Ататюрк, турците и Европа

Този подход английският историк прилага и в монографията си &ldquo;След Ататюрк&rdquo;, събрала три дълги текста, публикувани миналата година в LRB. Интересът към съвременна Турция придоби особена острота във връзка с въпроса: има ли място тази голяма мюсюлманска страна в ЕС? Преди време в дискусия по германската телевизия един от турските участници изрази учудване, че германците чувствали например финландците по-близки, отколкото турците. Това учудване показва двойно неведение: към историята и към народопсихологията. В продължение на векове Европа живее в ужас от завоевателната машина на османската империя, изградена върху &ldquo;идеала за перманентната война&rdquo;; дали е толкова чудно, че негативната дефиниция на европейската идентичност все още бива формулирана като отрицание на всичко ислямско и турско?&nbsp; <br /><br />Вярно е, че образът на Турция в европейското съзнание не винаги се покрива с действителността. Но също така вярно е, че новата и дори най-новата турска история продължават да добавят щрихи към този образ &ndash; от геноцида срещу арменците до убийството на журналиста Хрант Динк. В своя уравновесен анализ Андерсън ни показва една държава, която е по-различна и по-интересна от онази, която се вижда както през очилата на предубежденията, така и в еднопосочната перспектива на пропагандата. <br /><br /><strong>При изворите на кемализма</strong><br /><br />Неговият разказ започва от младотурската революция, войните и премахването на султаната през 1923 г., събития, които се оказват прелюдия към един невиждан модернизационен трус: Кемал Ататюрк буквално преобръща турската държава и общество. &ldquo;Мащабите и скоростта на тази офанзива срещу религиозната традиция и ежедневната практика са до ден днешен уникални в мюсюлманския свят&rdquo;. Но тази трансформация, забелязва Андерсън, е много странна: извършва се &ldquo;културна революция, която не се придружава от социална революция &ndash; нещо крайно рядко в историята&rdquo;. Обществена структура, форми на собственост, класови отношения остават непокътнати. Авторът пише, че дълбоките етнически промени, включително изтреблението на арменците, и моралната и материална разруха след поредицата от войни позволяват провеждането на Kulturkampf, който иначе би довел до неконтролируема съпротивителна експлозия. &ldquo;Поради същите причини революцията не освобождава народна енергия &ndash; кемализмът си остава вертикално мероприятие&rdquo;.<br /><br />Религията е единственото поле, където масите оказват съпротива и където Андерсън съзира най-големия провал на &ldquo;кемалисткия секуларизъм&rdquo;. Затова пък с толкова по-агресивен ентусиазъм той бива прегърнат от &ldquo;модерните приемници на османската бюрокрация &ndash; чиновниците, офицерите, представителите на свободните професии&rdquo;. В тези градски среди &ldquo;секуларизмът се превръща в нещо като заместител на религията &ndash; какъвто е и до днес&rdquo;.&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br /><br />Но на едно по-дълбоко равнище кемализмът се оказва яко споен с религията, която уж се опитва да изкорени. В един централен пасаж на книгата си Андерсън пише: &ldquo;Дори и в моментите на своята най-голяма разгорещеност турският секуларизъм никога не е бил истински секуларен. Това се дължи, от една страна, на обстоятелството, че кемализмът се стреми не толкова да откъсне религията от държавата, колкото да я подчини на последната. По-дълбоката причина обаче е в това, че религията никога не се откъсва от нацията, а се превръща в неизказана дефиниция на националното&rdquo;. Тази е идеологическата основа на геноцида срещу арменците и на гоненията срещу гърците. <br /><br />Тъй като режимът на Ататюрк гледа да опази на всяка цена секуларната фасада и не може да си позволи повече да използва публично религията като изразна форма на нацията, възниква нуждата от някакъв идеологически ерзац. Ататюрк, този самотен алкохолик и женкар, решава проблема, пускайки в обращение пагубната легенда за особената расова и културна същина на турската нация. На тази база се въвеждат закони, насажда се манталитет, които така лошо препъват Анкара в устрема й към Европа. Ататюрк умира през 1938 г., а инсталираната от него диктатура се спихва окончателно през 1950 г. с изборния разгром на протежето му Иньоню, но Турция продължава да живее под неговата сянка. Сънародниците му едва ли са подозирали колко са били прави, като са го нарекли Ататюрк, &ldquo;баща на турците&rdquo;. <br /><br /><strong>Перверзна диалектика</strong><br /><br />Андерсън се отнася много критично към делото и наследството на основателя на турската република, но същевременно регистрира факта, че изостанала Турция става демократична държава (въпреки секирата на армейските преврати) много по-рано например от Испания. Андерсън обяснява този парадокс &ldquo;с липсата на експлозивен класов конфликт, който се налага да бъде преодолян, с липсата и на радикално движение, което се налага да бъде