- 10 Sep 2020
- 69
- 20
Не ни искат и това си е! Още от най-крехка възраст пречим. Докато бях ученик в музикалното училище, хазяйката ми обясняваше, че обичала да си поспива до обяд – след това можело да свиря, докато дойдат гостите за поредния жур, тогава така се казваше. В следващата квартира не харесваха пък високите тонове, дразнели ги, и тях, и кучето им. По-късно съседите оставяха възмутени бележки в пощенската кутия: “Стига вече с това пиано, като че ли 100 бизона тичат“. (И това за старинното ми италианско чело!) Че сме излишни в тази страна, започнах да се досещам още преди години: „Оплакват се от провинцията, че свирите много Бах” – скараха ми се веднъж в Концертна дирекция. Вече бях известен артист, концертирах из цялата страна: „Ама много съвременна музика слагаш в програмите си!” – сърдеха се познати и колеги.
<p>А директорът на филхармонията, където бях солист, направо ме обвини, че свиря прекалено много. Забрани ми да изнасям повече от един концерт на всяка петилетка. Тогава бях на 45 години, пресметнах, че ми се полагат още 3 концерта, докато достигна пенсионната възраст…</p>
<p>Дойде новото време, вече никой не ми определяше какво и колко да свиря, даже понякога ме канеха за концерт: „Само че – разперваха извинително ръце – няма как да ти платим, нали знаеш, криза!”. Е, влизам им в положението, какво пък, ще дойда и без хонорар, след като хората искат. <br />Срещам приятели и колеги на улицата, в родния си град съм, все още ме познават: <br />- О, здравей, какво правиш, кога пристигна… Концерт ли? Абе аз с удоволствие, ама точно довечера трябва… <br />- Ама ти не си и канен – казвам уж небрежно, за да скрия неприятното чувство, че се натрапвам, – ще свиря за елита на града, местата са ограничени. <br />- Аа, може пък да успея да се освободя – заинтригуван пита, – няма ли как да ми намериш… едно местенце някъде?</p>
<p>„Тайният концерт” вечерта е хубав, хората се радват. Макар че има и някои белези на новото време, докато звучи „Аве Мария” от Шуберт, се чува мелодийка от 40 симфония от Моцарт, само първата тема, все отново и отново. GSM, съобразявам и чакам да го изключат. Но човекът си го изважда спокойно от чантата:<br />- Да – казва високо, – аз съм… разбира се, както говорихме… да бе, ще дойда, но сега съм на концерт. <br />- Ама продължавайте, свършете си разговора – спирам да свиря, – не се притеснявайте, ние ще ви изчакаме… <br />Може би не беше от Русе човекът, не беше ходил никога на концерт, в театъра!</p>
<p>Преди години, докато бях още в казармата, често чувах от приятелите си добродушното: “Е, Венко, стига с тая опера бе!”.</p>
<p>Тайно, през оградата, бях прехвърлил челото си и използвах всяка възможност да се поддържам във форма. Бяхме в Русе, културните институти на града още функционираха, имаше публика. Даже санитарната школа, където служех, ходеше колективно в операта.</p>
<p>Поредният спектакъл беше на “Повест за истинския човек” от Прокофиев. Войниците с удоволствие потънаха в меките кресла, топло, уютно. Осветлението бавно угасна: “Събуди ме, като свърши” – каза съседът ми, събу се и просна партенките си да съхнат на парното. После дълбоко заспа. Той беше от едно ботевградско село, там никога не е имало нито театър, да не говорим за опера или концерт, не знаеше човекът, не го беше учил това. <br />По това време и в мъжката, и в девическата гимназия в град Русе все още съществуваха и фанфарна музика, и оркестър, и хор, и драматичен състав! После дойде реформата, поредната. Беше взето решение, вероятно на най-високо място, за премахване на предмета музика от гимназиалния курс: “Достатъчно е – беше разяснено на населението, – нека си пеят песничките децата, да понаучат биографиите на по-важните композитори, а в горния курс ще се занимават вече със сериозните предмети, които ще им трябват в живота”. Разказваха ми тогава: съюзът на композиторите, овластен да се грижи за идеологическата чистота на нотното писмо и четмо (в тези странни времена деляха нотите на наши и чужди), поискал среща с министъра, натоварен да се грижи за образованието. Обаче в уречения ден и час вместо висшия сановник ги посрещнал магнетофон – да кажат каквото имат да споделят по реформата, а министърът ще го чуе в свободното си време.</p>
