии, феномена &bdquo;превъзпитание&rdquo;. Питам за последното. Отговорът му е лаконичен. Някои наричат комунистическото &bdquo;превъзпитание&rdquo; феномен, други експеримент. За мен това обаче е всичко, което се е случвало на хората в комунистическите затвори и лагери в Румъния. <br /><strong>После получавам книгата, която е написал миналата година за един от най-ужасните затвори &ndash; Питещ.</strong> Книга студена, рационална, почти математическа, липсват възвишени определения и научни термини, няма спекулации или емоционални обвинения. Разказът е простичък, построен хронологически според архивните документи и подкрепен от портретите на основните персонажи и интервюта с оцелелите. Обяснявам си защо в очите на този 26-годишен младеж не откривам характерната за възрастта агресивна жажда за живот и забавления. <br /><br /><strong>На обяд потегляме с Илинка от Фондация &bdquo;Конрад Аденауер&rdquo; и словенеца Бощян Коларич от Изследователския център за национално помирение в Любляна за Фагараш. Пътят се оказва цели пет часа и половина.</strong> Илинка шофира спокойно, през повечето време мълчим. Минаваме през известните планински курорти Синая, Предеал, Бущен, през Брашов и редица малки, но живи села. В Румъния селата наистина са живи, земите се обработват. И Църквата е жива. Хората, особено в провинцията, са вярващи &ndash; пътувайки в междуселските маршрутки, щом минат покрай черква, те се кръстят. <br />Пристигаме в манастирския комплекс &bdquo;Бранковеану&rdquo;. Богат манастир, има си всичко &ndash; зеленчукови и плодови градини, ниви, животни, рибарник, дори собствена колонка за бензин. <strong>Всичко е бяло и лъснато, но имам странното усещане, че това е само една лъскава фасада. От друга страна, Църквата изпълнява ролята си.</strong> Дава духовно убежище и материална подкрепа на сираци, бедни и недъгави. <br />Вечеряме заедно с обитателите на манастира в магерницата. Около дългите маси на дървени пейки са насядали монаси, куп младежи и ние &ndash; около 60 души, участници в конференцията. <strong>Чудя се какви са младежите и разбирам, че са ученици, избрани с конкурс да участват в лятното училище на тема &bdquo;1989 година &ndash; врата към свободата?&rdquo;.</strong> Мисля си за България, за предстоящите избори и за несвършените неща през последните 20 години. Биха ли се явили наши български ученици на конкурс, за да отидат на лятно училище да научат какво се е случвало по време на комунизма в страната им?<br /><br /><strong>25 юни, 9,30 ч. Всички сме се събрали в аулата на Академията &bdquo;Бранковеану&rdquo;.</strong> Сградата &ndash; част от манастирския комплекс, е открита през 2003 г., за да дава подслон на хора на науката и изкуството. Започва официалното откриване на конференцията. Приветства ни митрополитът на Ардеал Негово преосвещенство Лауренциу Ливиу Стреза. Речта му е почти политическа. <strong>Разказва как комунизмът е успял да откъсне човека и от небето, и от земята. Идеологическият атеизъм отнема правото да вярваш в Бог, а партията ти казва, че всичко е наше, но всъщност вече нямаш нищо твое. </strong><br />Междувременно пристига направо от път по дънки и яке, за което се извинява, Мариус Опря &ndash; 45-годишният директор на ИРПК. Вече е съвсем побелял. Започва да говори равно, някак глухо. Описва поредната току-що приключила &bdquo;експедиция&rdquo; в търсене на масови гробове на убити от комунистите без съд и присъда румънци. <strong>Разкопали са гроб на трима души, убити на 24.06.1949 г., и после на едно дете. Наблюдавам хората около себе си. Атмосферата странно се е напрегнала, въпреки че никой не помръдва. </strong><br />Мариус Опря казва, че нашето поколение е загубило битката с комунизма. &bdquo;Но скоро ще дойде времето, когато моят почти петгодишен син, научавайки какво се е случило, ще ме попита: когато ставаха всички тези ужасии, ти къде беше, какво направи? Именно нашите деца ще осъдят комунизма. Аз не мога да простя &ndash; човек прощава тогава, когато някой му поиска прошка, и не мога да се преборя с комунизма. Знам обаче, че преди съда Господен хората трябва да бъдат съдени за престъпленията си на земята. Няма оправдание за никакво престъпление, независимо от каузата, заради която е извършено, независимо от времето, когато е извършено. Престъпленията в името на който и да било режим или идеология трябва да бъдат възприемани и наказвани по един и същ начин&rdquo;.</p> <p><strong>Думите му заглъхват, докато един от организаторите включва дивиди. Всичко, което правят на тези &bdquo;експедиции&rdquo;, се заснема, защото имат проблеми с властите.</strong> Виждаме селски път, по който младите изследователи, придружени от жители на близкото село, се движат до натоварената с инструменти каруца. Стигат до мястото в гората, където десетки години се е предполагало, че са заровени жертвите, но близките им никога не са посмели да копаят. &bdquo;Близките плачат, докато намерим жертвите. После лицата им просветват, прегръщат се някак щастливи&rdquo;. Над разкопания гроб свещеник чете молитва, той е син на един от убитите. По християнския канон гробът трябва да е на дълбочина поне един човешки ръст, Секуритате погребва на 50&ndash;70 сантиметра от земята, продължава разказа си Опря. Разбира се, че роднините искат да пренесат останките в гробището на селото, искат нормално отношение към мъката си. Но има юридически пречки. Жертвите вече имат издадени смъртни актове с фалшиви данни, на какво основание да им бъдат издадени нови смъртни актове? Трябва да бъдат направени и ДНК проби, трябва да се докаже, че костите наистина са на въпросните хора...</p> <p><strong> А извършителите? Тяхната вина остава недоказана, не се образува наказателно дело, няма съд.</strong> Според Опря тези кости говорят на мъртъв, непознат и непреводим с научни или юридически термини език. Чувства се неспособен да си представи последните часове на жертвите &ndash; как тези обикновени невинни хора са били вдигнати посред нощ от леглата си и са били застреляни в края на селото без причина. &bdquo;За хиляди такива случаи знаем. Събрали сме толкова свидетелства и снимков материал, че можем да напълним палата на Чаушеску, но няма политическа воля да се направи там музей на комунизма. Само приказват...&rdquo;.</p> <p><strong>Кадрите са потресаващи, не мога да ги опиша. Чувам откъслечно как са наели археолога Георге Петров, </strong>специалист по разкопаване на некрополи, как са поискали съдебен лекар и прокурор, така че да изпълнят всички изискуеми процедури. Опря смята това, което правят, за техен дълг.</p> <p><em><strong> А аз си мисля за България... Къде са българите, които имат подобно чувство за дълг?</strong></em></p> <p>&nbsp;</p>