смазано&rdquo;. Пукнатините в турското общество се появяват по линията на етноса и религията, а не на класите. Към началото на 80-те години официалната идеология вече открито прокламира припокриването на нацията с религията, тоест с исляма. &ldquo;Лаицизъм не означава атеизъм&rdquo;, проповядва не друг, а стожерът на секуларизма генералът президент Еврен. Забраната на забрадките в университетите е друг &ldquo;превъзходен пример за перверзната диалектика между държава и религия в кемалистка Турция&rdquo;. Андерсън подчертава, че &ldquo;в структурно отношение нация и религия в днешния кемализъм са в същите отношения на взаимна зависимост както навремето, когато Гази основава републиката&rdquo;. <br /><br />Тази специфична констелация, обогатена с един важен нов елемент, обуславя възхода на най-голямата сила на турската политическа сцена през последните години &ndash; Партията на справедливостта и развитието на Ердоган. Тази партия иска едновременно исляма и Европа; дори повече Европа, отколкото исляма. &ldquo;ЕС е идеологическият цимент на ПСР&rdquo;, констатира Андерсън. В политическо отношение &ldquo;това е много по-важно за Ердоган, отколкото Общият пазар беше по тяхно време за Аденауер или Де Гаспери&rdquo;.&nbsp; <br /><br />Английският историк обвързва своята условна благословия за присъединяването на Турция към ЕС с решаването на три проблема: окупацията на Кипър, положението на малцинствата, главно кюрди и алевити, и геноцида срещу арменците, &ldquo;на чийто организатори са наречени училища и улици в цялата страна&rdquo;. Андерсън е безмилостен в разобличаването на мотивираните от различни интереси опити да се замете някак си под чергата арменската трагедия: наглостта на проникнатата от &ldquo;интегралистки национализъм&rdquo; турска държава, която се прави, че не вижда изобщо никакъв проблем; лицемерието на европейците и американците, на чиито везни истината за съдбата на малкия арменски народ натежава прекалено много срещу лоялността на турския съюзник;&nbsp; Израел и еврейските организации, които по идеологически съображения държат на уникалността на холокоста като морален проблем, който не бива да се нарушава от солидарност с жертвите на един друг геноцид. Ужасяващо е, че цялата тази фарисейщина може да се побере всъщност под шапката на реторичния въпрос на Хитлер: &ldquo;Кой се сеща днес още за арменците?&rdquo;. <br /><br />Възмущението на Андерсън прераства в ожесточение, когато говори за опортюнизма на собствената си, историческата гилдия, чиито представители прокарват тактично формулираната линия, че арменският &ldquo;проблем&rdquo; трябвало да бъде изведен от политиката и върнат обратно в историята &ndash; &ldquo;въпреки че Анкара винаги е третирала и продължава да третира този проблем като държавна кауза&rdquo;. Като типичен пример за слабодушието на колегите си, авторът цитира Андрю Манго от неговата възхвалена биография на Ататюрк. Манго нарича геноцида просто &ldquo;брутален акт на етническа чистка&rdquo; и фактически приема оправданието на младотурците, че въпросът бил &ldquo;те или ние&rdquo; &ndash; след което отбелязва: &ldquo;Депортациите на арменците обремениха османските транспортни линии и лишиха Анадола от почти всичките му занаятчии&rdquo;. Коментарът на Андерсън: &ldquo;Малко по-късно и германската железопътна система щеше да се окаже силно претоварена&rdquo;. И обобщението: &ldquo;Единият геноцид беше извращението на една диктатура, която не съществува повече. Другият беше основополагащият момент на една държава, която просъществува&rdquo;.<br /><br /><strong>Една друга Турция?</strong><br /><br />Авторът подчертава, че упоритият отказ на Анкара да признае масовото изтребление на арменците не е нито анахроничен, нито ирационален, а представлява по-скоро &ldquo;защита на собствената легитимност&rdquo;. Защото първата голяма етническа чистка, която превръща Анадола в хомогенно мюсюлманска, макар и не в хомогенно турска област, е последвана от други по-дребни чистки, &ldquo;които продължават и до днес&rdquo;; откровеното признание на извършеното щяло да бъде крайно болезнено за онаследената идентичност и континуитета на турската република. &ldquo;Затова водачите на ПСР практикуват същия безогледен негационизъм като предшествениците си&rdquo;. При всички търкания между двете традиции, кемализмът и ислямизмът никога не са били химически разделени. &ldquo;Ердоган и Гюл също се чувстват у дома си в тази синтеза, в тази &lsquo;турска нация&rsquo;, чиято обида е обявена за престъпление &ndash; а в Брюксел минава за реформистка стъпка&rdquo;.<br /><br />Андерсън е за приема на Турция в ЕС; но на една друга Турция, която би имала много малко общо с &ldquo;постосманската&rdquo; турска република, описана така кристално ясно в неговото есе, което заслужава да бъде прочетено от всички застъпници на турското членство. &ldquo;Трябва да уважаваме мечтите на турците за по-добър живот в Европа &ndash; апелира Андерсън. &ndash; Но еманципацията рядко идва отвън&rdquo;.<br />