<p>Това бяха времената на лозунгите, един от най-популярните беше “Качество и ефективност – ефективност и качество”. Е, авторите му могат да са доволни, поне тази реформа се оказа наистина ефективна: “Че какво толкова, като няма музика, ето аз не съм учил например – учудваше се искрено един от последните министри на <br />образованието”. Искаше да каже човекът: “Не знам и не го разбирам това изкуство!”. А в подтекста ясно се чуваше: и защо ми е да знам! Имах наскоро неблагоразумието да разгърна учебник по музика и си помислих: може и да е прав г-н министърът, това, което се преподава на децата като музика, наистина е някакво <br />недоразумение. Популярна дива е изобразена на цяла страница, доста скъпернически облечена. Срещу нея се усмихва мускулест красавец с верига на врата. А в горния ъгъл две малки портретчета: на В. А. Моцарт – “писал симфонии”, и на Минчо Минчев – „цигулар”…</p>
<p>Дълго сънувах кошмари след това. Пътувах из Западна Европа, свирех, слушах концерти, а вечер, като затварях очи, все за родината се сещах. Разхождах се една вечер след концерт на Берлинската филхармония: чудесен оркестър, великолепна зала, прекрасна публика… В душата ми беше празнично, още дълго отзвучаваше музиката от вечерта. Мислех си за богатата история на оркестъра, за това, че отдавна е една от забележителностите на новата-стара столица на обединена Германия. Основан е през 1882 година, сетих се, че например Шуменският оркестър е създаден в 1849 година, и ми стана тъжно. …Читателю, сигурно ще си речеш: “Носталгия е имал човекът, случва се, какво пък толкова…“. Имаш право, но само донякъде.</p>
<p>Известно е, че носталгия идва от латински: nostos означава връщане, а algos – болка, страдание. Та за връщането – никак даже не ми се връщаше в нашата действителност. По-скоро си мислех за втората част на думата, натрапващото се сравнение ме изпълваше с тъга. Вървях из празнично осветените улици на Берлин и се сещах за тъмнината у нас. Сравнявах празника, който току-що бях преживял с полупразните зали в нашата столица, половинчасовите овации, с които публиката благодареше на изпълнителите, с бързащите към гардероба сънародници…</p>
<p>Добре де, разсъждавах, след като не сме нужни, защо продължаваме да упорстваме? Нотите са навсякъде еднакви, за разлика от българския лев нашата професия е конвертируема. Вече нищо не пречи всеки български музикант да си потърси късмета по света, все ще се намери някаква ниша за него. А за малкото сънародници, които се нуждаят от изкуство, струва ли си наистина да се поддържат тези скъпо струващи институции? Всеки би могъл <br />да потърси в другите балкански столици – в Букурещ или Белград, това, което му е необходимо. Някои ще отидат даже до Виена или още по-далеч, както е било в миналото. Ще си купуват билети с българските превозвачи, ще си вземат по традиция пита-две кашкавал за из път, мускалчета с розово масло – външната търговия ще развиват…</p>
<p>Може би това е решението вместо разходи за ненужна култура, приходи в министерствата? Това ще повиши стандарта на живот. Тогава нищо няма да пречи да се открият отново театрите и <br />оркестрите… Ако дотогава има останали живи, ще разкажат на поколенията след нас как става това!... Или ще поканят някой от наследниците на Иречек. Светът сега е глобален, защо да не дойде <br />човекът, след като плащат? Преди доста години, през 1969 г., на тържество по случай <br />годишнината на първия български оркестър беше поканен да произнесе слово Панчо Владигеров. “Скъпи съграждани, честитя ви 120 години от основаването на Шуменския оркестър – прочете накрая той от листчето, което държеше в ръка. И хитро поглеждайки към президиума, добави – …и 10 години от закриването му”.</p>
